Дейвид Морел
Ловци на време (39)

10

Франк чу асансьорът в коридора зад гърба му да се отваря. Той се обърна към отворената врата, през която се чуха приближаващи се стъпки — тежките стъпки на мъж.

На прага застана Ортега.

— Вече бях започнал да си мисля, че съм сбъркал сградата. — Не изглеждаше щастлив.

Бейлинджър го представи на професор Греъм.

— Разговаряхме за Гробницата на земните желания, но информацията за нея се оказа повече от оскъдна. Откри ли Карън Бейли?

— Не.

Още едно разочарование. Франк усети, че раменете му натежават.

— А какво стана с кутийката на видеоиграта? Изпрати ли патрулна кола до старата къща?

— Можем да поговорим за това по-късно.

— Виж, разбирам нежеланието ти да обсъждаме това пред трето лице, но професор Греъм има специален интерес към темата. Може да ни помогне.

— Още ли се държиш като старши детектив? — попита Ортега.

Въздухът в стаята сякаш се сгъсти.

— Държа се като човек, който се страхува — отговори Бейлинджър. — Кутийката на видеоиграта беше ли на тавана?

Ортега се поколеба, после бръкна в дипломатическото си куфарче и измъкна прозрачна найлонова торбичка, в която бе въпросната кутия. Ловци на време. Името продължаваше да не му говори нищо.

Франк взе кутията. Под името на играта видя илюстрация на пясъчен часовник. Пясъкът в горната половина беше бял. Докато изтичаше през стеснението, цветът му преминаваше в кървавочервено.

— Мога ли да я видя? — попита професор Греъм. Умореното й лице бе прорязано от бръчки.

Бейлинджър й я подаде. Тя разгледа предната обложка и обърна кутията от другата страна.

— Копирайтната бележка е от тази година. Обаче аз съм изчела всички игрови блогове^[1] в интернет и никога не съм попадала на информация за подобна игра.

— Изчели сте всички игрови блогове! — възкликна изненадано Ортега.

— Хората смятат, че видеоигрите са за тийнейджъри, но средната възраст на играчите е тридесет години, има много фенове и на моята възраст. — Жената вдигна възлестите си пръсти. — Ще се удивите, като разберете колко много помагат срещу склерозата и артрита.

— И въпреки това… — рече Ортега.

— Професор по история да играе видеоигри, много от които пълни с насилие? — Белокосата жена пресилено се усмихна. — Предполагам, бих могла да играя приключенски игри като Мист, която вече е съвсем демоде, или ролеви игри като Анархия онлайн, в която контролирам герой от друга реалност. Но да ви кажа истината, те са твърде бавни за мен. Игрите с оръжия и коли карат кръвта да тече по-бързо в жилите ми, а на този етап от живота ми това не е никак малко. Повярвайте ми, знам всички съществуващи игри, а тази никога не е била оповестявана, което ме изненадва, като се има предвид колко пари се харчат за първокласна реклама. Знам, че използвате тази найлонова торбичка, защото се притеснявате да не оставя отпечатъци, но ако има начин да го направя безопасно, бих искала да извадя диска и да пусна играта.

— И аз бих искал това — каза Франк, — но когато намерихме кутията в къщата, в която мнимият професор изнесе лекцията, дискът не беше в нея.

— Намерили сте това на мястото, където е била изнесена лекцията? — Професор Греъм се взря през найлоновата торбичка и зачете текста на гърба на кутията. — „Ловци на време е най-живата екшън игра, създавана някога. Тя има поразително реалистична визия, която ви позволява да се отъждествите с героите, хванати в капан в тайнствена пустош; пустош, която доказва, че откритите пространства могат да бъдат не по-малко опасни от обитаваните от духове къщи. Героите участват в смъртоносно надбягване с препятствия и ловци, като използват високотехнологични уреди, с чиято помощ трябва да открият послание до бъдещето, да го отворят в настоящето, за да опознаят миналото“.

Франк почувства как по тялото му полазиха студени тръпки.

— Част от това го пишеше в поканата за лекцията, която получихме с Аманда. Точно то привлече вниманието ми и ме накара да отида.

— „Целта е да се намери изгубена стогодишна времева капсула — продължи да чете професор Греъм. — В хода на играта играчът, както и самите герои, откриват, че Времето е като истински мършояд, който не спира да смуче живота ни дори през незаменимите четиридесет часа, които ще прекарате с тази игра“.

Белокосата жена отпусна кутията и погледна към тях. Тъмните кръгове под очите й внезапно накараха Бейлинджър да се зачуди дали не й е зле. Но преди да успее да я попита, Ортега зададе въпрос:

— Това описание типично ли е за текстовете, които се слагат по обложките на видеоигрите?

— Никак. В тях обикновено се говори за „шеметно действие“, „ефектна графика“ и „битки с пъкъла“. Те изтъкват по-скоро външния ефект, отколкото значението на съдържанието. Това е толкова зловещо, че е почти екзистенциално. „Времето е като истински мършояд, който не спира да смуче живота ни“? Човек би си помислил, че го е писал Киркегор^[2] в някоя от най-мрачните си нощи.

— А какви са тези „четиридесет часа“? — попита Ортега.

— Това е времето, което е необходимо за изиграването на повечето видеоигри — отговори професор Греъм.

Бейлинджър потърка ръката си.

— С толкова време ли разполагам да открия Аманда? — Той неспокойно погледна часовника си. — Минава пет часът. Когато се събудих вчера в Асбъри Парк, беше малко след полунощ. Оттогава са изминали повече от четиридесет часа. Боже мой, загубих я!