Джон Конъли
Ангелите на гнева (20)

20

Уолтър Коул седеше във фотьойла си с бира в ръката и куче в краката си. Килограмите и белите му коси бяха повече, отколкото при последната ни среща, но иначе си бе същият — моят първи партньор в полицията, чието семейство ме бе утешавало, когато изгубих своето. Съпругата му ме посрещна на прага с целувка и прегръдка, които ме увериха, че винаги съм добре дошъл в този дом. Преди години бях намерил дъщеричката им, която, също като в приказките, се бе загубила в гората и бе отвлечена от чудовище. Мисля, че Лий смяташе, че ми е задължена до живот. Аз пък гледах на случая като на малка отплата за това, че бяха превели през тъмнината един човек, видял насечените тела на съпругата и дъщеря си. Но сега бяхме само аз и Уолтър и прозяващото се куче, което леко миришеше на пуканки.

Още не бях говорил с него за Епстайн. Вместо това бях вечерял с остатъците от пай и един печен картоф. Уолтър ми направи компания, макар да бе вечерял, което донякъде обясняваше промяната във фигурата му. Бях му помогнал да разчисти и вече седяхме с кафето си в хола.

— Е, готов ли си вече да разправяш? — каза той.

— Не.

— Седиш там и се зъбиш на килима, като че ли се опитва да ти открадне обувките. Вижда се, че някой ти е подпалил фитила.

— Май се излъгах в един познат или пък той се е излъгал в мене. Не съм сигурен кое от двете. Може би и двете.

— Той жив ли е да си каже?

— Аха.

— Тогава трябва да се благодари.

— И ти ли, Бруте?

— Това не е мнение, а факт. Пазя твоите изрезки от вестниците, но не искам да знам подробностите. По този начин мога с право да заявя, че не съм в течение, ако някой дойде да пита. Вече съм свикнал с това, което си, дори ти самият да не можеш да свикнеш със себе си.

— С това, което съм, а не с това, което правя?

— Не мисля, че има някакво разграничение в твоя случай. Хайде, Чарли, знаем се отдавна. Ти си ми като син. Някога се опитвах да те преценя и преценката ми не беше благоприятна, но също така се оказа погрешна. Аз съм твой човек, без повече въпроси.

Отпих от кафето. Уолтър си отвори и бира, но аз отказах. Той усърдно подпомагаше стокооборота на Бруклинската пивоварна и в хладилника им едва оставаше място за храна.

И така, започнах да разказвам: за Мариел Ветърс и историята със самолета, за Лиат и Епстайн и за сблъсъка в ресторанта. Разказах му малко повече и за Брайтуел, защото Уолтър бе свидетел, когато една жена дойде вкъщи да ме моли да открия дъщеря й, а нейната молба ме бе отвела до Брайтуел и неговите Вярващи.

— Казвал ли съм ти досега, че общуваш със странни хора? — попита той, когато свърших с разказа си.

— Мерси, че ми каза. Какво щях да правя без теб?

— Да харчиш пари за скъпи нюйоркски хотели. Сигурен ли си, че не искаш бира?

— Не, кафето ми стига.

— А нещо по-силно?

— Вече не съм по тая част.

Той кимна.

— Нали нямаш намерение да се върнеш при Епстайн? Интересуваш се от списъка и самолета. А още повече се интересуваш от Брайтуел. Той ти е влязъл под кожата.

— Така е.

— Това не означава, че мнението на Брайтуел за теб е вярно. Ако ти си ангел, паднал или непаднал, аз съм трамвай. Тези работи минават, изречени от някой като Шърли Маклейн, но иначе звучат несериозно. Ако обаче ти трябва едно рамо да се оправиш с Божия народ, казвай.

— Мислех, че не искаш да се замесваш в тези неща.

— Аз съм стар човек. Забравям какво съм казал. Пък и това би бил по-добър повод да изляза, отколкото ходене по доктори или по молове.

— Ставаш за рекламен агент на пенсионерски клуб.

— Аз съм звездата на „Трета възраст“. Ще бъда като снимката на Бърт Рейнолдс в „Плейгърл“, но с повече класа и малко повече бяла коса. Хайде, ще ти покажа къде ще спиш. Щом не пиеш бира, не ми трябваш буден.

Преди да заспя, ми се обади Епстайн. В краткия ни разговор прозвуча нещо като извинение, може би и от двама ни.

Спах непробудно.

Без сънища.