Дейвид Морел
Ловци на време (48)

4

Като излязоха от кафенето, сградите закриваха залязващото слънце. Небето бе обагрено в оранжево, но Бродуей вече тънеше в мрак и колите караха със запалени фарове.

Бейлинджър мушна блекбърито в джоба на панталона си и започна да го потупва с ръка, пречейки на Господаря на играта да чуе какво пита професор Греъм.

— Как да открия долината, която споменахте? Къде е Авалон? Къде би трябвало да се намира Гробницата на земните желания? Споменахте Уайоминг и планината Уинд Ривър.

Старата жена изглеждаше изтощена.

— Авалон вече не съществува. Ако го наречем призрачен град, пак ще е пресилено. Котънуд също вече не съществува. Дори и с помощта на Уайомингското историческо дружество ми отне месец да открия долината, която е посетил преподобният Оуен Пентикост.

— Къде е тя?

— Ландър е най-близката голяма община. Долината се намира на осемдесет километра северно от нея по протежение на източния край на планината.

Франк продължи да тупа с ръка по джоба на панталона, в който бе телефонът.

— Как да разбера, че съм намерил правилното място?

— В онзи край това е единствената долина с езеро. Във всеки магазин за туристически и ловни принадлежности в Ландър има карти на района. Няма да ви е трудно да я откриете.

— Вие ходихте ли там?

— Преди седем години. Прекарах целия юли в търсене на Гробницата. Понякога се чудя дали не е съществувала само в трескавия мозък на Доналд Райх. Джонатан също се опита да я намери.

— И?

— Сигурна съм, че щеше да ми каже, ако я беше открил.

„Може би“ — помисли си Бейлинджър. Той сложи нежно ръка на рамото й.

— Благодаря ви.

Старата жена тъжно сви рамене.

Франк я целуна по бузата.

Тя май се изчерви, но бе трудно да се каже със сигурност.

— Никой не го е правил от дълго време — каза професор Греъм.

— Тогава гордея се, че се осмелих да го сторя. — Той махна на едно такси и даде на шофьора двадесет долара. — Погрижете се за моята приятелка.

Франк се загледа след таксито, докато то изчезна сред натоварения трафик на Бродуей. По улицата имаше множество магазини, наблъскани плътно един до друг. Той отиде до един банкомат, мушна картата си и изтегли максималната разрешена сума: петстотин долара.

Тръгна нагоре по улицата и стигна до магазин за телефони. Вътре пак взе да потупва джоба си, в който беше блекбърито, така че Господарят на играта да не може да чуе какво казва.

— Продавате ли телефони „Блекбъри“?

— Разбира се. — Продавачът бе вързал косата си на опашка и носеше обеца. — Ей там.

Бейлинджър взе един апарат, който приличаше на оставения за него от Господаря на играта.

— Добър избор — каза продавачът. — Последният модел. Струва триста долара, но даваме стодоларова отстъпка.

— Все ми е едно, стига да го активирате веднага.

— Никакъв проблем.

„Никакъв проблем? За кой свят важи това?“ — запита се Франк.

— Искам да се уверя, че може да работи с уебкам програмата, наречена Наблюдение на живо.

— Това е специален даунлоуд^[1]. Ще ви струва допълнителна такса. Трябва да я свалите на домашния си компютър, а после да я прехвърлите на блекбърито.

— Обаче аз ще пътувам до място, където няма да имам достъп до компютър — каза Франк. — Ще ви платя сто долара в брой, за да ми свалите тази програма още сега.

— Определено няма проблем. Защо непрекъснато потупвате джоба на панталона си?

— Нервен тик.

Десет минути по-късно продавачът връчи блекбърито на Бейлинджър.

— Всичко е качено. Скоро ще ви се наложи да заредите батерията. Ще се изтощи бързо, понеже е нова. Ето ви и зарядното устройство.

— Ето вашите сто долара. Хубаво е да срещнеш човек, който си разбира от работата. — Франк му даде чек за покупката и излезе. Едва тогава спря да потупва мобилния телефон в джоба си и го извади. — Хей, чуваш ли ме? Запиши си следния телефонен номер. — Издиктува номера на новото блекбъри.

После пусна блекбърито на Господаря на играта в едно кошче за боклук, като се опита да не вдишва миризмата на гранясали пържени картофки, която се разнасяше от него. Измъкна носната кърпичка с проследяващия чип, който бе извадил от ръката си. Видя един бездомник да бута по тротоара количка с разни торби и стари дрехи.

— Ето ти двадесет долара — каза му Бейлинджър. — Купи си нещо за ядене.

— Нямам нужда от твоето подаяние.

— Добре, но все пак ги вземи. Запази си ги за черни дни. — Мушна двадесетдоларовата банкнота в джобчето на ризата на бездомника, а заедно с нея — и миниатюрното проследяващо устройство. — Лека нощ.

— Да бе, сигурен съм, че са ми запазили апартамент в „Шери Нидърланд“^[2].

Франк махна на едно такси и се качи.

— Летище „Тетърбъро“!

— Не знам къде е — отвърна носещият чалма шофьор.

— И аз. Някъде в Ню Джърси е, ако това ще ви е от полза.

Шофьорът измърмори нещо под носа си.

— Ще ви платя двойно, ако ме закарате там бързо.

Шофьорът посегна към радиостанцията си.