Джон Конъли
Ангелите на гнева (26)

26

Дейвис Тейт не можеше да прогони миризмата на никотин от устата и ноздрите си. Сякаш беше овалян в мръсотия отвън и отвътре, макар човекът в ъгъла отдавна да бе напуснал бара. Дори не бяха го забелязали и единствено вестникът и брендито — почти недокоснати — свидетелстваха, че някога е седял там. Присъствието му бе изнервило Тейт. Не можеше да каже точно защо, освен кратката пауза, която потропващите пръсти бяха направили при шегата на Тейт с обречеността на пушача, но бе убеден, че двамата с Беки бяха предмет на вниманието на непознатия. Тейт дори стигна дотам да загради сервитьорката, докато раздигаше чашата от бренди и бършеше масата с парцал, който смърдеше на белина. Усети, че Беки го наблюдава с мрачно учудване, но не му пукаше.

— Слушай — каза Тейт на сервитьорката, — човекът, който седеше тук, идвал ли е преди?

Сервитьорката сви рамене. Беше толкова отегчена, че направо щеше да заспи.

— Не помня — каза тя. — Тук е Манхатън. Половината от хората, които влизат, повече не ги виждам.

— В брой ли плати, или с карта?

— Ченге ли си?

— Не, водя радиопредаване.

— Сериозно? — наостри уши тя. — По коя станция?

Той й каза. Името не й говореше нищо.

— Пускате ли музика?

— Не, това е коментарно предаване.

— О, аз не слушам такива. Хектор ги слуша.

— Кой е Хектор?

— Барманът.

Тейт инстинктивно погледна през рамо към Хектор, който пишеше менюто на дъската с тебешир. Макар и зает, Хектор намери време да смигне на Тейт още веднъж. Тейт потръпна.

— Той знае ли кой съм?

— Не знам — каза сервитьорката. — Кой си?

— Няма значение. Да се върнем на въпроса. Човекът, който седеше тук: в брой или с карта?

— Разбрах — каза сервитьорката. — Ако е платил с карта, ще поискаш да видиш бележката и ще узнаеш името му, нали така?

— Така е. Ти си родена за детектив.

— Не, не си падам по ченгетата, особено тези, които идват тук. Сигурен ли си, че не си ченге?

— Приличам ли на ченге?

— Не. Не приличаш на нищо.

Тейт се опита да прецени дали това е обида, но се отказа.

— Кеш — наблегна той на думата, като се надяваше да е за последен път — или с карта?

Сервитьорката сбърчи нос, потупа се по брадичката с химикалката и адски несръчно си даде вид, че се опитва да си спомни. Щеше му се да я промуши с химикалката в бузата. Вместо това извади десет долара от портфейла си и видя как банкнотата изчезна в престилката на сервитьорката.

— Кеш — каза тя.

— И ми взе десет долара за това? Можеше просто да ми кажеш.

— Ти реши да се пробваш. И загуби.

— Мерси за нищо.

— Пак заповядай — каза сервитьорката. Взе подноса с чашата и броя на „Поуст“ на непознатия и се опита да го заобиколи, но той я хвана за ръката.

— Ало! — каза тя.

— Само още един въпрос — каза Тейт. — Този Хектор, барманът.

— Какво той?

— Педал е, нали?

Сервитьорката поклати глава.

— Хектор не е педал — каза тя.

— Да бе — каза Тейт, шокиран.

— Да бе — каза сервитьорката. — Хектор е гей.

Докато се приготвяха да си тръгнат, Тейт не можеше да спре да мисли за това момиче, Пени Мое. Беки сигурно се шегуваше. Все пак ставаше дума за престъпление, което още не бе извършено, за похищение и убийство на момиче, и то с каква цел? Предизвикване на обществени размирици или повишаване на рейтинга му? Или и двете?

— Ти участваш в нещо много по-голямо от теб самия, Дейвис — каза му Беки. Тя плащаше сметката им, а извратеният барман се кискаше, докато пускаше кредитната карта на Беки в терминала, а сервитьорката се бе навела през бара и му шепнеше нещо с подигравателна усмивка на бездушното си лице. Бяха се отказали да я викат за сметката. Тейт бе сигурен, че в момента тя му разказва за разговора им от преди малко. Надяваше се Хектор да не си помисли, че се интересува от него. Имаше си достатъчно други проблеми.

Сервитьорката се изкикоти на нещо, което Хектор й каза, и си закри устата, за да му отговори, когато забеляза, че Тейт я наблюдава. Боклук, помисли си Тейт. Ти си родена за тази работа и няма да ти е толкова весело, когато си видиш бакшиша. Не че възнамеряваше някога да стъпи тук отново, сред смрадливите клиенти и гадната атмосфера, сякаш заведението бе портал към някакъв друг свят, където мъжете си правеха един на друг гнусни неща, а жените се унижаваха, като ги гледаха.

Тейт мразеше Ню Йорк. Мразеше надутостта и явното самочувствие дори на най-бедните му жители, мишките, които работеха на минимална заплата и би трябвало да гледат в земята от срам, а вместо това бяха заразени с абсурдната самоувереност на този град. Вече беше попитал Беки дали няма начин да излъчват предаването отнякъде другаде. Е, не чак където и да е, защото можеше да се окаже Бостън или Сан Франциско. Беки му обясни, че няма начин, че имат договор със студиото в Ню Йорк и че ако той се премести, ще трябва да се премести и тя, а не желае да напуска града. Тейт възрази, че той е талантът и може би неговите желания са по-важни от нейното удобство, на което Беки отвърна с продължителен поглед, състоящ се от равни части съжаление и нещо като ненавист.

— Ако искаш, говори с Дарина по въпроса — каза тя. — Нали помниш Дарина?

Тейт я помнеше. Заради нея бе започнал да взема сънотворни.

— Да — каза, — помня я.

И разбра, че ще остане точно там, където го искаха Беки, Дарина и Спонсорите, а те го искаха в града, за да могат да го наглеждат. Беше сключил с тях договор, но не бе достатъчно умен, за да прочете клаузите, написани с дребен шрифт. Пък и каква полза? Ако бе отказал, с кариерата му беше свършено. Те щяха да се погрижат за това, сигурен беше. Никога нямаше да се издигне и щеше да си остане беден и неизвестен. А сега имаше пари и влияние. Спадът на популярността му беше временен проблем. Щяха да го овладеят. Те имаха грижата. Бяха вложили толкова много в него, че не можеха да си позволят да го изхвърлят. Дали?

— Да не ти е лошо? — попита Беки, докато вървяха към изхода. — Виждаш ми се болен.

Много й дремеше на кучката.

— Не ми харесва тази дупка — каза Тейт.

— Най-обикновен бар. Май губиш връзка с корените си. Това е част от проблема ни.

— Не — каза Тейт, напълно уверен в думите си. — Говоря за този град. Това не са моите хора. Те ме презират.

Някой извика поръчката си от стола до вратата:

— Ей, Хектор, умирам от жажда!

Барманът се запъти към него, вървейки успоредно с Беки и Тейт. Тейт усети, че Хектор го зяпа. Опита се да го стресне с поглед и Хектор му изпрати въздушна целувка.

— Един от слушателите ти — каза Хектор. — Върни се, имам нещо специално и за теб.

Тейт не остана да чуе какво е, макар жестът на Хектор, сграбчил чатала си с въртеливо движение, да бе очертал периметъра на възможните варианти. Докато отваряха вратата, очите му се спряха на лавицата с вестници. Всички вестници вече бяха намачкани и лекьосани от употреба, но броят на „Поуст“, държан от непознатия, изглеждаше чист и неразгръщан. На заглавната страница имаше нещо, написано с черен флумастер. То гласеше:

Здравей, Дейвис.

Тейт грабна вестника и го размаха към бармана.

— Ти ли написа това? — Вече крещеше в самозабрава.

— Кое? — каза искрено изненаданият Хектор.

— Попитах дали ти си написал тези думи на вестника.

Хектор погледна вестника и се поколеба.

— Не — отвърна накрая. — Ако бях аз, щеше да пише: „Здрасти, Дейвис, хомофобска свиньо“. Със смайлфейс.

Тейт хвърли вестника на бара. Изведнъж се почувства страшно изморен.

— Не мразя гейовете — каза той меко.

— Нима? — каза Хектор.

— Не — каза Тейт.

И се обърна да излезе.

— Мразя всички.

Разделиха се с Беки на ъгъла. Той понечи да заговори за надписа върху вестника, но тя не пожела да слуша. Беше й писнало от него. Тейт я изгледа как се отдалечава с тясната пола, обгърнала задника и бедрата й, с високите, пълни гърди под морскосинята блузка. Готино парче, трябваше да признае Тейт, но вече не изпитваше желание към нея, защото твърде много го плашеше.

Това беше другият проблем: тя може и да се водеше негов продуцент, но той винаги бе подозирал, че е нещо повече. На първата им среща тя бе проявила силен респект към Барбара Кели, но в следващите години той забеляза респекта, с който другите се отнасяха към нея, в това число и самата Кели. Беки имаше три телефона и дори докато беше в продуцентската кабина, заета с подготовката на шоуто, един от тези телефони постоянно бе до ухото й. От чисто любопитство я бе проследил веднъж от студиото, след края на предаването, като вървеше доста назад сред тълпата, и на две преки по-надолу видя как до тротоара спря черна лимузина и Беки се качи в нея. Отзад като че ли нямаше никого, а шофьорът не слезе да й отвори вратата, ами остана зад затъмнените прозорци.

Три пъти я бе проследил, като и трите пъти същата кола пристигаше да я вземе, щом се отдалечеше от студиото. Продуцент друг път, помисли си Тейт, но това като че му допадна по някакъв начин. То означаваше, че си има работа със сериозни хора, а богатството, с чиято помощ се бе издигнал, очевидно нямаше да изчезне така лесно.

Може би по-нататък и той щеше да се уреди с лимузина.

Най-после стигна до блока, в който живееше, но все още се чувстваше омърсен от вонята в бара, омесена от никотин и извратена сексуалност, и все още се измъчваше от знанието за онова, което щеше да сполети Пени Мое. Можеше да потърси името й в Гугъл или във Фейсбук. Можеше да й изпрати съобщение. Трябваше да има някакъв начин да се свърже с нея, без да разкрие собствената си самоличност. Можеше да си създаде фиктивен акаунт под чуждо име, но нали първо трябваше да го приеме като приятел? А и кой знае колко акаунта с името Пени Мос съществуваха?

Проблемът бе същият и при телефонно обаждане: откъде да започне? Можеше да се обади анонимно в полицията и да им разкаже това, което знаеше: че момиче на име Пени Мос ще бъде отвлечено и убито, само дето не знаеше къде живее, нито кой ще извърши похищението и отвличането, защото това знаеше само Беки, а споменеше ли и нея, щеше да се издаде. Освен това щеше да загуби всичко, придобито с толкова труд: парите, славата, хубавия апартамент и дори живота си, защото възникваше и допълнителният проблем с Дарина Флорес. Щяха да я пуснат след него, а това не беше добре.

Той се качи в асансьора и докато се движеше, се загледа в отражението си в огледалото. Остатъкът от вечерта се очерта ясно пред него. Щеше да седи в полумрака и да спори със себе си за момичето, знаейки, че накрая така и няма да предприеме нищо. После щеше да си сипе едно и да си внуши, че нищо няма да се случи, нищо сериозно. Че на другия ден никакво момиче на име Пени Мос няма да бъде похитено, никакъв нож с нейната кръв няма да бъде намерен в дома на някой чалмалия, някой религиозен представител на петата колона, прикрит зад нормалния живот на човек от предградията, докато тайно мрази всички символи на тази страна. Нямаше да е някой невинен човек, бе казала Беки. Бяха подбрали човек, който представлява реална опасност за обществото, и щом го хванеха, щяха да се появят всякакви доказателства за зловредната му дейност. Това беше правилно. Колкото до Пени Мое, можеха да постигнат целта си и без да я убиват. Без да пролеят кръвта й наистина.

Или поне не всичката.

Но Тейт бе прозрял истината в очите на Беки и знаеше, че това бе просто поредната стъпка по пътя към вечното му осъждане, а може би последната. Той се бе спускал по този път постепенно, отначало бавно, а после главоломно надолу, когато жлъчта, която пръскаше, се насочи към конкретни цели; когато престана да му пука дали в думите му има поне капка истина, когато започна сляпо да служи на целта, настройвайки едни американци срещу други, и да прави невъзможен разумния дебат; когато започна да съсипва животи, кариери, бракове.

Когато Джордж Кийс се самоуби, защото накрая тъпото копеле измисли точно това. Майка му почина на следващата седмица, след като го изключиха от профсъюза, и двойният удар го прекърши. Той се обеси в спалнята на майка си, посред вещите й. А най-смешното беше, че Джордж Кийс беше гей, но този факт толкова го тормозеше, че той не бе посмял да го използва, за да се защити от обвиненията, че е спал с мексиканската курва сервитьорка. Някои хора обвиняваха Тейт за случилото се, но го правеха тихомълком. По онова време Дейвис Тейт вече бе добил статут на недосегаем. И прокълнат.

Малки стъпки, малки лихви на злото.

Той пъхна ключа и отвори вратата на апартамента си. Усети миризмата на никотин с един миг закъснение, тъй като реакциите му бяха забавени от изпитите бири, а сетивата му бяха притъпени от миризмата и вкуса на тютюн, които бе попил в бара. Опита се да се върне в антрето, но нещо го удари в слепоочието, той се блъсна във вратата и усети на врата си нож, който бе толкова остър, че той разбра, че е порязан, едва когато кръвта бликна и болката го прониза.

— Време е да говориш — прошепна зловонен глас в ухото му. — И може би е време да умреш.