Дейвид Морел
Ловци на време (30)

1

Аманда остана на колене, докато тътенът на експлозията заглъхна към далечните планини. Цялото й тяло се разтърсваше от ридания. Пред нея кървавата мъгла продължаваше бавно да се разпръсква във въздуха. Пясъчната падина бе почервеняла от парчетата от разкъсаното тяло. В ноздрите я блъсна остра, противна миризма.

— Бетани — прошепна тя.

Беше така парализирана от шока, че почти не усещаше ръбестите камъни под коленете си.

— Върни се при останалите! — каза гласът в слушалките й. Думите се заглушаваха от болезнения звън от експлозията.

— Бетани — повтори Аманда по-високо. Скърбеше не само за загубата на своята спътница, но и за самата себе си, и за другите от групата. „Всички ще умрем — помисли си тя. — Не — рече си твърдо. — Оцелях в хотел «Парагон» и — ей богу! — ще преживея и това“.

„Обаче там Франк ти помогна“. Даде си сметка, че отново говори за себе си като за друго лице.

Прииска й се да изкрещи.

— Приятелите ти те чакат — каза гласът. — Нали не искаш да ги лишиш от компанията си… — Кратка пауза. — … Както направи Бетани?

Аманда кимна. Отстъпвайки пред заплахата, тя с мъка се изправи. „Франк“ — проплака мълчаливо. Пак я обзе предчувствието, че той е мъртъв. Изпита нарастващата увереност, че ако изобщо има възможност да преживее този кошмар, ще трябва да го направи сама. Сълзите замъглиха взора й. Като избърса с ръце очите си, младата жена хвърли последен поглед към останките на Бетани и се обърна.

На стотина метра от нея, отвъд скалите, пелиновите храсти и закърнелите борове, Рей, Дерик и Вив стояха като заковани, със зяпнала уста. Независимо от разстоянието, Аманда видя, че лицата им са изопнати и пребледнели. Комбинацията на техните гащеризони в зелено, червено и кафяво изглеждаше още по-неестествена.

Аманда тръгна бавно към тях. Гърлото й бе продрано от викането. Стомахът й се свиваше от глад, но най-мъчителна от всичко беше ужасната жажда, от която езикът й бе надебелял, а устните — пресъхнали.

Докато ги приближаваше, вниманието на тримата й спътници беше приковано единствено върху почервенелия терен зад нея. Едва когато стигна до тях, те се осмелиха да заговорят.

— Добре ли си? — попита Дерик.

Аманда само успя да кимне.

— Как… — В гласа на Вив се долови изумлението й. Обърна се към Рей. — Ти си военният експерт. Това ракета ли беше? Как изобщо се случи?

— Не — отвърна Рей. — Не беше ракета. Щяхме да я видим и чуем, че приближава.

— Някаква бомба, върху която е стъпила?

— Не. Не изригна никаква пръст.

— Тогава?

Рей погледна към гащеризона си.

— Пластичен експлозив. Мисля, че е поставен в дрехите ни.

Настъпилото мълчание се проточи под въздействие на предположението му.

— В нашите дрехи? — Дерик също погледна към гащеризона си.

— Или в обувките ни — добави Рей. — Или в слушалките.

— А може би в тези неща. — С трепереща ръка Аманда извади от джоба си GPS устройството.

Вив залитна назад, сякаш някой я бе блъснал.

— Ние сме живи бомби? Той може да ни взриви, когато си пожелае?

— Когато не се подчините — каза гласът.

Аманда се стресна от внезапния звук, прозвучал в ушите й.

— Когато спрете да играете по правилата — продължи гласът.

— Правила? За какви правила говориш, по дяволите? — изкрещя Рей. — Не съм чул нищо за…

— Откриването на правилата в движение е същината на всяка велика игра.

— Смяташ това за някаква шибана игра?

— А как ще спечелим? — попита Рей.

— Това трябва да откриете сами.

— Координатите, които той ни даде. — Аманда избърса бликналите отново сълзи. Бузите й бяха грапави. — Трябва да стигнем до онази зона.

Дерик кимна в знак на съгласие.

— Нищо не печелим, ако стоим тук. Необходимо ни е движение.

— И да откриете правилата — обади се гласът.

Рей разглеждаше екрана на своя GPS приемник. Наболата му брада придаваше измъчено изражение на тясното му лице. Той изглеждаше съвсем сигурен, че всеки момент приемникът му може да избухне и да го разкъса на парчета.

— Трябва да вървим натам. Към дърветата.

Аманда се движеше с мъка, насилвайки се да поставя единия си крак пред другия. Краката я боляха, все още се задъхваше от недостиг на кислород, но постепенно наближи дърветата.

— Това са тополи — обади се Дерик. — Те се нуждаят от много вода.

Вив се огледа.

— Тук трябва да има подземен поток.

— Липсва ни само багер, за да стигнем до него — подхвърли подигравателно Рей.

Сянката на дърветата им донесе малко прохлада. После Аманда отново се озова под слънчевите лъчи. Теренът стана по-стръмен. Плувнала в пот, тя продължи да се катери.

Рей провери своя GPS приемник.

— Склонът е по-стръмен, отколкото изглежда. Сега сме на хиляда и осемстотин метра надморска височина.

— Беше се задъхал.

— Да се изкачваме по диагонал — предложи Дерик.

— Точно така. Да вървим на зигзаг — подкрепи го Вив.

— Човек изразходва повече енергия, като се катери направо по склона, отколкото ако се движи на зигзаг.

— Много добре — обади се гласът. — Използвайте съобразителността си.

Аманда усети напрежение в колената си от непосилното ходене. Постепенно пред тях се ширна останалата част от долината.

— Боже мой! — Тя спря, изпълнена със страхопочитание.