Дейвид Морел
Ловци на време (42)

3

— Ще ми кажеш ли какво не е наред? — попита Бейлинджър. Двамата с Ортега стояха пред факултета на професор Греъм. Срещу тях се издигаха дърветата на Уошингтън Скуеър.

— Нещо не е наред?

— Когато се появи в кабинета, едва не се скарахме. В библиотеката спомена за друга част на разследването. Не навлезе в подробности, но по тона ти си пролича, че си ми ядосан. За какво става дума, по дяволите?

— Искаш да кажеш освен начина, по който се държиш, сякаш ти водиш разследването? Тази сутрин споменах, че вчера с моя партньор направихме някои проучвания. Може би се чудиш защо не си се срещал с него…

— Предположих, че днес е почивният му ден.

— Той проверява миналото ти.

Бейлинджър го погледна изненадано.

— Преди време ми каза, че вече си преживял подобно нещо. Съпругата ти е била отвлечена. Същият мъж е отвлякъл и жена, която прилича на нея.

— Аманда. Е, и? Психопатите често се съсредоточават върху жени, които си приличат. Обикновено жертвите напомнят на убиеца за съпругата му, за майка му или за някоя друга жена, която му е нанесла травма и на която се опитва да отмъсти.

— И как си станал такъв експерт по този въпрос?

— Щом твоят партньор проверява миналото ми, вече знаеш отговора. Когато работех в силите на реда, специалността ми беше разследването на сексуални престъпления.

— Ходил ли си някога на психиатър?

Франк усети как по лицето му плъзна топлина.

— Предполагам, че твоят партньор ти е казал какво ми се случи в Ирак. — Край тях мина кола. Бейлинджър изчака шумът от мотора й да заглъхне, като използва паузата, за да се успокои. — По време на първата война в Залива… Пустинна буря… бях рейнджър.

— През хиляда деветстотин деветдесет и първа. Знам — каза Ортега.

— Получих главоболие. Имах болки в мускулите.

Треска.

— Синдромът на Войната в Залива. Знам.

— Някои твърдяха, че причината е болест, разпространявана от пясъчни бълхи. Други казваха, че идва от обеднения уран, който използваме в артилерийските гранати. Цяла армия от лекари опита различни методи за лечение. Когато те не помогнаха, предложиха ми да говоря с един военен психиатър, за да видим дали болестта не е на психична основа — форма на разстройство, причинено от посттравматичен стрес.

— Това е бил първият психиатър — вметна Ортега.

Бейлинджър едва не си тръгна, но си каза, че единственото важно нещо е Аманда. „Ще направя всичко, за да я върна“ — помисли си той.

— След края на войната станах следовател в Асбъри Парк.

— Където си минал курс по психология на сексуалните престъпления.

Франк положи усилие да запази спокойствие.

— После жена ми изчезна и след година, през която властите не успяха да я намерят, напуснах работа, за да я търся. Трябваше ми голяма сума пари, и то бързо, затова се записах като частен охранител във втората война с Ирак. Двадесет и пет хиляди долара на месец. Трябваше да поработя няколко месеца като охранител на конвои и щях да разполагам с достатъчно пари в брой, за да продължа да издирвам жена си. Можеше да ме попиташ за това.

— Разкажи ми за втория си престой в Ирак.

Бейлинджър усети, че го завладява старата паника.

— Вече знаеш подробностите. Скоро след като пристигнах, конвоят, който охранявах, бе нападнат. Изгубих съзнание вследствие на експлозия. Когато се свестих, се оказах пленник на банда иракчани с качулки, единият от които заплаши, че ще ми отреже главата, ако не погледна в обектива на видеокамера и не осъдя политиката на Съединените щати. Рейнджърски взвод атакува лагера, в който бях затворен, и успях да избягам, но когато се върнах в Щатите, пак не се чувствах в безопасност. Имах кошмари. Не понасях затворени пространства. Целият се обливах в пот.

— Разстройство от посттравматичен стрес — вметна Ортега.

— Знам — каза Франк, имитирайки детектива. — Е, както ти е известно, отидох при друг психиатър.

— Който е използвал необичаен метод на лечение.

— Той ме посъветва да направя всичко възможно да се дистанцирам от настоящето. Да уча история. Да чета романи за миналото. Да се опитам по всякакъв начин да си представя, че съм някъде преди сто или повече години. Беше нещо, като да се опитам да се пренеса обратно във времето.

— Какво се случи, след като влезе в хотел „Парагон“? Откри мъртвата си съпруга и спаси Аманда?

Франк не се осмели да отговори.

— Виждам, че стискаш юмруци — обади се Ортега. — Може би ти се иска да ме удариш?

— Събудих се в болница, където един психиатър искаше да разбере защо наричам Аманда с името на жена си.

— Психиатър номер три. Впрочем успя ли да го преодолееш? Това с имената?

Бейлинджър бе твърде ядосан, за да отговори.

— Ти и Аманда. В нощта, в мрака, не си ли помисли, ще виждаш призрак?

Франк усети нарастващата в него ярост.

— Спри!

— Каза, че психопатите често се съсредоточават върху жени, които си приличат. Жертвите напомнят на убиеца за съпругата му, майката или някоя друга жена.

— Не си мисля, че живея с мъртвата си съпруга! Не си мисля, че спя с нея!

Ортега не отговори.

— Смяташ, че аз съм отговорен за изчезването на Аманда?

— Това е само теория — отвърна детективът. — Може би си превъртял. Може би си бил толкова отвратен от себе си, че си извършил нещо, за което сега съжаляваш. Бил си следовател. Можел си да предвидиш как ще протече разследването.

— Внимавай! — предупреди го Франк.

— Казах ти — това е само теория. Трябва да проверим всички възможности. Направил си постановка за отвличане на вниманието. Наел си къщата на 19-а улица, както и жена, която да заведе актьорите там. Показал си се с някоя девойка, на която си платил да се представи за Аманда. Актьорите са напуснали къщата по време на лекцията, както са били инструктирани. Когато всички са си отишли, си благодарил на девойката, изиграла ролята на Аманда. Тя е била озадачена, но ти си й платил добре, така че си е помислила: „Още един чешит“ — и си е отишла вкъщи. Междувременно всички са си помислили, че са видели Аманда и че някой я е отвлякъл.

— В такъв случай би трябвало да съм отговорен и за пожара в театъра. Само че аз бях с теб през цялото време.

— Освен когато остана да ме чакаш във фоайето, а аз влязох да огледам залата. Може тогава да си запалил пожара.

— Ние едва не загинахме. Защо ще се излагам на опасност?

— За да ме убедиш, че съществува заплаха. Във всеки случай според тази теория ти никога не си бил в опасност.

— Какво искаш да кажеш? — Предмишницата на Бейлинджър туптеше, изглежда, образуваше се абсцес.

— Трябваше да дойдеш с мен да поговориш със следователите от пожарната, които толкова упорито се опита да избегнеш. Разговорът се оказа доста интересен. Изглежда жената, наела актьорите, е помолила да направи обиколка на театъра. Била силно заинтригувана, когато научила за второто ниво на избата. Поискала да я заведат там, за да хвърли един поглед. Преди две седмици жена, която отговаря на нейното описание, посетила и магазините по улицата. Сред тях бил и този за антики. Докато се преструвала, че се чуди какво да купи, споменала, че била чувала за съществуването на канали под Гринич Вилидж, през които някога минавали вече пресъхнали подземни потоци. Както стана ясно, собственикът на магазина нямал нищо против да поговорят по темата, тъй като тази историческа забележителност му помагала да си продава стоката. Той притежава единствената сграда в района, чиято изба е с две нива като тази на театъра.

— Смяташ, че съм запалил пожара, като съм се надявал, че ще успея да пропълзя през канал, който може да е бил запушен още преди години? Това е лудост!

— Да не би да е по-налудничаво от твоето твърдение, че си видял същата жена в библиотеката този следобед? Жена, която мистериозно изчезна, която няма никаква причина да се показва и която никой друг освен теб не е видял?

— А защо да лъжа?

— За да ме накараш да продължа да вярвам, че има някаква заплаха. За да продължиш да ме отклоняваш от следата. Ти направи всичко възможно да поемеш контрол над разследването.

Франк погледна край Ортега към края на улицата, където стоеше жена, облечена с черни панталони и бяла блуза, и му махаше.

— Грешиш — каза той на детектива.

— Тази теория е толкова смислена, колкото и твоята, че някой е отвлякъл Аманда, за да те принуди да участваш в някаква откачена игра.

— Грешиш и мога да ти го докажа.

— Повярвай ми, много ми се иска да получа поне едно доказателство за каквото и да било.

— Жената, която видях в библиотеката, която е наела актьорите и се представи на лекцията като Карън Бейли…

— Какво за нея?

— Тя стои в другия край на улицата и ни маха.