Дейвид Морел
Ловци на време (65)

8

Като поеха през тревата след Рей, Аманда изяде още един енергиен десерт. Тя разказа на Франк какво се бе случило от момента, в който се бе събудила в стаята си. Тревогата, която той изпита, бе не по-малка от нейната, докато слушаше за премеждията му от събуждането сред руините на хотел „Парагон“. През цялото време Бейлинджър поглеждаше надясно към отново появилите се две кучета, които вървяха успоредно с тях на петдесетина метра разстояние. Той вдигна пушката си и те побягнаха.

Рей се взря надолу към нещо в тревата. Това, което откри, явно го развълнува, защото закрачи още по-бързо към планината. Когато Франк стигна до това място, видя стар коларски път с дълбоки коловози.

— Води към мината — каза Аманда.

Двамата поеха по него, следвайки коловозите, които се простираха към планината. Франк сякаш чуваше тракането на колелата и тропота на копитата на движещите се тежко безброй фургони, които отиваха към мината, пълни с храна, и се връщаха, натоварени със злато. Пътят като че ли водеше към самото сърце на планината. След едночасово ходене пред тях изведнъж се показа върхът. Кучетата се върнаха, но се държаха на дистанция.

Рей спря и ги изчака. Извади запалката от джоба на гащеризона си и започна да отваря и затваря капачето й.

— Защо изостанахте? Коляното ли те боли?

— Мога да се справя с него.

— Ако ти създава проблеми, трябва да знам. Не мога да си губя времето в чакане да ме настигнете.

— Ще се справя.

— Искам да кажа, че ако не можеш да вървиш в крак с мен, може би трябва да взема пушката, за да не ти тежи.

— Тя не е тежка.

— Бих пийнал още вода.

Бейлинджър му подаде едно шише.

— Останаха само пет.

— Не са достатъчни.

— Може да я пием пестеливо, така че да стигне до полунощ. Най-важното е да мислим позитивно.

— Наслушах се за позитивното мислене, когато бях в морската пехота. — Рей отново отвори и затвори капачето на запалката си. — Аманда ти е дала лоша представа.

— Лоша представа?

— Случилото се там беше самозащита.

— Не бих могъл да знам това. Не съм го видял.

— Той тръгна към мен с камък в ръка.

Франк забеляза, че Рей не назова трупа с име.

— Мъжът трябва да се защитава.

— Дяволски си прав. — Рей прибра запалката си.

Тримата отново тръгнаха по стария път към планината. Лошо предчувствие обхвана Бейлинджър, питайки се защо градът не е бил построен близо до основните си купувачи.

Аманда посочи напред.

— Мисля, че виждам мината.

Докато склоновете от двете страни бяха затревени, този пред тях беше гол. Покриваха го само едри камъни. В долния му край Франк забеляза нещо като железопътна линия, която излизаше от скалите.

Пред погледа им се показаха руини, купчина дъски, където няколко големи сгради се бяха срутили. Вятърът разнасяше прахоляк.

— Няма трева. Няма дори бурени — отбеляза Бейлинджър.

— Добивът на злато превръща земята в пустош. — След дългото мълчание гласът ги стресна. — Рудата е била откъртвана с големи чукове, дълбана със сонди, взривявана с експлозиви. Изтощените мъже са пълнели вагонетките и са ги бутали по релсите. Когато са излизали от мината, са използвали спирачките на вагонетките, за да не полетят надолу по склона. В някогашната сграда от лявата ви страна са раздробявали рудата с парни дробилки. Получените парчета били смесвани с течна отрова — разтвор на натриев цианид, която отделяла златото от стритите на прах камъни. Обаче цианидът не е единствената причина за безплодието около вас. Другата съставка, която са употребявали за отделянето на златото, била сярната киселина.

— Затова ли градът се намира на голямо разстояние от мината? — попита Франк.

— Изпаренията на киселината се разнасяли на километри оттук — отговори Господарят на играта. — Много от миньорите са умирали от белодробни заболявания.

Слънцето се скри зад планината. Здрачът донесе хлад.

— Къде е входът? — зачуди се Аманда. — Трябва да е на една линия с релсите.

Те се запътиха към мястото, където релсите се изкачваха под ъгъл към стръмния склон. Свлачище бе затрупало горната им част.

Крачейки между Рей и младата жена, Бейлинджър се закатери, а под краката му се откъртваха камъни. Той спря на площадката и се изправи пред скалната стена.

— Вероятно тук е бил входът — обади се Рей. — Точно където стоим.

— Тунелът сигурно се е срутил — заключи Франк, но внезапно обзелото го подозрение го накара да добави: — Или е бил затрупан заради играта.

Аманда погледна към ожулените си длани.

— Няма начин да го разкопаем с голи ръце.

Сянката, под която стояха, се издължи и стана по-студено.

Бейлинджър се замисли за евентуалните възможности.

— Господарят на играта не би поставил на пътя ни препятствие, ако няма начин да го преодолеем.

— Експлозив би свършил работа — каза Аманда.

— Но къде, по дяволите, ще намерим такъв? — Рей махна отчаяно. — Ако господин Позитивно мислене разсъждаваше с главата си, щеше да донесе експлозива, сложен под моста. Но сега е твърде късно да се връщаме за него.

— Ти щеше ли да рискуваш да го носиш? — попита го Франк. Рей избегна погледа му. — Както и да е, и без това нямаме радиопредавател и не знаем честотата, с която да задействаме детонатора.

Аманда го изгледа въпросително.

— Не можеш ли да взривиш експлозив без детонатор?

— Нитроглицеринът е толкова нестабилен, че можеш да го взривиш само като го изпуснеш. За по-устойчивите експлозиви обаче е нужно запалително устройство.

— И единствено радиосигнал може да задейства детонатора?

— Или чрез електрически ключ, или чрез фитил, свързан с капсул-детонатор. Има няколко начина, но Господарят на играта, изглежда, предпочита да е с радиосигнал. Ти до каква идея стигна?

— Какво ще кажеш за удар? — попита Аманда.

— Удар?

— С куршум. Това ще задейства ли детонатора?

— Да — каза Рей и започна да обяснява, сякаш говореше на дете: — Куршумът би могъл да го задейства. Понякога в Ирак неексплодирали бомби се взривяваха, докато ги изкопаваха, ако нещо се удареше в тях. Това обаче не променя факта, че експлозивът и детонаторът са в града, на километри от нас.

— Нямах предвид него — заяви младата жена.

— Тогава за какво говориш, за бога?

Аманда им показа своя GPS приемник.

Двамата мъже се втренчиха в него.

— Той никога няма да ни го позволи — каза Рей.

— Ако не опитаме, в полунощ все така ще стоим на този склон и може би точно с него Господарят на играта ще ни унищожи! — категорична бе Аманда.

Те не помръднаха, сякаш дори не дишаха.

Бейлинджър се обърна към Рей:

— Можеш ли да измислиш алтернатива?

— Не.

— Господарю на играта, наистина ли искаш да бъдем изобретателни?

Гласът не отговори.

Франк сложи на земята пушката си и започна да взема камъни и да ги хвърля настрани.

— Нямаме време да си прокопаем път до вътре! — тросна се Рей.

— Правя дупка за GPS устройството. Колкото е по-дълбока, толкова по-голяма ще е силата на експлозията.

Аманда и Рей се втурнаха да му помагат.

— Копайте под ъгъл, така че дупката да сочи към склона — каза им Бейлинджър. — Трябва да виждам приемника оттук долу.

Младата жена и Рей изкопаха ямка, дълбока около осемдесет сантиметра. Франк забеляза, че дланите на Аманда отново се разкървавиха, както и че когато постави GPS приемника в дупката, те трепереха от нервното напрежение.

Той пак обърна поглед към небето.

— Господарю на играта, ако това те дразни, кажи ни го сега.

Гласът отново не отговори.

— Това може да е последният момент от живота ни — рече Рей.

— Предпочитам да мисля позитивно — отвърна му Бейлинджър, а после добави към небето: — Ужасно самотно е да бъдеш бог, ако няма с кого да си говориш. На теб разговорите с нас ти доставят удоволствие. Защо да слагаш край на забавлението, когато има още от играта?

Гласът пак запази мълчание.

Франк взе пушката си.

— Тогава да го направим.

Докато се спускаха по склона, под краката им се откъртваха камъни и с тропот се търкаляха надолу. Тъй като се нуждаеха от укритие, те отидоха до най-голямата купчина руини.

Бейлинджър изчака Аманда и Рей да легнат на земята.

— Запуши си ушите с ръце — каза на Аманда. — Отвори си устата, за да се изравни налягането.

Самият той пъхна хартиените тампони в ушите си, после коленичи на здравото си коляно и се прицели с пушката. Прикладът бе здраво опрян в рамото му, но му бе трудно да види сивото GPS устройство сред скалите. Не помагаше и сянката, която хвърляше планината.

— Някакви проблеми? — попита Рей.

— Просто искам да съм сигурен.

— Дай аз да опитам.

Франк натисна спусъка.

Грохотът на експлозията го разтърси, ударната вълна го блъсна назад. Той падна на дясната си страна, като държеше пушката във въздуха. Около него се посипа дъжд от скални отломки. Почувства удара на камък, който се стовари близо до главата му. Въпреки книжните тампони, ушите му писнаха. Посипа го прах, примесен с острата миризма на изгорял барут.

Тътенът постепенно заглъхна. Бейлинджър погледна към Аманда и с облекчение видя, че не е ранена. Тя се понадигна и се взря в склона. Рей се изправи на крака. Същото стори и Франк, който огледа планинския скат и остана доволен от огромната дупка. Извади книжните тампони от ушите си и излезе иззад руините.

Аманда забързано тръгна към склона.

— Виждам вратата!

Те се изкатериха по каменистия терен и стигнаха до дупката. В края й се виждаше стара дървена сива преграда, нащърбена от разхвърчалите се камъни.

Бейлинджър видя панти и дръжка.

— Да, врата е.

Силата на експлозията я беше изкривила. Тримата преминаха по скалните отломки и я бутнаха, събаряйки я навътре. Прахът ги накара да се закашлят.

Аманда и Рей надзърнаха във вътрешността.

— Не се вижда много — каза Рей. — Хайде да разширим отвора. — Той издърпа настрана няколко дъски.

Дневната светлина проникваше на около шест метра в тунела. Железопътните релси минаваха по средата. Дървени подпори поддържаха гредите на тавана.

— Изглеждат здрави — рече Аманда.

Франк насочи лъча на фенерчето си, разкривайки повече от тунела. Обаче дълбоко в себе си изпита страх от тъмнината. „Затворени пространства“ — помисли си и потрепера.

Рей попита колебливо:

— Мислите ли, че е безопасно да влезем?

— А имаме ли избор? — отвърна Аманда.

Бейлинджър разгледа внимателно стените и видя малка видеокамера, прикрепена към греда на тавана.

— На точното място сме. Тунелът се наблюдава с камери.

— Не виждам никакъв контейнер или нещо, което да прилича на времева капсула — заяви Рей.

Франк подаде фенерчето на Аманда.

— Стой точно зад мен и насочвай светлината. Аз ще вървя отпред.

Той извади пълнителя на пушката, измъкна кутия с амуниции от раницата си и зареди нов пълнител.