Дейвид Морел
Ловци на време (31)

2

Под тях се откри езеро, дълго около стотина метра, чиято повърхност искреше на слънчевата светлина. Тя напомни на Аманда за отблясъците на скъпоценен камък. Докато групата го съзерцаваше, чу учестеното дишане на спътниците си.

— Гласът ни каза, че ще намерим това, от което се нуждаем — промълви Дерик.

— Виждала съм света от Еверест — прошепна Вив, — но сегашната гледка е най-хубавата…

— Тогава какво чакаме? — Рей се заспуска по склона. — През десетте дни, докато ме преследваха в Ирак, си обещах никога повече да не бъда жаден.

Дерик и Вив последваха Рей, като и тримата се затичаха. Аманда се огледа, чувствайки страх от откритото пространство, което я заобикаляше. Планините й изглеждаха измамливо близо и все пак далече. Спомни си за курса по психология в колежа, и по-точно за един експеримент, при който индианци, обитаващи джунглата, били заведени насред огромно поле. Те били толкова привикнали гледката им винаги да е препречена от дърветата, че се почувствали потиснати от откритото пространство. Повечето от тях развили агорафобия^[1].

Тъй като никога не се бе озовавала на място, където хоризонтът да не е бил закрит от сгради и дървета, сега Аманда проумя страха на индианците. В нейния случай обаче страхът бе предизвикан от осъзнаването, че всичко в околния простор представлява потенциална заплаха. За разлика от хотел „Парагон“, където опасността бе ограничена в стаите на сградата, тук й изглеждаше, че смъртта разполага с безкрайно пространство, в което може да се скрие.

— Няма ли да се присъединиш към тях? — прекъсна мислите й гласът.

Тя прикри изненадата си.

— Просто се любувам на гледката.

— Наистина ли? За момент ми се стори, че тя те парализира. Погледни екрана на GPS приемника си. Отговарят ли координатите, които ви дадох, на това езеро?

Аманда все още се учеше да използва устройството, но дори и за нея бе очевидно, че червената стрелка, указваща местоназначението им, сочеше встрани от езерото към някакво място на хълма. Тя погледна надясно и видя едно плато, върху което имаше порутена постройка.

— Там ли се очаква да отидем?

— За да играете играта, трябва да научите правилата.

— Рей — каза Аманда в микрофона. — Подминали сте координатите.

Групичката продължи да тича към езерото.

— Дерик. Вив. Не би трябвало да ходим до езерото. Тук, горе, има някаква порутена сграда. Тя е нашето местоназначение.

Никой от тримата не погледна назад.

— Не ме ли чувате? — извика тя. — Езерото не е мястото, където се очаква да отидем!

— Всъщност те не могат да те чуят — каза гласът. — Аз изолирах нашия разговор.

— Защо? Не разбирам. Какво правиш?

Когато гласът не отговори, тя изпита ново предчувствие за беда.

— Спрете! — изкрещя на групата.

Те не реагираха, защото гласът й не достигна до тях или просто защото бяха прекалено съсредоточени върху водата, за да обърнат внимание на нещо друго.

— Недейте! Стойте далече от езерото! — Аманда се втурна надолу по склона, заобикаляйки едрите камъни и храстите пелин. — Почакайте!

Вив се обърна и погледна смръщено към нея.

— Спрете!

Вивиан извика нещо на Дерик и Рей, които спряха и се обърнаха назад.

„Слава богу!“ — помисли си Аманда. Групичката зачака тя да ги настигне.

— Какво има? — попита Дерик.

Сега тя го чу през слушалките. Микрофоните отново работеха нормално.

— Той може да изолира нашите разговори. Каза ми, че координатите, които ни е дал, не съвпадат с това езеро.

Рей погледна към стрелката на своя GPS приемник.

— Вярно. Те съответстват на нещо на склона.

— На една порутена сграда — поясни Аманда.

— Но защо не ни е казал това и на нас?

— Човъркал е мозъците ни — каза с отвращение Дерик.

— Чудесно. — Рей прокара език по сухите си устни. — Ще изследваме сградата. Обаче водата е по-близо. Няма да си тръгна, без да пия.