Дейвид Морел
Ловци на време (26)

1

Аманда се подчини на инструкциите на гласа и се заизкачва с разтреперани крака по стълбището. Рей, Бетани, Дерик и Вив влязоха в определените им спални, а тя — в своята. Беше й казано да отиде при стенния гардероб и да се преоблече в дрехите, които ще намери там, но първата й работа бе да влезе в тоалетната и да се облекчи. Пет пари не даваше, че вътре може да има камери. Неотложната нужда беше по-силна от свенливостта й. Понеже подозираше, че ще мине доста време, докато види друга тоалетна, тя издърпа хартия от рулото и я натъпка в джоба си.

Сега, когато замайването и гаденето от наркотика, който й бяха дали, започваше да преминава, Аманда осъзна колко празен е стомахът й. Устата й беше пресъхнала. След като пусна водата в тоалетната, тя отиде до мивката. Водата престана да шурти. Но казанчето на тоалетната не започна да се пълни отново, а остана безмълвно. Обзе я ужасното подозрение какво ще се случи — или по-точно какво няма да се случи, — когато завърти кранчетата на чешмата. Реши да пробва. От чучура не потече нито капка.

Измъчвана от още по-голяма жажда, Аманда отиде при стенния гардероб и го отвори. На една закачалка висеше син гащеризон — дреха с много джобове, която й напомни авиаторските костюми във филмите за военни пилоти. На пода на гардероба имаше чифт туристически обувки с грайферни подметки. Те също бяха сини, сини бяха и вълнените чорапи и бейзболната шапка, които лежаха до тях. Този път чувството за срам надделя у Аманда. Опитвайки да се скрие от камерите, тя се мушна в гардероба и свали дънките си. После навлече бързо гащеризона върху бялата си блуза и го закопча. От външната страна дрехата беше импрегнирана със здрав найлон. Допирът на материята до голите й крака я накара да потръпне от студ. След като прехвърли тоалетната хартия в гащеризона, тя отнесе чорапите и обувките до леглото и ги обу. Всичко й беше по мярка.

Аманда огледа стаята, като търсеше нещо, което би й помогнало да избяга.

— Няма да намериш нищо от полза — каза гласът от тавана.

Тя подскочи от изненада. После чу шум от стъпки в коридора, излезе от спалнята и видя Рей, Бетани, Дерик и Вив, които тъкмо излизаха от своите стаи. И четиримата носеха шапки, гащеризони, вълнени чорапи и туристически обувки. Тези на Рей бяха зелени, на Бетани — сиви, на Дерик — червени, а на Вив — кафяви. Понеже беше пилот, Рей единствен се чувстваше удобно в гащеризона си.

— Е, сега поне ще мога да ви различавам — опита да се пошегува Дерик, който беше единственият чернокож в групата.

— Мисля, че точно това е предназначението им — каза Рей, като посочи към тавана. — Да може той да ни различава, особено когато сме далеч от него.

Като се оглеждаха напрегнато, те слязоха по стълбите до просторния вестибюл пред входната врата. Рей извади запалката си и започна да щрака с капачето й. Аманда, която и без това беше много изнервена, направи всичко възможно да игнорира звука.

— А сега какво? — попита Вив гласа.

— Отидете в трапезарията! — нареди им той. — Сложете си слушалките. Включете ги.

— Почакай малко. — Очите на Бетани бяха пълни с гняв. — Чешмата в банята ми не работеше! Жадна съм!

— Аз пък съм гладен — обади се Рей. — Един бог знае откога…

— Днес е понеделник — каза гласът.

— Понеделник? — повтори тихо Бетани.

— Но последното нещо, което си спомням… — Дерик поклати глава. — Боже мой, губят ми се…

— Два дни. — Вив изглеждаше зашеметена.

— Естествено, че сте гладни и жадни. Но през тези два дни не сте извършвали никакви движения и сте пестили енергия. Все още имате сили. А както отбелязах, докато разказвах преживелиците на Бетани в океана, човек може да издържи без храна цели три седмици.

Световъртежът на Аманда се завърна.

— Противно на общественото мнение, два-три дни без храна не могат да застрашат живота на човек — увери ги гласът. — Има хора, които са успявали да извървят големи разстояния през този период.

Следвайки инструкциите, Вив влезе в трапезарията. Но не спря там, а продължи към кухнята.

Аманда и останалите се досетиха какво си е наумила и я последваха, за да видят как си слага гумените ръкавици, които беше използвала по-рано. Вив отвори хладилника. Вътре нямаше нищо. Провери всички шкафчета, но те също бяха празни. Изпробва кранчетата на мивката. Нищо.

Тя изстена.

— Постенето пречиства — каза гласът. — А сега вървете в трапезарията и си сложете слушалките. Иначе няма да ви пусна оттук.

Понеже нямаха друг избор, те се подчиниха.

Аманда си сложи слушалките и отново нахлупи шапката си. Докато издърпваше русата си коса назад, плътният глас прозвуча обезпокояващо интимно в ушите й:

— Сложете GPS приемника в някой джоб. И внимавайте да не го изгубите. Ще ви потрябва.

Те отново се подчиниха.

— Сега ще ви обясня какво е Ловци на време — продължи гласът. — През 2000 година президентът Клинтън подписа закон, позволяващ обикновените GPS приемници да получават сигнали с точност до тридесет метра, почти колкото е точността на военните GPS приемници. Преди това цивилните граждани можеха да притежават GPS приемници, които улавят сигнали с точност само до седем метра и половина, а по-прецизните приемници бяха запазени изключително за ползване от армията. Почти веднага след подписването на закона някой от Орегон публикува в един интернет сайт карта с координати, обяснявайки, че всеки, който използва GPS приемник, за да претърси тази местност, има шанс да намери скрито съкровище. Въпросното съкровище представляваше метална кутия с дрънкулки на стойност от по пет или десет цента. Но това беше без значение. Важно бе не съдържанието на кутията, а удоволствието от намирането й. Въпреки че координатите й можеха да се определят с точност до 3 метра, откриването й си оставаше трудна работа.

Аманда беше свикнала до такава степен да чува гласа от скритите в тавана говорители, че сега, когато той звучеше в ушите й, се чувстваше дезориентирана.

— Новосъздадената Ловци на време бързо напусна пределите на Орегон и се разпространи из целия свят. Вече съществуваше подобна игра, наречена Летърбоксинг, но тази стана известна като Геокечинг заради употребата на GPS устройствата. Играчите посещават някой интернет сайт, за да научат координатите на нещо скрито — така нареченият кеч — в област, която искат да изследват. Те запаметяват координатите в GPS приемниците си и оставят устройствата да ги заведат до мястото, което трябва да претърсят. Често скритият предмет се намира на площ от три квадратни метра, затрупана с дървета или скали, и е толкова малък или така изкусно замаскиран, че намирането му е почти невъзможно. Кечът може да изглежда като насекомо, например скакалец. Човек трябва да има доста набито око, за да забележи, че скакалецът е направен от гума. А може да изглежда и като камък, който при по-внимателен оглед се оказва пластмасова играчка, в чиято вътрешност е скрит евтин пръстен или някакво друго дребно съкровище. Играчът, който намери предмета, оставя в замяна нещо равностойно, а понякога — просто бележка, и след това регистрира победата си в някой сайт. Играчите получават специален статус според броя на предметите, които са открили. Няколко години след влизането в сила на закона за GPS приемниците вече имаше четвърт милион кеча в двеста и деветнайсет страни.

Рей прекъсна гневно гласа:

— Скакалци? Евтини пръстени? Какво искаш от нас, по дяволите?

— Не е нужно да крещиш, Рей. Микрофонът до бузата ти е достатъчно мощен. Какво искам? Приближете се до входната врата.

Вратата издаде електрически звук и Аманда се напрегна. Ключалката изщрака и резето се плъзна настрани.

— Вече можете да я отворите — инструктира ги гласът.

— Не и преди да съм сигурна, че няма да умра от токов удар. — Вив допря облечената си с гумена ръкавица ръка до дръжката на вратата. Не се случи нищо и тя я натисна.

В помещението нахлу слънчева светлина, придружена от приятен вятър.

— Мамка му, сега се чувствам много по-добре! — каза Дерик.

Той излезе навън, а Вив и Рей го последваха.

Аманда и Бетани се поколебаха за миг, после прекрачиха прага.