Джон Конъли
Ангелите на гнева (48)

48

Първият признак, че късметът не е на наша страна, ми се представи, когато станах и излязох за кафе. На паркинга видях лъскав бял джип, очевидно под наем, на който, сърбайки кафето си, се бе облегнала Лиат. Тя носеше дебело яке над бежови камуфлажни панталони и зелен пуловер. Крачолите й бяха пъхнати във високи обувки.

— Затъжила си се за мен — казах.

Тя повдигна ъгълчето на устата си с ирония.

— Не ти ли се идваше?

Тя поклати глава.

— Епстайн ли те изпрати?

Тя кимна.

— Няма ни доверие, че ще донесем списъка?

Тя вдигна рамене.

Стаята на Ейнджъл и Луис се отвори и на прага се появи Луис. Беше облечен като за гората, но изглеждаше изтупан като за тузарски пикник.

— Коя е тази? — попита той. — Изглежда ми позната.

— Това е Лиат.

— Лиат — каза Луис. — Самата Лиат.

— Точно тя.

— Е, тогава я зърнах само отдалече, и не в онзи ракурс, в който си я видял ти. Затъжила ли се е за теб?

— Май не.

— Тогава какво прави тук?

— Дошла е да вземе списъка, за да го занесе на Епстайн.

— С нас ли ще дойде?

— Можеш да се опиташ да я разубедиш, но май единственият начин е, като я застреляш.

Луис претегли наум предложението ми и го отхвърли.

— Още твои гаджета чакаме ли?

— Не.

— Добре, ако е само тя…

Ейнджъл се появи до Луис. Той също бе облечен като за гората и изглеждаше облечен като за гората.

— Коя е тази? — попита той.

Стига вече, казах си наум.

— Лиат — каза Луис.

— Самата Лиат?

— Да, самата тя.

— Поне вече знаем, че наистина съществува — каза Ейнджъл. — Аз видях само далечна фигура.

— Да не мислеше, че е въображаема? — попита Луис.

— Струваше ми се по-вероятно, отколкото наистина да е преспал с жена.

Лиат, която следеше разговора им с очи, поруменя.

— Браво — казах.

— Извинявай — каза Ейнджъл и се усмихна на Лиат. — Ама си е точно така.

Отвори се още една врата и навън излезе Джаки Гарнър. Той се вторачи в Лиат.

— Коя е тази?

— Лиат — каза Ейнджъл.

Джаки се опули.

— Коя е Лиат?

 

 

Минаваше осем часът. Рей Рей пиеше кафе, дъвчеше овесено блокче и след снощните събития си мечтаеше да е в пандиза.

Той и Джо бяха спали в чували на пода на бунгалото, от другата страна на завесата, отделяща ги от момчето и майка му, но само Джо успя да спи. Рей дремеше на границата на съня, но по някое време през нощта се събуди и видя, че момчето е застанало пред единия от прозорците, докосва с пръсти стъклото и мълви нещо беззвучно. Отражението му блестеше като луна на фона на нощното небе, а истинската луна висеше над него като второ лице. Рей не смееше да помръдне и се опитваше да диша равномерно, за да не усети момчето, че го наблюдава. След петнайсетина минути момчето се обърна да си легне отново, но при завесата се спря и погледна към Рей. Рей затвори очи. Той чу как момчето зашляпа през стаята към него и почувства дъха му върху бузата си. И го подуши. Миришеше лошо. Лицето на момчето бе толкова близо до неговото, че Рей почувства топлината му. Той се насили да не се дръпне и да не отвори очи, макар да си даваше сметка, че това е само дете и Рей би могъл да му каже да си ляга моменталически, както е редно. Но не го направи, защото се страхуваше от момчето. Повече се страхуваше от него, отколкото от майка му, ако му беше майка, с нейното обезобразено лице и мъртво око, подобно на тлъстина върху запечено месо. Рей мислено подкани детето да си върви. Беше внимавал, но въпреки това момчето по някакъв начин бе разбрало, че не спи.

Просто дете, мислеше си Рей, просто дете. Какво като не спя? Какво ще ми направи — ще ми издърпа ухото или ще се оплаче на майка си?

Отговорът моментално се оформи в съзнанието му.

Нещо лошо ще направи. Дъхът на момчето се премести. Сега беше върху устните му, сякаш се бе навело да го целуне. Рей усещаше вкуса му. Изпита силно желание да се обърне, само дето не искаше да остане с гръб към детето. Това щеше да е още по-лошо.

Момчето се дръпна. Рей чу стъпките му, докато се връщаше в леглото си. Рей рискува и отвори очи.

Момчето вървеше заднешком, с гръб към завесата, така че да може да наблюдава Рей. Момчето се ухили, когато забеляза, че Рей отваря очи. То бе победило, а Рей бе загубил. То вдигна лявата си ръка и показа на Рей среден пръст.

Рей изпита желание да скочи и да избяга от бунгалото. Но ако в тази далавера имаше санкция за неизпълнение, то той не искаше да узнае каква бе тя. Момчето вдигна чаршафа, Рей го чу как се качва в леглото, и всичко утихна.

Рей погледна през прозореца. Луната вече я нямаше.

И тогава Рей осъзна, че тази нощ нямаше луна, и не мигна до сутринта.

Ейнджъл, Луис и аз потеглихме с пикапа на Джаки. Лиат ни следваше с нейния наемен джип. Това бе частен път, но масово се ползваше от местните и от ловците. Въпреки това за всеки случай Джаки бе извадил всички необходими разрешителни, така че да нямаме проблеми нито с хартиената фабрика, нито с горската полиция, нито, ако може, със самия Господ.

— Защо не се возиш при гаджето? — попита Ейнджъл от задната седалка.

— Мисля, че тя само ме използва.

— Ясно — каза Ейнджъл. И след добре премерена пауза добави: — За какво?

— Много смешно — казах, макар в шегата му да имаше истина, от която боли.

Минахме покрай няколко пикапа и стари коли, паркирани край пътя: на ловците, които бяха тръгнали призори и щяха да се върнат следобеда, ако удареха нещо. Повечето ловци не обичаха да се отдалечават много от пътя, а на пет мили от Фолс Енд имаше много места, където дивечът слизаше да пасе. Нямаше защо да се навлиза толкова дълбоко в гората и поради това едва ли щяхме да срещнем повече ловни дружинки; поне не такива, които преследват елени. Пътят беше тесен и по някое време се наложи да отбием, за да се разминем с един камион, натоварен с трупи. Само такива коли срещахме вече.

Стигнахме до мястото, където пътят завиваше рязко на изток, и спряхме. Земята бе замръзнала, а въздухът бе чувствително по-студен, отколкото във Фолс Енд. Лиат пристигна след минута-две, точно докато Джаки разтоварваше припасите ни, а Луис проверяваше пушките. Всички носехме ловни карабини калибър 30.06, както и пистолети. Лиат не носеше пушка, но бях сигурен, че е въоръжена. Тя се държеше настрана и наблюдаваше гората.

Джаки Гарнър беше озадачен от присъствието й.

— Тя е глуха, нали? — каза той.

— Да — потвърдих. — Затова не е нужно да шепнеш.

— Да де. — Той се замисли и продължи шепнешком: — Как ще се оправи една глуха жена в гората?

— Тя е глуха, Джаки, не сляпа.

— Да, но нали трябва да сме тихи?

— Ами тя е и няма. Не че много разбирам от тези неща, но мисля, че хората, които не говорят, са по-тихи от останалите.

— Ами ако настъпи някоя вейка и вдигне шум? Как ще разбере?

Ейнджъл се включи в разговора.

— Ти да не си някакъв будист? Ако в гората падне дърво, мога да ти кажа, че няма да го чуе.

Джаки поклати глава нетърпеливо. Очевидно не разбирахме какво иска да каже.

— Тя идва с нас, Джаки — казах му. — Примири се.

Не възнамерявахме да замръкваме в гората, но Джаки бе настоял всеки да си носи постелка. Разполагахме със сериозни запаси от вода, кафе, шоколад, зърнени десерти, ядки и по идея на Джаки, пакет макарони. Дори с Лиат в редиците ни, имахме достатъчно провизии за ден-два. Имаше също водоустойчив кибрит, чашки, лек тиган, два компаса и глобално позициониращо устройство, макар Джаки да бе подхвърлил, че там, където отиваме, може да няма сигнал за GPS. Разделихме екипировката и провизиите помежду си и потеглихме. Повече спорове нямаше. Всички знаехме какво търсим и на какво можем да налетим. Не бях споделил с Джаки подозренията си относно истинската същност на Малфас, а и Джаки не вярваше някой да е оцелял от катастрофата. Донякъде споделях виждането му, но не бях склонен да заложа голяма сума на тази вероятност.

Джаки водеше, Луис вървеше след него, после Лиат, Ейнджъл и аз. Опасенията на Джаки за Лиат се оказаха неоснователни — тя стъпваше най-безшумно от всички. Докато Ейнджъл и Луис, без никакъв опит в планинарството, носеха тежки туристически обувки, Лиат, Джаки и аз носехме обувки с по-леки подметки, за да чувстваме по-добре върху какво стъпваме. Дебелият грайфер беше разликата между това само да огънеш клона, на който си стъпил, и това да го пречупиш. Засега все още носехме оранжеви сигнални жилетки и бейзболни шапки с рефлекторни ивици. Не желаехме някой разгорещен ловец да ни сбърка с елени, нито пък да изглеждаме подозрителни, ако срещнехме горска полиция. След трийсетина минути от юг прозвучаха изстрели, но иначе гората бе съвсем пуста.

Първите два часа придвижването бе сравнително леко, но след това теренът започна да се променя. Налагаше се да прехвърляме ридове и започнах да усещам в краката си умора. Малко след пладне подплашихме млад елен от елшова горичка, рогата му едва бяха наболи, а после вляво от нас се стрелна кафяво-бяла кошута, видя ни, спря се объркана, смени посоката и изчезна от погледа ни между дърветата. Забелязахме следи от по-едри самци, а на някои места миризмата на еленска урина бе толкова остра, че на човек му се повдигаше, но все пак не видяхме друг едър дивеч.

След три часа спряхме да направим кафе. Въпреки ниската температура аз се потях под якето и с облекчение спрях за почивка. Луис се тръшна до мен.

— Как е гражданчето? — попитах.

— Не ми се прави на Тарзан — каза той. — Още колко път има?

— Около два часа, предполагам, ако вървим със същото темпо.

— По дяволите — той посочи небето, на което се събираха облаци. — Не изглежда добре.

— Не.

Джаки свари кафето и го поднесе. Той даде своята чаша на Лиат, а сам пи от един малък термос. После се отдели от нас, изкачи се на една височинка и отправи взор в посоката, от която бяхме дошли. Отидох при него. Изглеждаше недоволен.

— Как си? — попитах.

— Малко съм нервен — каза той.

— От това, което правим ли?

— И от мястото, където отиваме.

— Само за малко, Джаки. Няма да се заселваме там.

— Е, да. — Той изжабури устата си с кафе и го изплю. — А и онази кошута…

— Какво?

— Нещо я подплаши, но не бяхме ние.

Загледах се между дърветата. Тук гората не бе девствена и листакът не бе гъст.

— Може да е бил ловец — предположих. — Или дива котка, или рис.

— Да, както казах, може би съм просто нервен.

— Можем да се откажем, ако някой се намеси — додадох, — но се задава дъжд, а самолета можем да намерим само по светло. Не желаем да замръкваме в гората.

Джаки потръпна.

— Много съм съгласен с теб. Мръкне ли се, искам да съм в някой бар с питие в ръката и да съм оставил онзи форт далеч зад гърба си.

Върнахме се при другите и Лиат се приближи към мен. Не можех да сбъркам въпросителното изражение на лицето й, но тя все пак произнесе беззвучно въпроса за всеки случай: „Какво става?“

— Джаки се притеснява, че нещо е подплашило кошутата, която видяхме — отвърнах достатъчно високо, за да ме чуят Ейнджъл и Луис. — Нещо или някой зад нас.

Тя направи жест с дланта си, задавайки следващия въпрос: „Какво правим?“

— Може и да не е било нищо, затова ще продължим. Ако някой ни следва, скоро ще разберем кой е.

Джаки изля остатъка от кафето в термоса си, прибра примуса и потеглихме, но с променено настроение. Докато вървяхме, се улових, че поглеждам назад, а на всяко възвишение двамата с Джаки се оглеждахме за движение в ниското.

Но така и не видяхме никого и ето че пристигнахме при форта.