Джон Конъли
Ангелите на гнева (28)

28

Грейди Ветърс отвори очи и видя облаците да се плъзгат пред луната. Беше се отпуснал да подремне половин час, но по някакъв начин денят бе изтекъл между пръстите му. Не че имаше за къде толкова да бърза: нито караше линейка, нито гасеше пожари. Нито се занимаваше с каквото и да е.

Той се изправи в леглото и запали цигара, при което книгата, която бе чел, падна от гърдите му на пода. Беше стар роман за Тарзан с жълти ръбове и рисунка на корицата, която обещаваше повече от онова, което книгата бе предложила. Беше я намерил на рафта в хола на Теди Гатъл, заедно с куп други книги, които биха се разминали с очакванията на гостите, които не познаваха Теди така добре, както го познаваше Грейди. Домът на Теди бе много по-чист и подреден, отколкото подсказваше външният двор, а леглото в стаята за гости бе съвсем прилично. Теди бе проявил щедростта да предложи на Грейди подслон след скандала със сестра му. Грейди не бе убеден, че при една огледална ситуация би проявил същото великодушие.

Главата го цепеше, макар да не бе пил. Напоследък главата постоянно го болеше. Отдаваше го на стреса и на продължителния си престой във Фолс Енд. Градът винаги му действаше по този начин, дори при завръщането му след онзи първи семестър в Колежа по изкуствата в Портланд, Мейн. Вече бяха открили, че майка му страда от болестта на Алцхаймер и макар в тази ранна фаза заболяването да се проявяваше само като лека разсеяност, той се чувстваше длъжен да се прибере у дома, за да я види. Дори изпитваше лека носталгия по Фолс Енд след първото си по-продължително отсъствие от дома, но тогава се завърна и се скара с баща си и усети, че градът го гнети със своята изолираност, липса на амбиция и най-банална посредственост. Също като подвеждащата корица на романа на Едгар Райе Бъроуз, ведрата табела на входа на града: „Добре дошли във Фолс Енд — врата на Великата северна гора!“, беше най-хубавото нещо тук. На последния ден от ваканцията си, преди да се върне в Колежа по изкуствата, двамата с Теди вандализираха табелата, добавяйки едно „зад“, с което надписът стана „зад врата на Великата северна гора“. Струваше им се забавно — поне на Грейди. Теди беше малко раздвоен, но все пак се включи, за да угоди на Грейди. По-късно разказа на Грейди, че още на следващия ден табелата била почистена, но подозрението продължило с години да сочи към Грейди и съответно — към Теди. Малките градове помнят дълго.

Срещу леглото на Грейди имаше поличка със снимки, медали и трофеи, спомени на Теди от основното училище и гимназията. По онова време Теди беше много добър борец и дори се говореше, че ще получи стипендия в едно спортно училище на юг, но на Теди не му се напускаше Фолс Енд. В действителност на Теди не му се напускаше и гимназията. Харесваше му да е част от класа, да е обграден от хора, които, независимо от всички различия във външния си вид, интелект или физическа сила, са свързани от нещо общо и това общо нещо бе самият Фолс Енд. За Теди в гимназията бяха останали най-хубавите моменти от живота му и нищо не можеше да се сравни с онова време. Грейди разгледа снимките. На много от тях го имаше и него, застанал до Теди, но ако Грейди бе усмихнат на половината от тези снимки, то Теди се усмихваше на всяка една от тях.

Теди Гатъл в своята вечна орбита около слънцето Грейди Ветърс; или, погледнато по друг начин, Теди — сянката на Грейди. Той бе реалността, която не се отделяше от мечтите на Грейди.

Грейди се замисли дали да не се обади отново на Мариел. Беше й оставил съобщение на телефона, в което се долавяше завоалирано желание за помирение, но тя не бе отговорила и той реши, че още му е сърдита. След последното парти у Дарил Шиф, който смяташе, че ден без купон е изгубен ден, Грейди се събуди махмурлия. Но по-лошото бе, че не се събуди сам: до него спеше някакво момиче, а Грейди не знаеше нито коя е, нито как се е озовала в леглото му, нито какво са правили заедно. На момичето не пишеше „курве“, вероятно защото по кожата й не бе останало място от татуировки, включително на смущаващ брой мъжки имена, сред които Грейди преброи две Франк и се зачуди дали това е един и същи пич, или са двама различни. Освен това, когато дръпна чаршафа, видя, че на задника на момичето е татуирана дяволска опашка, чиято основа се губеше някъде между мършавите бузи. Под врата й имаше венец от зелени листа с яркочервени плодчета. Казваше се Холи^[1]. Дори се бе пошегувала за тази татуировка, спомни си той, нещо в смисъл че мъжете запомняли името й отзад. Прищя му се да се изкъпе. Стана да се изпикае с надеждата момичето междувременно да си замине, но когато се върна от банята, завари Мариел застанала до вратата на спалнята, а голата, обилно татуирана жена попита за цигара, след което се поинтересува дали Мариел е „жената“, което означаваше, че възможността да спи с женен мъж ни най-малко не я е притеснявала. И тогава започна скандалът, принудил Грейди да се изнесе още същия ден и да цъфне на прага на Теди с очукания си куфар в едната ръка, със статива — в другата, и с боите и четките наблъскани по джобовете му. Нямаше представа къде се бе дянала Холи, след като се бе облякла, но като че ли цялата тази работа не й влияеше на настроението. Може би щеше да добави и неговото име към списъка със завоевания — вероятно под мишницата си или между пръстите на краката.

Грейди допуши цигарата и я смачка в пепелника, откраднат от един бар в Бангор навремето, когато в баровете все още имаше пепелници. Зашляпа към кухнята, където намери пресен хляб на масата и шунка и сирене в хладилника. Направи си сандвич и го изяде прав с чаша мляко. Имаше и студена бира, но с годините той се бе отказал да пие бира, а количествата, които поглъщаше, откакто бе във Фолс Енд, му разстройваха стомаха. Предпочиташе вино, но Теди разполагаше само с нещо с размерите на пощенска кутия и с вкус на одеколон и увехнали цветя.

Грейди отново изпита чувството, че се намира в капан — чувство, което го бе преследвало в младежките му години, когато живееше единствено с мечтата да избяга на юг и да остави родителите, сестра си и всички тъпи мозъци от Фолс Енд зад гърба си. Искаше да се запише в художествено училище в Бостън или Ню Йорк, но в крайна сметка се задоволи с училището в Портланд, където живееше една от лелите му. Тя беше по-малката сестра на майка му и минаваше за лудата глава в родата. Грейди живееше на квартира при нея, а през лятото работеше в туристически ресторанти на търговската улица, където сервираше омари, пържени картофки и бира в пластмасови чаши. Ядеше каквото му даваха в ресторанта и не харчеше нищо, с изключение на дребната сума, която оставяше на леля си като символичен наем и бирата за някой и друг купон в нечие мазе, пък и беше добър работник и получаваше допълнителни часове работа в други заведения на същия собственик, така че първата му година в колежа мина доста добре.

В крайна сметка Мейнският колеж по изкуствата се оказа удачен избор. Колежът даваше на всеки от възпитаниците си ключ и той можеше да работи там когато пожелае и дори да преспива, ако закъсняваше с някоя курсова работа. Още от самото начало се прояви като обещаващ студент с голям потенциал. Част от този потенциал той успя да реализира. Може би дори целия и тъкмо в това бе проблемът. Той беше добър, но никога нямаше да стане велик, а Грейди Ветърс винаги бе мечтал да стане велик, дори и само за това да докаже на семейството и критиците си във Фолс Енд, че грешат. Ала разминаването между желание и способности, между амбиция и възможности бързо се очерта пред него, след като напусна майчинското крило на колежа и си опита късмета в големия страшен свят на изкуството. Тогава започнаха проблемите и вече по всичко личеше, че изрезката на стената в „Лестър“ щеше да се окаже най-яркото признание, което някога щеше да получи за таланта си.

Върна се в спалнята. Силно се изкушаваше да пафне малко трева, но това щеше да го накара да лежи на кушетката и да цъка стоте милиона канала по кабелната телевизия на Теди. За да се разсее, той извади маслените бои и се захвана с картината, която бе започнал в деня преди Мариел да го изрита от къщата си. „Моята“ къща — така я бе нарекла, и той понечи да възрази, но разбра, че тя е права: това си беше „нейната“ къща. Като изключим краткия й брак, тя бе живяла там винаги. Обичаше къщата и баща им така, както Грейди никога не ги бе обичал; така, както обичаше и Фолс Енд, и гората, тази проклета гора, която се издигаше пред тях, заради която идваха хората, от която се издържаше градът.

Грейди ненавиждаше тази гора.

Така настъпи моментът, в който Грейди престана да се кара със сестра си веднъж завинаги. Той разбра, че нямаше значение какво ще стане с кредита, колко може да струва къщата и какъв ще бъде неговият дял. Не можеше да си позволи да я притиска да вземе заем и да застраши собствеността й върху имота в тази икономическа обстановка. Тя не печелеше кой знае колко като учителка, дори и с втората си работа като сервитьорка в почивните дни. Беше решил да й каже да не се притеснява и възнамеряваше да отиде на сутринта и да се опита да изгладят отношенията си. Когато и ако й отпуснеха кредита, можеше да му изпрати неговата част. Засега щеше да поживее у Теди, да рисува и да търси решение за бъдещето си. А имаше и други места, където не бе изчерпил гостоприемството на домакините, други кушетки и мазета, където можеше да преспи. Беше пуснал малко листовки, в които предлагаше дизайнерски и художествени услуги.

На кого му пука? Стария вече го нямаше.

Платното бързо се оформи. Рисунката показваше тяхната къща и родителите им, в нея имаше нещо от „Американска готика“ на Грант Уд, само дето възрастната двойка беше доволна, а не мрачна, а на заден план се виждаха две деца, момче и момиче, притиснали лица към прозореца на стаята си, махащи с ръце на родителите под тях. Мислеше да я подари на Мариел като извинение, като жест на обич към нея и към майка им, и да, към баща им.

— Той беше на изложбата ти! — беше му изкрещяла Мариел, докато татуираното момиче си навличаше джинсите, разбрала, че присъства на сериозен семеен разрив и няма смисъл да се мотае повече тук.

— Какво?

Щеше му се да не беше пил толкова много у Дарил. Щеше му се да не бе изпушвал втория джойнт. Щеше му се изобщо не се е запознавал с Татуирана дама от приказките. Тук ставаше дума за нещо важно, а той не можеше да си прочисти главата.

— На тъпата ти нюйоркска изложба — каза Мариел през плач, за първи път я виждаше да плаче след погребението. — Взе автобус до Бангор, оттам до Бостън, оттам до Ню Йорк. Още първата седмица. Не искаше да бъде на откриването, защото не бил за такава обстановка. Мислеше, че ще се срамуваш от него, защото живее в гората, не може да говори за изкуство и има само един костюм. Отиде на изложбата, видя какво си направил, какво си постигнал и като се върна, не стъпваше на земята от гордост. Заради теб, но той не можеше да го каже, а ти не можеше да го видиш, защото все те нямаше, а когато те имаше, беше сърдит. И всичко се прецака, всичко. Вие двамата, отношенията, които можехте да имате, всичко отиде по дяволите само заради някакво си честолюбие, заради пиене, наркотици и… Боже мой, просто се махни. Махай се!

Не знаех това, искаше да каже той; не знаех. Ала думите не излязоха, а и незнанието не е извинение. Пък и не беше вярно. Той знаеше, че баща му се гордее с него, подозираше това — толкова пъти старият се бе опитвал по своя си начин да намери път към него и толкова пъти той го бе отрязвал. Сега вече беше наистина късно, защото винаги му се бе струвало твърде късно. Някои неща човек разбира едва с тропането на пръстта по ковчега: най-важните неща, нещата, за които най-горчиво се разкайва.

Така че тази картина беше за сестра му и може би за него самия. Това беше първият подобен жест, който й правеше, откакто бяха пораснали, и най-важният. Искаше да се получи красива.

Той чу шум от приближаваща кола, фарове опипаха къщата и пикапът на Теди спря отпред. Грейди тихо изпсува. Теди имаше златно сърце и всичко би направил за Грейди, но обичаше нещо постоянно да бръмчи: телевизор, радио или музика от уредбата, обикновено албуми от шейсетте или седемдесетте, изпълнявани от брадати мъже. Грейди го отдаваше на продължителната самота и на това, че Теди се притесняваше да бъде в чужда компания. Сега, когато Грейди беше тук, Теди се стремеше да бъде в неговата компания колкото може повече. Искаше да гледат заедно стари фантастики или да пушат трева и да слушат заедно „Аби Роуд“, „Тъмната страна на луната“ или „Фримптън на живо“.

Двигателят угасна. Той чу вратите на пикапа да се отварят и затварят и нечии стъпки да се приближават. Входната врата бе отключена. Теди винаги я оставяше така, защото тук бе Фолс Енд, а във Фолс Енд лоши неща не се случват.

Врати, а не врата, сепна се Грейди — Теди водеше компания. По дяволите, това означаваше, че шансът му да поработи час-два току-що се бе изпарил. Грейди остави четката и се запъти към хола.

Теди бе коленичил на пода с наведена глава и ръце зад гърба, като човек, който събира ябълки.

— Какво става, Теди? — попита Грейди и Теди вдигна глава към него. Носът му бе счупен, а устата му бе в кръв. На Грейди му се стори, че част от зъбите му липсват, защото имаше дупки и там, където по-рано нямаше.

— Съжалявам — каза Теди. — Много съжалявам.

Едно момче изскочи иззад кушетката като в някаква игра — игра, чиято цел бе да изкара ангелите на Грейди Ветърс, и цел, която видът на момчето постигна напълно. То имаше нездравата подпухнала бледност на раково болен, а косата му бе почти окапала. Около очите му имаше тъмни кръгове, носът му бе подут, а на шията му имаше ужасен морав мехур. При други обстоятелства Грейди вероятно би изпитал жал, но изражението на момчето беше толкова бездушно и зло, че Грейди можа да го свърже единствено с палачите от концентрационните лагери, които вече не помнят броя на жертвите си. В дясната си ръка момчето държеше окървавени клещи. С лявата то замахна към Грейди и в краката му тупнаха четири зъба заедно с корените.

Грейди се запита дали това не е някакъв кошмар. Може би още спеше и ако се насилеше да се събуди, всичко това щеше да изчезне. Съновиденията му по принцип бяха ярки, художниците сънуват така. Но той почувства полъха на нощния въздух по лицето си и разбра, че не сънува.

На вратата зад Теди се появи жена, чието лице бе наполовина обезобразено от нещо като розово родилно петно, но скоро се видя, че кожата е шупнала от ужасно изгаряне. Лявото й око бе покрито с марлен тампон. Но това бяха дребни подробности на фона на пистолета, който държеше в дясната си ръка, и пластмасовите стяжки, които висяха от лявата.

Тя насочи пистолета в тила на Теди и дръпна спусъка. Ушите на Грейди писнаха и Теди се превърна в труп.

Грейди се завъртя и се втурна обратно в спалнята, затръшвайки вратата след себе си. Нямаше резе, затова избута леглото пред вратата и започна да отваря прозореца. Чу как бравата се завърта и леглото се плъзва по пода, но не се обърна да погледне. Прозорецът заяждаше и той блъсна черчевето с юмрук. Вече бе прехвърлил единия си крак над перваза, когато усети как нещо скочи на гърба му и една малка ръка го стисна през гърлото. Опита се да се изтегли навън, но нямаше стабилност, а момчето висеше на гърба му с цялата си тежест. Грейди се залюля на перваза, заловил се за ръбовете на рамката, но усети върху себе си други ръце, по-силни, и пръстите му изпуснаха ръбовете. Той се люшна назад, падайки болезнено на пода, а момчето се изтърколи встрани, за да не попадне под тялото на Грейди. Жената се разкрачи над гърдите му, затискайки ръцете му с колене, и насочи пистолета в лицето му.

— Не мърдай — каза тя и Грейди се подчини. Усети остра болка в лявата си предмишница и видя как момчето го инжектира със стара метална спринцовка.

Грейди се опита да проговори, но жената затисна устата му с ръка.

— Не. Още не.

Обхвана го силна умора, но Грейди не заспа и когато жената започна да задава въпроси, той отговори на всеки един от тях.