Джон Конъли
Ангелите на гнева (41)

41

По-късно същата сутрин Ейнджъл, Луис и аз се отправихме към Фолс Енд с две намерения: първо да разберем какво още знае Мариел Ветърс за местоположението на самолета, дали ще си спомни някаква подробност, колкото и маловажна да й се е струвала. Ако тя не можеше да ни помогне, имаше още един човек, когото можех да попитам, макар това да означаваше допълнително пътуване встрани от Фолс Енд. Мариел Ветърс не бе отговорила на повикването ми предишната вечер, но аз все още не се тревожех.

И второ, трябваше да подготвим евентуалния ни поход в гората. Затова се бях обадил на Джаки Гарнър и го бях помолил да дойде във Фолс Енд възможно най-скоро, защото Джаки познаваше гората. Анди Гарнър, бащата на Джаки, напуснал жена си, когато Джаки бил още дете. Между тях имаше непримирими различия: тя считаше бащата на Джаки за най-долния мръсник — женкар, пройдоха и готованец, с което той не бе съгласен, но продължи да присъства в живота на сина си до самата си смърт, а жена му продължи да го обича въпреки цялото си разочарование. Анди Гарнър притежаваше редкия дар на обаянието, който му позволяваше да се носи над болката, която причиняваше на другите, и му спечелваше определено ниво на поносимост и дори прошка в сърцата на наранените от него хора. Майката на Джаки, която познаваше слабостите на мъжа си по-добре от всеки друг, продължаваше понякога да го допуска до кревата си дори след развода; тя се грижеше за него в последните дни от живота му и остана негова вдовица — не формално, а по същество.

Анди Гарнър си изкарваше хляба като планински водач във Великата северна гора по време на ловния сезон. Той беше първокласен гид и имаше редовни клиенти сред ловците, които го наемаха всяка година. Това бяха богати бизнесмени и банкери и Анди правеше нужното, за да се върнат те в града доволни от проведения лов, пълни с хвалби за дивеча, който бяха ударили. През слабите години, когато другите с мъка намираха по някоя мечка или хубав елен за клиентите си, Анди Гарнър чупеше рекорди и прибираше тлъсти бонуси. Той се чувстваше истински щастлив само в гората, където беше в пълна хармония с природата, а в града се чувстваше изгубен. Когато беше далеч от гората, той търсеше утеха в алкохола и жените, но по време на ловния сезон бе винаги трезв и целомъдрен, и на върха на щастието.

Когато синът му порасна достатъчно, Анди започна да го води в гората със себе си, стремейки се да му предаде опита си и да развие естествените заложби, които бе сигурен, че детето притежава. И донякъде беше прав: Джаки бе наследил бащиното си чувство към природата, но бе по-мек и не обичаше лова.

— С разходки пари не се изкарват — казваше баща му. — Само ловът ще осигури хляба на трапезата ти.

Джаки Гарнър откри други начини да осигурява хляба на трапезата си, някои законни, някои незаконни, но продължи да се връща в гората при всяка възможност, понякога само за да избяга от майка си, която поначало бе доста взискателен човек. В това отношение си приличаха с другарите му, братята Фулси. Вероятно донякъде на това се дължеше и другаруването им.

Джаки не разполагаше със собствен бивак, но разчиташе на щедростта на приятелите си. Ако пък не можеше да разчита и на това, той се задоволяваше да спи на палатка. Когато му позвъних от колата и го помолих да се видим във Фолс Енд, той се съгласи с готовност. Не му казах какво търсим, това можеше да почака още малко.

— Как е майка ти? — попитах го. Все още не бяхме разговаряли за здравословното й състояние.

— Не е добре. Май трябваше по-рано да ти кажа, но изглежда, и аз самият все още не можех да приема мисълта.

— Мисълта за кое, Джаки?

— Дори не мога да я произнеса, макар да й се наслушах през последния месец: болестта на Кройцфелд-Якоб. Така ли се казва?

Отговорих, че не знам. Бях чувал за тази болест, но не бях запознат с нейните симптоми или прогноза. За съжаление Джаки вече бе запознат.

— Държи се странно — обясни той. — Или поне необичайно. Първо започва да се ядосва без никаква причина, а после изведнъж забравя, че е била ядосана. Мислех си, че е алцхаймер, но преди две седмици докторите поставиха диагноза Кройцфелд-Якоб.

— Много ли е зле?

— Остава й година, година и нещо. Старческото слабоумие напредва, а зрението й отслабва. Получава спазми в ръцете и краката. Трябва да я настаним в специализиран дом и вече търсим такъв. Чарли, нали се плаща за тази работа? Трябва да събера малко пари. Искам да съм сигурен, че ще се грижат добре за нея.

Епстайн бе обещал да покрие всички разноски. Щях да се погрижа той да заплати щедро водаческите услуги на Джаки.

— Няма да останеш недоволен, Джаки.

— А за колко време?

— Най-много два дни, ако получа информацията, която ми трябва. Трябва да сме готови да прекараме една нощ в гората, но се надявам да не се наложи.

— Тогава ме брой в играта — каза Джаки. — Тъкмо ще си проветря малко главата.

Уговорихме се къде да се срещнем и приключихме. Жал ми беше за Джаки. Може малко да го биеше сачмата и да си падаше по домашно приготвени муниции, но като приятел беше много точен. Макар да се бе оплаквал толкова от майка си, той си я обичаше и нейната болест, а впоследствие смъртта й щяха да го ударят тежко.

Ейнджъл и Луис ме следваха до Фолс Енд с тяхната кола. Казах им за разговора ми с Джаки, когато спряхме да пием кафе по пътя. И двамата ми поръчаха, каквото Епстайн плати за тяхното време и помощ, да го прибавя към хонорара на Джаки. Аз смятах да направя същото.

Още с пристигането ни във Фолс Енд почувствах, че нещо не е наред. По улицата имаше патрулни коли на шерифа на окръг Арустък, както и коли на криминалния отдел на Мейнската полиция. В източния край на града, покрай гората, имаше паркирани доста коли, между които и една подвижна съдебномедицинска лаборатория, а до нея стоеше самата патоложка и разговаряше с двама познати детективи.

Знаех, че Мариел Ветърс живее в северната част на града и точно там забелязах друго струпване на полицейски автомобили. По време на ловния сезон градът беше пълен с приходящи автомобили, така че не биехме на очи, но никак не ми се щеше някой представител на реда да ме разпознае. Все още не знаех дали нещо се е случило с Мариел, но се страхувах от най-лошото.

— По дяволите — изругах не само от тревога за Мариел, но и за себе си. Съобщението ми бе на нейния телефонен секретар, ако тя не бе го изтрила след прослушване. Да ме свържат по някакъв начин с онова, което я бе сполетяло, щеше да бъде контрапродуктивно. Паркирах на обществения паркинг, а Ейнджъл и Луис спряха до мен. Ейнджъл излезе да разузнае наоколо, а ние с Луис останахме да го чакаме в моята кола.

Половин час по-късно Ейнджъл се завърна с кафета в картонено подносче. Той се качи отзад и ни ги раздаде, преди да проговори.

— Мариел Ветърс е жива — каза. — Както и брат й, но и двамата са в кома. Само за това приказват в местната закусвалня, трябваше само да седна и да послушам. Двама души са мъртви, и двамата застреляни. Единият е тип на име Теди Гатъл. Братът на Мариел живеел при него и се говори, че може да са се скарали за нещо и Грейди Ветърс да го е застрелял, след което е отишъл у сестра си и там е извършил второто убийство. Може би двамата със сестра му са се карали за парите от къщата, но версията, че Грейди Ветърс е извършител на убийствата се коментира от полицията, а повечето от местните не вярват Грейди Ветърс да е способен на такова нещо, но пък се говори, че до него са намерили оръжието, с което са извършени убийствата, и ако това е така… Но, Чарли, другата жертва е Ърни Скъли. Бил е открит застрелян в гръб в дома на Мариел Ветърс.

Не отговорих. Ърни Скъли ми бе допаднал от първия миг, в който го видях. Със своето внимателно, предпазливо отношение той ми напомняше дядо ми.

Това беше капан, не можеше да е друго. Мариел Ветърс може и да не се погаждаше с брат си, но с нищо не бе подсказала, че се притеснява от някаква агресия. Но пък доста от жертвите на домашни убийства са напълно неподготвени за смъртоносното нападение, тъй като не подозират, че близък може да се обърне срещу тях. Ако склонността към насилие се забелязваше така лесно, много по-малко хора щяха да стават жертви на фатална агресия. Ала не беше ли малко прекалено да се приеме за съвпадение фактът, че вечерта, в която двама други, свързани със списъка, са станали обект на нападение, двамата Ветърс, също свързани със списъка, са спретнали семеен скандал, оставил двама души мъртви, а други двама в кома?

Но ако Грейди Ветърс не беше убиец, тогава как той и сестра му са били проследени от онези, опитали се да очистят Елдрич и Епстайн? И Мариел, и Ърни Скъли бяха наясно с опасността от споделянето на онова, което знаеха. Ърни не бе пожелал дори и мен да включат в своя малък кръг. Оставаше значи Грейди Ветърс, който бе седял заедно със сестра си край смъртния одър на баща им, докато им е разказвал историята за самолета в гората.

Трябваше да взема решение. Ако Мариел не бе изтрила моето съобщение от секретаря си, въпрос на време бе полицията да потропа на вратата ми. Можех направо да отида и да им разкажа онова, което знаех, или да се опитам да отложа срещата си с тях. Втората възможност ми се стори по-добра. Отидех ли при тях, щеше да се наложи да им разкажа за самолета, с което тази информация щеше да стане публично достояние. Спомних си как Епстайн бе отказал да сподели информацията си дори със специален агент Рос от нюйоркското ФБР поради опасението, че така тя може да стигне до ушите на когото не трябва, а Рос беше неговият доверен федерален агент — човек, на когото и двамата имахме доверие, аз малко по-малко, отколкото Епстайн. Засега споделянето на тази информация с полицията не беше добър вариант.

Спрях се на най-лошия сценарий: Грейди Ветърс не бе убил нито приятеля си Теди Гатъл, нито Ърни Скъли. Той и сестра му са попаднали в ръцете на онези, които търсят самолета, и Гатъл и Скъли са били умъртвени просто защото са пречели. Мариел и Грейди вероятно са били принудени да разкажат всичко, което са знаели, след което устите им са били затворени. Решението да не ги убият изглеждаше странно: ако някой се опитваше да натопи Грейди Ветърс за убийство, щеше да се справи много по-лесно, като го накара да застреля сестра си, а после и себе си, предлагайки на полицията класически случай на убийство с последващо самоубийство. Вместо това според клюката — а кой знае колко истина имаше в клюката? — бяха оставени двама потенциални свидетели живи, но в кома. От друга страна, това, че бяха живи, но неконтактни, щеше да насочи разследването към оцелелите и да размъти водата за известно време. Ако Мариел или Грейди бяха разкрили някакви нови данни за местоположението на самолета, извършителят на последните престъпления във Фолс Енд нямаше да се нуждае от много време — само колкото да открие самолета и да прибере списъка.

— И сега какво? — попита Луис.

— Наемете две стаи в някой мотел и кажете на Джаки Гарнър къде сме. Аз ще се върна до вечерта.

— Къде отиваш? — каза Ейнджъл, докато двамата слизаха от колата ми.

Завъртях стартера.

— Да попитам един стар приятел защо ме излъга.