Дейвид Морел
Ловци на време (46)

2

— Скрити камери? — Професор Греъм не можеше да се съвземе от шока. — Джонатан ме е шпионирал?

— Шпионирал е нас. — Бейлинджър седеше срещу нея в едно кафене надолу по Бродуей, на няколко пресечки от университета. — Кучият му син е искал да наблюдава напредъка ми в играта.

— Игра?

— Щом има камери във вашия кабинет, логично е да се предположи, че е сложил такива и на други места. В театъра. Пред библиотеката. Пред сградата на вашия факултет. В сградата, която се реконструира.

— Но някой щеше да забележи.

— Не и след 11 септември. Никой, облечен в униформа с надпис „Охрана“, няма да бъде разпитван. Ние приемаме видеокамерите като даденост. Те са до светофарите, над входовете на сградите, в магазините и хотелските фоайета — почти навсякъде. Да не говорим за мобилните телефони с камери, чиито видеофайлове могат да бъдат прехвърлени на компютър. Почти е невъзможно да изминеш една пресечка в някой град, без да бъдеш заснет. С внимателно планиране той е можел да следи моя напредък.

Сервитьорката донесе чай, кафе и сандвич с шунка за Франк. Професор Греъм нямаше апетит. Отчаянието бе развалило и неговия, но той си каза, че ако не поддържа силите си, ще бъде безполезен за Аманда.

— Разкажете ми как се срещнахте с Джонатан Крийд.

— Той се появи един следобед. Беше застанал в коридора пред отворената врата на една от аудиториите ми. Изглеждаше толкова окаян, че събуди у мен желание да му помогна.

— Окаян? — Бейлинджър знаеше, че единственото нещо, което Джонатан Крийд не можеше да предизвика у него, бе съжаление.

— Беше нисък, слаб, непохватен. С тъничък глас. С рядка руса коса. Напомни ми за снимките на младия Труман Капоти. Разбрах, че е на тридесет и пет, а въпреки това изглеждаше като момче. „Искате ли да се присъедините към нас?“ — попитах го аз. Той кимна утвърдително, влезе и седна най-отзад. Към моята лекция го бе привлякла темата: Гробницата на земните желания.

Като чу отново това име, Франк потрепера.

— Впоследствие научих, че е преживял нервна криза заради някаква нова игра, която му била хрумнала. Както се оказа, в продължение на шест месеца е бил в кататония^[1] — умът му е бил „заключен“ в нещо, което тон нарече Лошото място. Никога не ми описа какво е било то, освен че е отвратително. Каза, че когато се оправил, решил да потърси реалността извън света на игрите.

— Така ли каза?

— Изглеждаше естествено, излизащо от устата на човек с коефициент на интелигентност 190. Каза ми, че иска да придобие образованието, което никога не е имал търпението и времето да получи. — Старата жена замълча, изчаквайки да премине още един болезнен пристъп.

Франк сведе очи, опитвайки се да й осигури малко уединение.

Тя си пое дъх и продължи:

— Джонатан отишъл първо във философския факултет, допускайки, както ми каза, че там е най-вероятно да открие реалността. Изучил Хераклит, Парменид, Сократ. Платон и Аристотел. Знаете ли нещо за философията?

— Малко — от историческите книги, които съм чел.

— Някои философи твърдят, че сградите, дърветата и небето над нас са нематериални като сенките в пещера. Други вярват, че реалността е солидна като камъка, който човек рита под ярката слънчева светлина. Джонатан смяташе, че това е безсмислен спор. На него му се струваше съвсем очевидно, че са прави онези, които вярват, че светът е сън. Според него светът на въображението е по-жив от така наречената физическа реалност, както е известно на всеки дизайнер или играч на компютърни игри.

После пробвал да следва литература, но открил, че повечето преподаватели смятали, че са придатък на факултета по философия или по политология. Никъде не чул нищо за хипнотичния начин, по който романите го пренасяли в една реалност — по-жива от стабилния според хората свят, който го заобикалял.

След това пробвал история. Както се досещате, не се записал в курса. Той просто се разхождал по коридорите и спирал пред всяка аудитория, където нещо го заинтригувало. Разказа ми, че слушал лекции за убийството на Юлий Цезар и за нашествието на норманите в Англия, за убийството на принцовете в Лондонската кула и за Стогодишната война, както и за жертвите в Американската гражданска война, наброяващи почти един милион души. Не считаше нито едно от тези събития за достоверен факт. Според него всяко описание на очевидец бе пристрастно, а преразказът му — още повече. Както сам ми каза, всички били просто приказки. Сенки. Нямало начин да се докаже, че са се случили. Обаче сюжетите им били прекрасни и го изтръгвали от кошмарите му.

Бил готов да обиколи още коридори и да чуе разкази за убийството на ерцхерцог Фердинанд, за използването на хлора като химическо оръжие по време на Първата световна война и за лагерите на смъртта през Втората световна, когато се спрял пред моята аудитория и чул за Гробницата на земните желания. В този момент животът му се променил. Никога не ми обясни защо, но през следващите три месеца присъстваше на лекциите ми и ме посещаваше в кабинета. Ходехме заедно на обяд или се разхождахме следобед на Уошингтън Скуеър.

Лицето на професор Греъм бе станало по-сиво и вълнението я накара да замълчи.

— Съпругът ми бе починал наскоро. Никога не съм имала деца. Изпитвах майчински чувства към него. Джонатан ме научи, че фантастичният свят в игрите може да бъде по-реален от скръбта, от която се опитвах да избягам. После за пръв път разбрах ужасната истина, че имам рак, и той ме научи, че игрите не ти губят времето, а го удължават. Скоростта, с която ти се налага да направиш избор сред безбройните възможности, раздробява всяка секунда и я изпълва до максимум. Накрая, след като бе обърнал гръб на игрите, той отново се върна при тях. Влезе в своето следващо еволюционно ниво — както се изрази — и реши, че игрите са метафизиката, която философите не са могли да разберат.

Старата жена си пое дъх и бръкна в дамската си чанта за флакона с хапчетата. Изпи две с малко чай, после погледна към Бейлинджър.

— Той и сестра му…

Франк рязко изпъна гръб:

— Един момент. Той има сестра?

— Тя е по-висока и е брюнетка, докато Джонатан е рус.

Той забързано попита:

— Сестра му носи ли косата си на кок? Със строги черти ли е? Без грим?

— Срещала съм я само няколко пъти, но да, старае се да изглежда безлична. Познавате ли я?

Споменът за срещата му с нея изпълни Бейлинджър с гняв.

— Тя ми се представи с името Карън Бейли.

— Малкото й име наистина е Карън. С Джонатан не си приличат, защото имат различни бащи. Майка им е имала безразборни сексуални контакти. Мъжът, който ги отгледал, не бил техен баща, но живял известно време с майка им и когато тя го напуснала, изоставила и децата. Той ги задържал като примамка, надявайки се, че жената ще се върне да ги види и тогава ще успее да я убеди да остане.

Професор Греъм събра сили да продължи:

— Пастрокът им бил пияница и сприхав човек. Джонатан ми сподели, че никога не откъсвал очи от него, защото не знаел кога ще изпадне в ярост. Освен това мъжът проявявал неестествен интерес към Карън, която толкова приличала на майка си, че не било безопасно да остава сама с него. Ето защо тя всячески се мъчела да изглежда грозна, макар че според мен би могла да бъде привлекателна. Карън обаче е твърдо решена да не привлича вниманието на мъжете…

… Тя се превърнала в нещо като майка за Джонатан, докато той, на свой ред, я пазел, като ядосвал пастрока си и така отклонявал вниманието му от момичето. Те се криели винаги, щом можели. От злоба, когато ги намирал — в килера или в сутерена, — той ги заключвал там. Веднъж Джонатан и сестра му прекарали три дни в долапа, чиито врати пастрокът им заковал. Без храна, без вода, без възможност да посетят тоалетна. В тъмнината Джонатан измислял фантастични игри от рода на Тъмници и дракони. Двамата с Карън избягали в алтернативната реалност, която той създал.

Болката в ръката на Франк се усили. Докато слушаше напрегнато, той не можеше да спре да я разтрива.

— Пастрокът направил само едно положително нещо — купил на децата игрова конзола. Това се случило в края на седемдесетте години, когато единствените игрови конзоли бяха тези, които се включваха в телевизора. Джонатан бил още дете, но разглобил конзолата, изучил принципа й на действие и я усъвършенствал. Накрая пастрокът умрял от цироза и социалните служби дали децата на приемни родители, но те никога не се задържали в едно семейство повече от половин година. Нещо у Джонатан и Карън смущавало различните им родители. Всъщност децата можели да разчитат единствено едно на друго и на игрите, които Джонатан измислял…

… Той е работил по програмирането на Нинтендо, която излиза през 1985 година, като използвал компютърните лаборатории в множеството гимназии, където двамата с Карън са учили. Доставяло му особено удоволствие да знае, че побойниците, превърнали живота му в училище в ад, вероятно се прибирали вкъщи да играят на игрите, които той бил създал, без да подозират кой е авторът им. Джонатан е допринесъл много за технологичния прогрес на видеоигрите. Например в по-ранните игри е било възможно да се извършват движения само нагоре-надолу, наляво-надясно. Джонатан пръв е добавил движението отпред назад. Освен това е първият, въвел декорите на заден план. И двете техники са допринесли за създаването на илюзията за триизмерност.

Тя замълча, измъчвана от болка.

— Знам, че е мъчително за вас — каза Франк.

— Но аз искам да помогна. Вие трябва да разберете за Безкрайност.

— За какво?

— В предишните игри винаги е имало ограничение в броя на начините, по които геймърът е можел да се движи. Действието се е развивало в предсказуемо, затворено пространство. Обаче Джонатан е създал играта, наречена Безкрайност, в която два междузвездни кораба се преследват в Космоса. Каза ми, че я е програмирал като протест срещу трите дни, които той и Карън прекарали в онзи долап. Играта създава впечатлението, че космическите кораби могат да се движат до безкрай във всяка посока и постоянно да откриват нови чудеса. Дори се пошегува пред мен, че искал, докато профучава край някоя комета, играчът да очаква да види Бог.

— Безкрайност. — Само от представата за това главата на Бейлинджър се замая. — Човек има чувството, че геймърът може да изчезне в играта.

— Точно това се е случило с Джонатан. — Професор Греъм затвори за миг очи. — Дизайнерите на игри се вманиачават. Нерядко някои от тях работят в продължение на четири дни и нощи, без да спят. Карат на чипс и джолт-кола^[2]. Той ми каза, че за разнообразие е пиел силно кафе, подсладено с кока-кола класик.

— Дългото безсъние може да доведе до шизофрения — вметна Франк.

— Сестра му го наглеждала, когато изпадал в подобни четиридневни прозрения. Очевидно са били точно това: прозрения. Джонатан пишел компютърните кодове в състояние на транс. Авторските права и патентите му донесли над сто милиона долара. За него обаче парите са без значение. Важни били само игрите. В гейм индустрията има постоянно съперничество да се издигне дизайнът на по-високо ниво, после на още по-високо. Джонатан бил твърдо решен да създаде върховната игра, която нито един дизайнер няма да е в състояние да надмине. Под грижите на Карън той изпаднал в ново прозрение, което продължило по-дълго от предишните. Пет дни. Шест. Докато накрая получил нервното разстройство, от което сестра му винаги се страхувала.

Бейлинджър не можеше повече да търпи паренето в отичащата си ръка. Той запретна ръкава на якето, а после и този на ризата. Абсцесът, заобиколен от силна червенина, го уплаши.

Професор Греъм го погледна разтревожено.

— Най-добре е да отидете в болница. Това изглежда като натравяне на кръвта.

— Сякаш имам нещо…

— Какво имате?

„Под кожата“ — помисли си той ужасено.

— Изчакайте ме за минута.

Франк мина между масите и стигна до вратата на мъжката тоалетна. Вътре видя нечии маратонки под вратата на една от кабинките. Отиде до мивката, съблече си якето и го метна на дясното си рамо. Нави левия ръкав на ризата си, пое дълбоко дъх и стисна отеклото място.

Жестоката болка изтръгна от гърдите му силен стон. Пръсна жълта течност. Франк продължи да стиска. Жълтата течност потече, последвана от червена. „Боже — помисли си той, — трябва да изстискам това до кръв. Трябва да видя какво причинява инфекцията“.

Болката го накара да прехапе устни. Появи се нещо черно. Миниатюрно. Тънко. Квадратно. Метално. Бейлинджър продължи да стиска раната, докато то излезе на повърхността. После го хвана с два пръста и го вдигна към лампата над главата си.

„Кучият му син!“ — изруга наум. Не разбираше нищо от електроника, но се досети, че предметът е вкаран в тялото му с една-единствена цел — да бъде проследен.

Вбесен, той го сложи в носната си кърпа и го мушна в джоба на якето си. После натри със сапун раната на ръката си. Изплакна я. Насапуниса я втори път. Струваше му се, че никога няма да се почувства чист.