Джон Конъли
Ангелите на гнева (11)

11

Крис се подпря с длани на коленете си да си поеме дъх. Въздухът беше дяволски неподвижен и зловонен. Миризмата на развалена храна се бе усилила, а той напълно бе изгубил ориентация. Предполагаше, че са следвали непознатия в посока северозапад, но можеше и да греши. Изглежда, бе грешил във всичко през този ден. Непознатият беше изчезнал от погледа им и на Крис му се струваше, че сега са още по-изгубени, ако изобщо съществуват степени на изгубеност. Мухите пък бяха станали още по-нахални — вече дори репелентът не успяваше да ги отблъсне, да не говорим, че една оса го бе ужилила по шията и ужиленото място го болеше адски. Бе я смачкал наистина, което му донесе частично удовлетворение. Когато се приберяха, трябваше да провери какъв е жизненият цикъл на този вид насекоми. Оси през ноември си беше направо странно.

Светлината се промени и слънцето започна да залязва. Очертанията на дърветата се размиваха, сякаш някой бе хвърлил тензух върху пейзажа. Вече нямаше точна представа за времето. Когато погледна часовника си, установи, че е спрял. Мъкнеха се през притъмнял приказен свят и той се срамуваше да признае, че се страхува.

Погледна назад. Андреа изнемогваше. Тя угаждаше на любителското му увлечение по този вид туризъм, но така и не обикна това занимание истински. Изтърпяваше всеки преход заради него и заради перспективата на удоволствията след цял ден, прекаран сред дивата природа. Може би в нея проговаряше католичката. Тя бе религиозната личност в семейството. Все още ходеше на църква в неделя. Той отдавна бе изоставил вярата; донякъде за това бяха допринесли църковните скандали със сексуално насилвани деца, послужили му като извинение за нежеланието да пожертва един час от уикенда си на религията, в която бе възпитан. Понякога го сполитаха угризенията на отпадналите от вярата и тогава не се срамуваше да се помоли за Божията помощ във времена на изпитание. Сега, докато гледаше как жена му отпива жадно от бутилката с вода, той се помоли да се върнат живи и здрави във Фолс Енд или в кое да е друго човешко поселище.

„Господи, не мога да обещая, че ще се завърна в лоното на църквата, нито дори, че ще стана по-добър човек, но сега се нуждаем от помощта ти, шепнеше той. Ако не заради мен, то поне заради нея, моля те: върни ни живи в цивилизацията.“

Сякаш в отговор на молитвата му техният гид — ако можеше да се нарече така — отново се появи между дърветата. Той вдигна ръка и ги привика да го следват.

— Хей, къде отиваме? — извика след него Крис. — Отговорете. Не можем да продължаваме. Уморени сме. Господи.

Андреа застана до него. Тя подгъна яката му, за да разгледа ужиленото място, и изохка съчувствено.

— Не изглежда добре — каза.

Тя смъкна раницата от гърба си и извади от аптечката шишенце с дезинфектант. Внимателно намаза ужиленото място.

— Нали не си алергичен към ужилване от оса?

— Не съм, разбира се. И преди са ме жилили. Понасям го нормално.

— Хм, много се е надуло и май продължава да расте.

— Усещам го в гръбнака си, заклевам се.

— В куфара имам лоразепам — каза тя. — Ще помогне. Може да се наложи да отидеш на лекар, ако не започне да спада.

В далечината тя съзря как — сянка сред сенките на гората — мъжът ги наблюдава.

— От колко време вървим след него?

— Не знам. Часовникът ми е спрял.

— Спрял?

— Да.

— Моят също.

Те сравниха часовниците си. Този на Андреа сочеше пет минути след времето, което показваше часовникът на мъжа й, но Андреа винаги настройваше своя пет минути напред. Двата часовника бяха спрели по едно и също време.

— Много странно — каза Крис.

— Цялата работа е много странна — отвърна Андреа. — Освен това скоро ще се стъмни.

Гласът й трепна на думата „стъмни“. Тя се владееше с усилие.

— Можем да се върнем по същия път, но каква полза? — каза той. — Ще се озовем в същата позиция, от която тръгнахме. Трябва да му се доверим.

— Защо?

— Защото така правят хората, когато нямат избор.

— Той не ни мисли доброто.

— Не почвай пак…

— Казвам ти. И мога да се закълна, че ни води в кръг.

— Не можеш да знаеш това.

— Не мога да знам, но го чувствам.

Тя забеляза, че непознатият леко наведе глава, сякаш бе чул думите й. Не можеше да се отърси от мисълта за това колко тъмен бе силуетът му. Дори докато още бе съвсем светло, тя не можеше да види как е облечен или да различи чертите на лицето му. Той беше като някаква оживяла сянка.

— Какво прави?

Жестикулацията на мъжа се бе променила. Той сочеше с пръст вдясно от себе си. Щом се увери, че са забелязали жеста му, той вдигна същата ръка и им помаха за сбогом, след което хлътна сред дърветата, но не натам, накъдето сочеше.

— Тръгва си — каза Крис. — Хей, къде отивате?

Но мъжът вече не се виждаше. Сянката му потъна в сянката на гората.

— Е — каза Крис, — можем поне да видим какво ни показваше. Може да е път или къща, или дори град.

Андреа нагласи раницата на гърба си и тръгна след своя съпруг. Очите й постоянно се връщаха към мястото, където бе изчезнал непознатият, силейки се да проникнат навътре в тъмното. Тя се надяваше той наистина да се е махнал, но не й се вярваше, че е така. Чувстваше, че той все още е там, чака и ги наблюдава. Едва когато мъжът й проговори, тя си даде сметка, че е спряла. Нареди на краката си да се задвижат, но те не я послушаха. Запита се дали това не е реакцията на жертвата в присъствието на хищника и дали тъкмо тази реакция не води до смъртта им.

— Няма го — каза Крис. — Където и да ни водеше, вече почти сме пристигнали.

Космите на врата й се изправиха. Кожата й настръхна. Не е изчезнал, искаше да каже. Не го виждаме, но той е някъде наоколо. Заведе ни някъде, но не там, където бихме искали.

Полъхна ветрец. Беше истинско облекчение, докато не усетиха смрадта, която се носеше в него. В небето се носеха птици: гарвани. Тя чуваше граченето им. Запита се дали мършата привлича гарваните.

— Миризмата се усили — каза Крис. — Мирише на топилня. Нали знаеш, заводите за хартия миришат много гадно. Може това да е източникът на миризмата: завод за хартия.

— Тук?

— Какво тук? Дори не знаем къде е това тук. Така се увъртяхме, че може да сме влезли в Канада, без да разберем. Хайде.

Той протегна ръка към нейната, но тя не отвърна на жеста му.

— Не — каза тя. — Не искам.

— Добре — каза той. — Изчакай ме, докато проверя какво има там.

Той се обърна да върви, но тя го задържа за раницата.

— Не искам да оставам сама.

Той се усмихна. Това беше другата му усмивка, търпелива и снизходителна, с която я даряваше тогава, когато тя не успяваше да схване нещо елементарно, и я караше да се чувства като малко дете. Тя я бе определила като неговата „мъжка усмивка“, защото само мъжете я използваха. Беше вплетена в тяхното ДНК. Но този път усмивката не я ядоса, а само я натъжи. Той не разбираше.

Крис пристъпи и я прегърна неловко.

— Ще погледнем какво ни сочеше и после ще решим, става ли? — каза Крис.

— Добре — гласът й прозвуча тихичко до гърдите му.

— Обичам те, нали знаеш?

— Знам.

— Сега трябва да отговориш, че и ти ме обичаш.

— И това знам.

Той я смушка закачливо.

— Хайде, ще черпя по едно питие.

— Искам коктейл. С шампанско.

— С шампанско, разбира се. С много шампанско.

Ръка за ръка, двамата поеха към височинката.