Дейвид Морел
Ловци на време (7)

5

Бейлинджър излизаше на все по-дълги разходки. Един сив декемврийски следобед, докато се връщаше от Гранд Арми Плаза с покритите му със сняг паметници, от една кола пред червеникавокафявата сграда слязоха двама мъже в тъмни палта. Лицата им имаха уморено изражение. Дъхът им излизаше на бели облачета в студения въздух.

— Франк Бейлинджър? — обърна се към него по-високият.

— Кой пита?

Те извадиха служебните си карти: ЩАТСКО МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ.

Когато стигнаха до апартамента, по-пълният агент връчи на Бейлинджър документ и химикалка.

— Подпишете това.

— Добре би било първо да го прочета.

— Пише, че се отказвате от претенции за уликата, която сте предоставили на полицията в Асбъри Парк.

— Двуглавият орел^[1] — поясни по-високият мъж.

Сега вече Бейлинджър разбра какво искат от него. И двамата агенти му станаха още по-антипатични.

— Законът за златния резерв от 1933 г. забранява използването на златни монети като разплащателно средство — каза по-пълният агент. — Той позволява на гражданите само да ги колекционират. Но вие не можете да притежавате нещо, което сте откраднали.

— Не съм я откраднал. — Бейлинджър усети, че лицето му пламва. — Собственикът е умрял през 1939 година. Монетите бяха скрити в хотел „Парагон“. През всичките години тази монета не е била ничия собственост, преди да я пусна в джоба си.

— Единствената монета, оцеляла от пожара. Разгледахте ли я внимателно?

Бейлинджър се помъчи да овладее гласа си:

— Бях малко зает, опитвах се да остана жив.

— Монетата е от 1933-а. През същата година, малко преди правителството да забрани употребата на златото като разплащателно средство, Монетният двор е пуснал в употреба двойните орли. Всички монети е трябвало да бъдат унищожени… — По-високият агент направи пауза.

— … Но някои са били откраднати.

— Включително тази, която сте прибрали в джоба си — добави другият агент. — Което я прави собственост на правителството на САЩ. Тези монети са толкова редки, че последния път, когато се сдобихме с една от тях, тя бе продадена на търг в Сотби^[2].

— За почти осем милиона долара — добави първият агент.

Сумата беше толкова грандиозна, че Бейлинджър направо онемя.

— За да спазим юридическите формалности, дадохме част от парите на човека, от когото я бяхме взели — продължи другият. — Готови сме да ви предложим подобна сделка. Да го наречем възнаграждение за откривателя. Възнаграждение, достатъчно голямо, за да предизвика обществен интерес и да окуражи колекционерите да ни предадат подобни нелегално придобити монети, без да се замислят.

Бейлинджър се опита гласът му да прозвучи нехайно:

— За какво възнаграждение става въпрос?

— Ако приемем, че тази монета се продаде за не по-малка сума от предишната, ще получите два милиона долара.

Бейлинджър откри, че за момент е забравил да диша.