Джон Конъли
Ангелите на гнева (42)

42

Рей Рей не беше доволен.

Той пристигна в бивака на Джо Дал, който се намираше югозападно от град Масардис, с настройката за работен ангажимент, който щеше да му донесе два бона за два дни работа, свързана с някакъв самолет, което означаваше, че работата вероятно бе незаконна. Незаконна работа в тази част на Мейн най-често означава контрабанда, а единственото, което си струва човек да пренася контрабанда, е дрога. Затова Рей Рей бе решил, че онова, което щяха да търсят с Джо Дал във Великата северна гора, беше паднал самолет, пълен с наркотици.

Разбира се, Рей Рей нямаше никакви проблеми с контрабандата на наркотици. Имаше достатъчно опит с такава работа, за да знае как да намали риска от залавяне, който в този тип работа си остава най-голямата грижа. Хванат ли те, на главата ти се струпват сума ти проблеми, и то не само със закона — хората, които плащат да им пренесеш наркотиците, са склонни да гледат на всяка неуспешна доставка като на пряка загуба. Да си платиш дълга към обществото, е едно; да си платиш дълга към рокерите, мексиканците или някое лайно като Пери Рийд, е съвсем друго.

Така че това, което тревожеше Рей, не беше контрабандата, нито намирането на самолета и товара му, без да го хванат. Това, което го притесняваше, беше фактът, че една жена и едно дете спяха като вампири в бунгалото на Джо Дал със спуснати пердета, жената свита на леглото, а момчето на пода до нея. Когато надникна зад чаршафа, който отделяше спалното помещение от останалата част на бунгалото, Рей забеляза, че лицето на жената е ужасно обезобразено, но това, което го стресна повече, бе как момчето внезапно се пробуди и показа на Рей острието на ножа си.

Рей седеше на грубо скованата пейка с гледка към Оксбоу, с чаша кафе в ръка, а Джо Дал седеше до него толкова нервен, че Рей също започваше да се изнервя.

— За този самолет — каза Рей.

— Какво за него?

— Кога е паднал?

— Преди години.

— Преди колко години?

— Не знам.

— Защо никой не го е намерил досега?

— Не са знаели къде да търсят. — Дал посочи към гората с чашата си. — Рей, нали знаеш, че в тези гори може да се загуби и реактивен самолет. А тук става дума за малък самолет. Някой може да мине покрай него и да не го забележи, ако не знае какво търси.

— Какво има в него? — попита Рей.

— Не знам.

— Дрога?

— За бога, Рей, казах ти, че не знам.

Тук имаше нещо гнило. Джо Дал беше кораво копеле. За разлика от Рей, той бе убивал хора. Рей не беше убиец, но се оправяше добре в гората, можеше да се бие и да си държи устата затворена. Дал обаче си бе разменил шапките с някои сериозни хора в миналото, а още бе жив, но нещо в тази работа го притесняваше и Рей бе склонен да припише тревогата му на жената и откаченото й дете.

— Как ще разберем къде е? — попита Рей. — Нямаше смисъл да настоява да узнае товара на самолета от Дал, поне засега. Може би по-късно, когато малко се отпуснеше.

— Тя каза, че е близо до останките от някакъв форт, а по тези места има само един форт — каза Дал.

Изведнъж Рей осъзна защо му плащат толкова много пари за два дни ходене в гората. Нямаше значение какво има в самолета. Дори не беше толкова трудно да се стигне до него. Но той бе слушал разкази за тази крепост, наречена Улфс Фоли. Тя бе разположена в район, в който ловците не ходеха, защото и дивечът странеше от него; там нямаше пътеки, а дърветата бяха като прегърбени великани; там във въздуха се носеше странен мирис, а колкото и добър компас или чувство за ориентация да притежаваше човек, посоките се объркваха, изток ставаше запад, юг ставаше север. В този район човек можеше да се изгуби, защото нещо там го караше да се изгуби, нещо, което може би приличаше на малко момиче.

Рей никога не бе стъпвал там, нито възнамеряваше някога да го стори. Дори тези разкази се пазеха между местните, да не би някой малоумен авантюрист или дебелоглав скептик да тръгне сам да ги изследва, за да доказва кой знае какво пред кой знае кого. Случвало се бе в миналото там да изчезват туристи, и то защото се бяха залутали в посоката на Улфс Фоли, но това вече не се случваше, откакто спряха да говорят за тези неща, с някаква негласна уговорка да не се занимават с онова, което витаеше там. Повечето от нещата, които знаеше за мястото, Рей бе научил от Дал, а Дал не се занимаваше с призраци, така че щом той го казваше, значи беше истина. Дал твърдеше, че никой с капка мозък в главата не се доближава до Улфс Фоли и Рей му вярваше напълно. Ако самолетът бе паднал в този район, това изясняваше доста от въпросите.

— Колко каза, че ще плати? — попита Рей.

— По две хиляди авансово на двамата и по още хиляда, когато намерим самолета. Добри кинти, Рей. Много добри.

Което си е истина, истина си е, помисли си Рей. Той едва бе успял да изкара миналата зима с парите за енергийни помощи за бедните, а ето че сега и тази държавна помощ бяха съкратили наполовина заради рецесията. Без пари за огрев човек можеше да си пукне.

— Мястото не е подходящо за жени и деца — каза Рей. — А и момчето не изглежда добре. Защо не останат тук, докато ние свършим работата?

— Идват с нас, Рей. Това не подлежи на обсъждане. Не бих се притеснявал за нея и момчето. Те са — Дал потърси подходяща дума — по-яки, отколкото изглеждат.

— Какво се е случило с лицето й?

— Май нещо се е изгорила.

— Много сериозно се е изгорила. Никога повече няма да прогледне с това око.

— Ти да не си доктор?

— Не е нужно да си доктор, за да различиш мъртво око от живо.

— Е, да.

— Кой би причинил такова нещо на жена?

— Който и да е, май вече не е жив да го попитаме — каза Дал. — Казах ти, не си прави грешни изводи от външността на тази жена. Вземеш ли да й се репчиш, пиши си некролога.

— Момчето син ли й е?

— Не знам. Ако искаш, опитай се да си пъхнеш носа в личния й живот.

Рей погледна към бунгалото. Перденцата на единия от прозорците се раздвижиха и зад стъклото се появи лице. Момчето беше будно и ги наблюдаваше, вероятно с ножа в ръката си. Рей потрепери. Не би трябвало да се страхува от едно дете, но безпокойството на Дал бе завладяло и него.

— Хлапето ни гледа — каза той.

Джо отговори, без да се обърне:

— То се грижи за жената.

— Гадно копеленце, нали?

— Да, и освен това има много остър слух.

Рей млъкна.

— Тази жена може да ни даде още работа, ако свършим тази като хората — каза Дал и помълча. — Стига да не се плашиш от мръсна работа.

Рей не се плашеше. Беше видял оръжията: две ловни карабини ругер модел „Хокай“ и два 9-милиметрови пистолета. Рей Рей не беше убивал никога, но това не значеше, че не е способен, ако се наложи. На два пъти бе стигал съвсем близо и бе уверен, че може да направи последната крачка.

— Само ние ли търсим този самолет, Джо? — попита той.

— Едва ли.

— И аз така си помислих — каза Рей. — Кога започваме?

— Скоро, Рей. Съвсем скоро.