Джон Конъли
Ангелите на гнева (8)

8

Откъм масата на Фулси гръмна хорово изпълнение на „Happy Birthday“. Отидох да се включа в песента, която изпяхме около осеяна със свещи планина от тарталети, докато братята Фулси гордо се усмихваха около майка си, а мисис Фулси сияеше от любов към всички. Дейв Еванс намери сили да изпее няколко думи, докато се молеше някой бадем да не е попаднал в тестото за тарталетите. Свещите бяха духнати, тарталетите се изядоха и мисис Фулси не умря. Джаки Гарнър се приготви да си тръгне и взе две тарталети, по една за приятелката и майка си. Напомних си при първа възможност да го попитам как е майка му, след което се върнах в сепарето в дъното, където Мариел Ветърс и Ърни Скъли си приказваха. Изглежда, Мариел се опитваше да убеди Ърни, че са постъпили правилно, като са говорили с мен, и Ърни неохотно се съгласяваше.

— Е, това е нашата история — каза Мариел Ветърс. — Какво ще кажете?

— Вече не бихте ли пийнали нещо по-силно от кафе? — попитах. — Аз лично бих.

Ърни Скъли се съгласи да изпие едно малко уиски, а Мариел прие чаша каберне совиньон. Аз си избрах същото, макар едва да отпивах. Просто ми беше приятно да държа напитката в ръката си. Освен това, откакто беше дошъл, Ърни нито за миг не се бе отпуснал. Може и да не беше кой знае какъв пияч, както сам призна, но сега, след като историята бе разказана, очевидно имаше нужда от едно питие. Още първата глътка отне напрежението от тялото му.

Той се облегна назад и се изключи от разговора, зареял мисли другаде, може би при покойния си брат, край затворения ковчег на Пол.

— Какво искате да направя? — попитах.

— Не знам — каза Мариел. — Решихме, че трябва да ви разкажем за случилото се: и двамата ми родители изрекоха името ви преди смъртта си.

— Защо баща ви не дойде при мен, когато съпругата му е споменала моето име? — попитах.

— Каза ми, че нямало смисъл, пък и Пол Скъли бил против. Много се притесняваха за парите. Страх ги беше, че ако ви разкажат, ще ги докладвате на полицията. Но според него е трябвало да узнаете за всичко това, поради което той изчака, докато стане недосегаем за закона, преди да ми спомене за вас. Колкото до мен, исках да разбера какво ще ни посъветвате. Страхувахме се, че този човек Брайтуел може да се върне, но ако това, което казахте, е вярно, вече няма такава вероятност.

Стиснах чашата си. Мариел грешеше. Бяха ме предупредили да не убивам Брайтуел: трябваше да бъде заловен жив, защото според някои схващания съществото, което го обитаваше, мрачният дух, който движеше разлагащото се тяло, би го напуснал в момента на смъртта му, за да се всели в друго тяло. Умира само тялото на гостоприемника: заразата остава. Честно казано, всичкото уиски и вино на света не биха помогнали на Ърни Скъли и Мариел Ветърс да посрещнат тази новина безгрижно. Пък и може изобщо да не бе вярно. Кой вярва на такива неща?

— Не, няма такава вероятност — казах. Само малка. Може би.

— Как го срещнахте? — каза Мариел.

— Докато работех по един случай преди няколко години. Той беше… — потърсих подходяща дума, но не я намерих и добавих просто: — странен.

— Баща ми бе воювал в Корея. Смяташе, че няма по-страшно от това да видиш как от съседния хълм към теб се втурват китайски орди, но Брайтуел промени мнението му.

— Той имаше такова въздействие. Ужасяваше. Изтезаваше. Умъртвяваше.

— Значи не е кой знае каква загуба.

— Никаква.

— Как умря?

— Няма значение. Важното е, че е мъртъв.

Мислите на Ърни Скъли се върнаха при нас. Той нервно потриваше вратовръзката между пръстите си, сякаш се опитваше да премахне някакво петно. Накрая каза:

— Какво ще стане, ако полицията разбере за постъпката на Харлан и Пол?

Аха. Ето какво било.

— За парите ли се тревожите, мистър Скъли?

— Това е голяма сума, поне за човек като мен. Никога не съм имал толкова пари през живота си и сега ги нямам. Да не ни накарат да ги връщаме?

— Възможно е. Вижте, да си го кажем както е: в гората е била извършена кражба. Вие не сте знаели откъде са парите, докато Харлан Ветърс не признал на смъртното си легло, нали така? А брат ви никога не е говорил с вас за това, нали, мистър Скъли?

— Не — каза той и аз му повярвах. — Брат ми чат-пат бракониерстваше, да не говорим, че навремето се занимаваше и с контрабанда на алкохол и цигари. Бях свикнал с неговите нередовни доходи, но не съм го питал откъде има пари за това или онова.

Мариел го погледна изненадано.

— Пол е бил контрабандист?

Ърни се размърда нервно.

— Не казвам, че беше закоравял престъпник, а само че не беше имунизиран срещу изкушенията на някои незаконни начинания.

Елегантен израз. Ърни Скъли започваше да ми допада все повече.

— Баща ми знаеше ли за това, че Пол се занимава с контрабанда? — попита Мариел.

— Сигурно. Не е бил сляп.

— Но той самият не го е правил?

— Не, не. Не и Харлан — Скъли улови погледа ми и ъгълчето на устата му се сви дяволито, което го направи да изглежда наполовина на възрастта си. — Поне аз не знам за такова нещо.

— Вечер на откровенията — рекох. — По отношение на парите наказателната отговорност е отпаднала със смъртта на извършителите. Но административната отговорност е друго нещо. Ако отидете в полицията и разкажете там това, което знаете, а после се появи някой и представи доказателства, че тези пари са били негови, тогава не е изключено да се потърси възстановяване на средствата от имуществото на покойниците. Но трябва да се консултирам с юрист по този въпрос. За момента само разсъждавам.

— А ако си замълчим? — каза Мариел.

— Тогава самолетът ще си остане там, където е, докато не го открие някой друг, ако това изобщо се случи. Кой знае за него? Само вие двамата ли?

Мариел поклати глава.

— Не, брат ми също присъстваше, докато баща ми разказваше историята. Той знае повечето от това, което знам аз.

— Защо „повечето“?

— Грейди е нервен човек. Има проблеми с алкохола и наркотиците. Кончината на баща ни беше голям удар за него. Двамата никога не са се разбирали и дори докато баща ми беше на смъртно легло, пак им беше трудно да се помирят. Мисля, че Грейди беше сърдит на баща ми и в същото време се чувстваше виновен, че се е държал зле с него през по-голямата част от живота си. Не можеше да стои в една стая с него. Баща ми разказваше своята история в продължение на два дни. Понякога заспиваше или забравяше. Получаваше пристъпи на безпокойство и потиснатост и се налагаше да го успокояваме и да го увещаваме да си почива, но той винаги се връщаше към разказа оттам, където го беше прекъснал. Но Грейди невинаги присъстваше в тези моменти. Виждаше се със старите приятели, искаше да си спомни младостта. Не му беше чак толкова весело, но го правеше. Когато баща ми почина, него го нямаше. Един от приятелите на татко трябваше да го домъкне от кръчмата, преди трупът да изстине.

— Можете ли да му имате доверие, че няма да се разприказва?

Тя вдигна рамене.

— Не можех да му имам доверие дори, че няма да се напие преди погребението.

— Трябва да му обясните възможните последствия, ако не си държи устата затворена. Баща ви остави ли нещо в наследство?

— Почти нищо: къщата и малко пари в банката. Повечето от спестяванията му — тя се запъна на думата, усмихна се примирено и продължи: — бяха похарчени за майка ми.

— Кой ще наследи къщата?

— Всичко се дели поравно. Въпреки проблемите на Грейди баща ми не искаше да покаже предпочитание към някое от децата си. Опитвам се да издействам кредит, за да откупя половината на Грейди. Той не желае да живее в Окръга и със сигурност няма намерение да се заседява във Фолс Енд. Тук няма достатъчно барове, а повечето от бившите му гаджета са или омъжени, или дебели, или са заминали за Тексас. Вълнението от завръщането му във Фолс Енд се изпари едновременно със смъртта на баща ми.

— Искате ли да поговоря с брат ви?

— Не. Предполагам, че можете да бъдете доста убедителен, но ще е по-добре аз да говоря с него. Ние с Грейди се разбираме. Сръднята му беше с баща ми, не с мен.

— Обяснете му, че ако говори, може да застраши собствеността на къщата, в който случай никой няма да получи нищо. А вие, мистър Скъли? Брат ви завеща ли ви нещо след смъртта си?

— Само пикапа, а и той не е напълно изплатен. Живееше в къщата под наем. Имаше широки пръсти. Радвам се, че онези пари от гората са му стигнали да облекчи мъките от болестта, но, общо взето, ги беше изхарчил, преди да почине. И по-добре. Тези пари са били прокълнати от момента, в който са ги взели, така че поне тази грижа ми е спестена. С една дума, не държа никой да разбере за самолета в гората. Идеалният вариант щеше да е и вие да забравите за всичко, което ви разказахме.

С това нещата приключваха, поне що се отнася до тях. Мариел ме попита какво ми дължат за времето, което ми бяха отнели, а аз отговорих, че не съм направил нищо, освен да послушам една история на кафе и вино в бара. Това не може да мине за извършена професионална услуга или нещо подобно. По лицето на Ърни Скъли се изписа облекчение. Сигурно не очакваше някой от големия град да прави каквото и да е безплатно. Попита Мариел дали е готова да тръгват и тя каза, че ще излезе след минутка, докато изкара пикапа. Той си тръгна с известна неохота, сякаш се притесняваше да не би младата жена да разкаже още нещо.

— Върви, Ърни — каза Мариел. — Искам само да попитам мистър Паркър нещо лично. Не е нещо, което те засяга.

Той кимна, здрависа се с мен и излезе навън в нощта.

— Лично? — казах.

— Може да се каже. Този Брайтуел — кой беше той всъщност? Но без глупостите, че бил странен и тям подобни. Искам да знам истината.

— Може да се каже, че беше член на един култ, наречен „Вярващите“. Тризъбецът, татуиран на китката му, е знакът, по който се разпознават.

— Кои?

— Той и другите като него.

— И в какво вярват?

— Вярват в съществуването на паднали ангели. Някои от тях дори вярват, че самите те са ангели. Това е често срещана мания, макар че те са я извели до невъобразимо ниво.

— И Брайтуел ли се смяташе за паднал ангел?

— Да.

Тя помисли и каза:

— Какво е имала предвид майка ми, когато е говорела за някакъв „укрит ангел“?

Изразът имаше две възможни значения. Първото беше свързано с легендата за великото низвергване на разбунтувалите се ангели и тяхното падение от небето на земята: въпросният ангел се покаял и макар да не се надявал на прошка за греховете си, продължил да търси изкупление, обръщайки гръб на своите гневни, отчаяни събратя, и накрая се скрил в безбройното човешко множество.

Но аз разкрих на Мариел втората възможност:

— Брайтуел смяташе, че е слуга на двама ангели близнаци, две половини на едно същество. Единият бил намерен от враговете си отдавна и затворен в сребро, за да не може да броди, но Брайтуел и другият ангел продължаваха да го търсят. Те бяха обладани от нуждата да го освободят.

— Господи. И намери ли това, което търсеше?

— Той намери смъртта си в това издирване, но да, накрая смяташе, че го е открил.

— Тази жена, Дарина Флорес, дали е споделяла същата вяра?

— Ако, както изглежда, е била заедно с Брайтуел при пристигането му във Фолс Енд, това вероятно е така.

— Но не е носела такъв знак, попитах баща ми.

— Може да е бил скрит. Не бях чувал за Дарина Флорес до днес.

Тя се облегна назад и ме погледна.

— Защо Брайтуел се е интересувал от самолета?

— Да не искате от мен да проуча това?

Тя се замисли, после се поуспокои.

— Не. Мисля, че сте прав, Ърни също. Най-добре да си траем и да оставим самолета там, където е.

— За да отговоря на въпроса ви, Брайтуел не се е интересувал толкова от парите, колкото от нещо друго. Ако баща ви е бил прав за пътника, окован за седалката, възможно е именно той да е предмет на Брайтуеловото любопитство; или пък документите, за които е споменал баща ви. Тези имена имат значение. Те представляват някакъв регистър. Така че за Брайтуел парите са били само средство към истинската цел. Изправил се е срещу баща ви в дома за възрастни хора, защото той, а вероятно и жената Флорес са търсели случаи на необичайно големи харчове. Цената на грижите за майка ви влиза в тази категория.

— Смятате ли, че Брайтуел се е вързал на лъжата на баща ми за източника му на доходи?

— Дори и да не е така, не е имал възможност да провери. Той умря през същата година, в която се е изправил срещу баща ви.

Тя отново ме изгледа изпитателно. Не беше глупава. Ърни Скъли може да се притесняваше най-вече от полицията или друг човек във връзка с парите, но Мариел Ветърс имаше по-дълбоки опасения.

— Наричате ги Вярващите, в множествено число. Дори жената да не е била една от тях, би трябвало да има и други като него.

— Не — казах, — няма други като него. Той беше неприятен по начини, за които дори не подозирате. Колкото до Вярващите, мисля, че са унищожени. Но тази жена, Флорес, може да е нещо различно. Затова е препоръчително двамата с мистър Скъли да си мълчите. Ако тя е все още наоколо, не бихте искали да я привлечете към себе си.

От паркинга се чу клаксон. Ърни Скъли губеше търпение.

— Колата ви чака — казах.

— Ърни знаеше за самолета преди мен — каза Мариел. — Брат му го посветил в историята, преди да умре, и чак когато аз разказах своята част, той пожела да се посъветваме с някого. Но вече ще си мълчи. Той е кротък човек, но не е глупав. А аз ще говоря с брат ми. Той може да е идиот, но си знае интереса. Няма да рискува да изгуби тези пари.

— Вие също няма да говорите за това.

— Не — отвърна тя. — Значи оставате само вие.

— Не съм длъжен да спазвам поверителност, тъй като, строго погледнато, вие не сте ми клиенти, но аз знам какво представляват тези хора. Няма да изложа вас, близките ви или мистър Скъли на опасност.

Тя кимна, приемайки думите ми и техния подтекст, и се изправи.

— Един последен въпрос, мистър Паркър — каза тя. — Според вас съществуват ли паднали ангели?

Не я излъгах.

— Да, така мисля.

Тя извади от чантата си лист хартия. Изглеждаше стар и многократно сгъван и разгъван. Тя го постави в дясната ми ръка.

— Какво е това? — попитах.

— Баща ми оставил чантата в самолета, но взел от нея един лист с имена. Не можа да ми обясни защо. Предполагам, че от съображения за допълнителна сигурност. Ако нещо се случело с него или с Пол, списъкът е можел да помогне за установяване на извършителите.

Тя постави ръка на рамото ми, минавайки покрай мен.

— Само не споменавайте нашите имена — каза и си тръгна.

 

 

В изрядно чистата кухня на къщата в Кънектикът Барбара Кели се бореше за остатъка от живота си.

На Дарина Флорес й отне един миг, за да реагира на болката от кафето, лиснато в лицето й. Тя изпищя и вдигна ръце сякаш просто да обърше течността от лицето си. После то пламна и писъците й станаха още по-пронизителни, докато тя се блъскаше гърбом в барплота на кухнята. Краката й се оплетоха и тя падна на пода. Устата на момчето се окръгли в ням потрес. То стоеше, замръзнало, и Барбара го бутна встрани с такава сила, че главата му се удари в мраморния плот с кух, отвратителен звук, от който я побиха тръпки. Тя не погледна назад дори когато почувства ноктите на Дарина да се впиват в десния й глезен. Барбара залитна, но запази присъствие на духа, впила поглед в холната масичка, ключовете за колата и входната врата.

Тя грабна пътьом ключовете, дръпна вратата и се озова в поройния дъжд на метри от колата, паркирана на алеята. Натисна бутона на дистанционното, фаровете присветнаха и колата я приветства с бипване. Вече бе отворила шофьорската врата, когато нещо се стовари на гърба й, обгръщайки корема й с краката си, впивайки пръсти в лицето и очите й. Тя извърна глава и видя лицето на момчето до лявата страна на лицето си. Устата му се разтвори, разкривайки остри зъби като на гризач, и то захапа с всички сили бузата й, откъсвайки парче месо от нея; сега писъците се надигнаха от устата на Барбара. Тя се протегна назад, хвана го за якето и се опита да го отскубне от себе си. Той се държеше здраво и челюстите му се раззинаха за второ захапване, този път в шията й.

Тя го блъсна с всички сили в колата и усети как му изкара въздуха. Отново го блъсна, като този път добави и удар назад с главата си. Носът му се счупи и то отпусна хватката си, но падайки, успя да избие ключовете от ръката й. Строполи се на земята, покривайки с ръка потрошения си нос. Тя се обърна и заби рязък ритник в ребрата му. Лицето й изгаряше от болка. Мярна отражението си в стъклото — на бузата й имаше неравна червена дупка с размерите на доларова монета.

Погледна към чакъла и намери ключовете. Наведе се да ги вземе и когато се изправи, Дарина беше зад нея. Барбара не успя да реагира, преди ножът да посече левия й крак, прерязвайки сухожилията зад коляното. Тя рухна и жената се стовари върху нея с цялата си тежест. Последва нова болка, когато ножът осакати и десния й крак. Сега тя понасяше ритници, обърната по гръб, принудена да погледне лицето на жената над нея.

Дарина вече никога нямаше да бъде красива. Почти цялото й лице беше попарено до кръв. Лявото й око беше червено и издуто. От начина, по който държеше главата си, Барбара се досети, че това око вече е сляпо.

Супер, помисли си Барбара, макар да се гърчеше в агония на чакъла, а болката изгаряше краката й.

— Какво ми направи? — каза Дарина. Движеше само левия ъгъл на устата си, изръмжавайки думите.

— Преебах те, кучко — каза Барбара, — яко те преебах.

Дарина вдигна обезобразеното си лице към небето, за да го охлади на дъжда. Момчето застана до нея. От подутия му нос се лееше кръв.

— Къде е твоят триглав бог сега? — каза Дарина. — Къде е твоето спасение?

Тя посочи към момчето.

— Покажи й — каза му. — Покажи й как се прави истинското възкресение.

Момчето свали качулката си, оголвайки неравния череп, който вече оплешивяваше, а кичурите коса бяха полепнали по него като лишеи по скала. Той бавно свали ципа на якето си, оголвайки шията, на която вече се издуваше моравият мехур.

— Не — каза Барбара. — Не, не…

Тя вдигна ръце, сякаш за да го пропъди, но двамата я сграбчиха за протегнатите ръце и я завлякоха обратно в къщата, а писъците й потъваха в гърма и дъжда, кръвта й течеше, но се отмиваше и изчезваше заедно с надеждата и живота й.

Тя зашепна молитва.