Джон Конъли
Ангелите на гнева (27)

27

Уолтър Коул ме закара до летището, за да хвана полета на „Делта“ до Бостън. Беше се умълчал, след като си тръгнахме от „Никола“. Уолтър много го биваше да се кахъри.

— Нещо да кажеш? — попитах го.

— Просто бях забравил колко интересен живот водиш — каза той, взирайки се напред към „Ла Гуардия“.

— В добрия смисъл или в китайския?

— И в двата. Харесва ми да съм пенсионер, но от време на време ме хващат дяволите. Като прочета за някой случай във вестника или гледам новините, започвам да си спомням какво е да си вътре, тръпката, това чувство за… не знам какво.

— Цел?

— Да, цел. Но после влиза Лий и ми носи бира, а за себе си чаша вино и си говорим, или й помагам да сготви вечерята…

— Вече готвиш?

— Не. Веднъж сготвих задушено и даже кучето получи разстройство, а това куче яде кравешки лайна, без да му мигне окото. Помагам на Лий, като й пълня чашата. Понякога някое от децата си идва и тогава откарваме до късно през нощта, и това е хубаво. Ама хубаво. Знаеш ли колко пъти съм пропускал вечеря, докато работех като полицай? Много, прекадено много. Сега си наваксвам. Доволството е силно подценено чувство, но човек научава това едва когато остарее, а заедно с него идва и съжалението, че си открил толкова късно онова, което ти е липсвало.

— С други думи, не би сменил живота си с моя? Прости ми, че не съм шокиран.

— Да, именно. Слушах какво си говорехте отзад „При Никола“ и усетих тръпката отново, но усетих и страх. Вече съм твърде стар, твърде слаб, твърде бавен. Така съм си добре. Не бих могъл да правя това, което правиш ти. А и не бих искал. Но се страхувам за теб, Чарли, и с годините започвам да се страхувам все повече. По-рано си мислех, че може да се откажеш, да се прибереш в Мейн и да заживееш нормален живот, но сега вече знам, че не ти е било писано. Само се питам как ще свърши всичко, защото и ти остаряваш, а и двамата идиоти, които те следват по петите. А онези, срещу които си тръгнал, стават все по-зли. Слушаш ли какво ти приказвам?

— Слушам. — Наистина го слушах.

Стигнахме до терминала на „Делта“. Беше пълно с таксита и изпращачи. Сега, когато трябваше да тръгвам, ми се щеше да остана. Уолтър спря до бордюра и сложи ръка на рамото ми.

— Накрая ще те очистят, Чарли. Ще се появи някой по-силен от теб, по-бърз и по-жесток, или ще бъдат прекадено много дори за Ейнджъл и Луис. Тогава ще умреш, Чарли; и ще оставиш на дъщеря ти само спомен за баща. А лошото е, че просто нямаш избор, нали? Просто го виждам като нарисувано.

Аз сложих ръка на неговото рамо.

— Може ли да ти кажа нещо? — казах.

— Разбира се.

— Може да прозвучи неприятно.

— Няма проблем. Слушам.

— Май се превръщаш в един кисел старец.

— Изчезвай от моя град — каза той. — Дано да те убият бавно…