Джон Конъли
Ангелите на гнева (30)

30

Вместо да отпътувам от Бостън направо за Портланд, аз преспах в един евтин мотел на магистрала № 1 близо до град Согъс и вечерях вкусна пържола в „Хилтоп“ — ресторанта на Франк Джуфрида. Когато бях дете и тръгнехме за Мейн, където гостувахме на дядо ми всяко лято, спирахме по пътя и баща ми ни черпеше с мама в „Хилтоп“, затова в спомените ми той е свързан с началото на лятната ваканция. Винаги сядахме на една и съща маса с гледка към магистралата и баща ми си поръчваше пържола, голяма колкото главата му, а майка ми му опяваше грижовно, че трябва да внимава за сърцето.

Франк почина през 2004 и сега ресторантът се държеше от някаква фирма, но все още бе добро място за хора, които искат да си хапнат пържола, без да се притесняват, че сервитьорът ще им одере кожата. Не бях стъпвал там от трийсет години, откакто баща ми ни напусна. Мястото ми напомняше за него, но през последните години бях узнал доста за баща ми и за неговите съображения да ни напусне и се бях помирил с миналото. Така че „Хилтоп“ вече не ме натъжаваше и аз се зарадвах, че не се е променил много и че двайсетметровият кактус пред входа още си стои, заедно със стадото от пластмасови крави. Бутнах на сервитьорката десет долара, за да ми даде старата маса и да не настанява други клиенти при мен, и си поръчах ребра в чест на баща ми. Порцията салата ми се стори по-малка, отколкото я помнех, но пък онази стигаше за тричленно семейство, така че по-добре — нямаше да се хвърля храна. Изпих чаша вино, зяпайки движението по магистралата и мислейки за Епстайн, Лиат и самолета в гората.

Мислех и за Колекционера, защото двамата с Епстайн бяхме оставили един въпрос необсъден, макар Луис да го бе повдигнал, преди Уолтър да ме закара до летището. Според Луис, ако Колекционера разполагаше с пълен или частичен списък с имена, той веднага би се заел с хората в него. Оттук следваше въпросът: щом моето име е в списъка, ще се насочи ли и към мен? Това бе и причината да си уредя в Лин среща с адвокат Елдрич, който беше в не съвсем понятни за мен взаимоотношения с Колекционера.

 

 

Довърших вечерята, въздържайки се от десерта, за да не се пръсна от ядене, и се върнах в мотелската си стая. Тъкмо включих лампата и мобилният ми телефон звънна. Беше Уолтър Коул. Дейвис Тейт, злобният радиоводещ, чието име фигурираше в списъка, бил мъртъв. Според Уолтър Тейт бил застрелян в главата, но по него имало и следи от нож, нанесени му, преди да умре. Портфейлът му, съдържащ кредитни карти и 150 долара в брой, бил все още в джоба на сакото му, но телефонът му липсвал, а бялата ивица на ръката му подсказвала, че убиецът вероятно е отмъкнал и часовника му. Кражбата на часовника, за който по-късно се оказа, че е средно скъп „Тюдор“, озадачила следователите по делото. Защо ще остави парите, а ще прибере часовника? Можех да им обясня защо, Уолтър също можеше, но не го направихме.

Човекът, убил Тейт, имаше сврачи инстинкт. Колекционера просто бе добавил поредния трофей в своята витрина.

Рано на следващата сутрин потеглих за Лин.

Ако фирмата „Елдрич и съдружници“ бе осъществила сериозни печалби през последните години, то нищо от тях не бяха вложили в офиса си. Той продължаваше да се помещава на горните два етажа от мрачна триетажна сграда, която бе твърде безлична, за да се нарече грозотия, но и достатъчно зловеща, за да би накарала съседните постройки да побегнат, ако имаха крака, макар те самите да не бяха архитектурни бижута. Отдясно на „Елдрич“ се намираше неприветливият бар на Тъли, подобен на военен форт. Отляво имаше магазин за мобилни телефони, по-рано държан и обслужван от камбоджанци, а сега държан и обслужван от пакистанци. При текущото състояние на отношенията между САЩ и Пакистан магазинът просто плачеше за проверки на ФБР. Липсваше му само табелка, канеща членовете на американския клон на „Ал Каида“ на кафе и бисквити. Иначе този район на Лин си беше както го помнех от предишни посещения: сиво-зелени жилищни блокчета, фризьорски салони и етнически ресторанти.

Златните букви върху горните прозорци на Елдрич, рекламиращи адвокатски услуги, бяха още по-излющени и избелели и сякаш даваха нагледна представа за бавния физически упадък на самия Елдрич. Първият етаж от сградата продължаваше да е празен, но на прозорците имаше решетки, а старите прашни стъкла бяха заменени с тъмни огледални прозорци. Минавайки покрай тях, чукнах единия с пръст. Беше солиден и неподатлив.

Входът откъм улицата вече не се отваряше направо. Вместо това отстрани беше монтиран обикновен домофон с централно отключване. Камери не се виждаха, но се хващам на бас, че имаше поне една зад тъмните прозорци. Сякаш за да потвърди подозрението ми, отключващият механизъм забръмча, преди още да съм натиснал звънеца. Вътрешността на сградата си бе все така мухлясала, с дъх на стари килими, прах, цигарен дим и отлепени тапети с цвят на жълтък. Стените на стълбището бяха почернели от десетилетия изкачване и слизане. На първата площадка имаше врата с надпис „Тоалетна“, а срещу нея, на втория етаж, беше стъклената матирана врата с името на фирмата, изписано със същия златен шрифт, който украсяваше фасадата.

Отваряйки вратата, с облекчение установих, че дървеният тезгях си е там, както и голямото дървено бюро зад него, зад което пък седеше тежко гримираната секретарка на Елдрич. Ако тази жена имаше фамилия, то тя предпочиташе да не я споделя с непознати, а ако имаше малко име, вероятно не позволяваше никому да го използва, убедена, че всички мъже са достатъчно нагли или отчаяни, за да се пробват да я свалят. Този път косата й бе боядисана в готическо черно и напомняше купчина сажди. В препълнения пепелник до нея димеше цигара, а бюрото й бе заринато с книжа. Тя измъкна два листа от старата зелена пишеща машина и внимателно отдели индиговото копие от оригинала, преди да постави всяко в съответната купчина. След това взе цигарата, дръпна продължително от нея и ме погледна, присвивайки очи от дима. Ако бе получила официално известие, че пушенето вече е забранено на работното място, сигурно го бе изгорила.

— Радвам се да се видим отново — казах.

— Нима?

— Е, винаги е приятно да видиш любезно лице.

— Така ли?

— Е, може и да не е — предадох се.

— Да.

Настъпи неловка тишина, но не толкова неловка, колкото бе опитът ми да завържа разговор. Тя продължаваше да пафка и да ме разглежда през облака тютюнев дим. Облакът бе доста плътен, така че не знам колко добре ме виждаше. Явно така й беше добре.

— Бих искал да се срещна с мистър Елдрич — казах, преди да съм я изгубил от поглед напълно.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Той не приема посетители без назначена среща. Трябвало е да се обадите предварително.

— Щях, но никой не вдига телефона.

— Много сме заети. Могли сте да оставите съобщение.

— Но вие нямате телефонен секретар.

— Могли сте да напишете съобщение. Можете да пишете, нали?

— Не съм го мислил чак толкова отнапред, а случаят е спешен.

— Както винаги — въздъхна тя. — Име?

— Чарли Паркър — отвърнах. Тя знаеше името ми. Най-малкото ме бе пуснала в сградата, без да се чуем по домофона.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

— Шегувате се, нали?

— На шегаджийка ли ви приличам?

— Всъщност не. — Подадох й шофьорската си книжка.

— Снимката е същата като предишния път — каза тя.

— Това е защото и аз съм същият човек.

— Да. — Интонацията, с която го каза, прозвуча като упрек в липса на амбиции и желание за промяна. Получих книжката си обратно. Тя вдигна слушалката на бежовия телефон и набра номер.

— Онзи човек пак е тук — каза тя, макар от предишното посещение, с което бях развалил настроението й, да бяха минали години. Тя изслуша гласа отсреща и затвори телефона. — Мистър Елдрич каза да се качите.

— Благодаря.

— Нямам заслуга — каза тя и започна да поставя нови два листа в пишещата машина, като поклати глава и разпиля малко пепел по бюрото. — Никаква.

Качих се на третия етаж и застанах пред затворена врата без надпис. Почуках и един дрезгав глас ми каза да вляза. Томас Елдрич стана иззад бюрото си и една бледа, сбръчкана ръка се протегна към мен. Беше облечен както обикновено: черно сако, раирани панталони, раирано елече. Златната верижка на джобния му часовник излизаше от илика на елечето и влизаше в един от джобовете. Най-долното копче на елечето беше разкопчано. Елдрич съблюдаваше традициите в облеклото си, както и в много други отношения.

— Мистър Паркър — рече той, — истинско удоволствие е да ви видя, както винаги.

Стиснах ръката му, очаквайки да стане на парчета в дланта ми. Сякаш стисках скелет на пъдпъдък, увит в оризова хартия.

Офисът му вече не бе така спретнат и част от документацията в бърлогата на секретарката бе пропълзяла дотук. Всяка от папките беше надписана с великолепен почерк, абсолютно неизменчив, макар някои от надписите да бяха избледнели от времето.

— Имате доста сериозен архив за кантора с толкова ограничена клиентела — казах.

Елдрич огледа кабинета си, сякаш го виждаше за първи път или пък опитвайки се да го възприеме с очите на външен човек.

— Капка по капка вир става — каза той. — Това е тегобата на юриста. Не изхвърляме нищо, а някои от делата ни се влачат с години. До безкрай, както ми се струва понякога.

Той поклати тъжно глава, очевидно гледайки на предразположението на определени хора към дълголетие като на нарочен опит да му усложняват живота.

— Предполагам, че доста от тези хора вече са умрели — казах в желанието си да го утеша.

Елдрич внимателно подравни спретнатата купчина от папки на бюрото си, прокарвайки лявото си кутре по гръбчетата на папките. Кутрето беше без нокът. Не бях забелязал това по-рано. Зачудих се дали просто е окапал от старост.

— Напълно сте прав — каза Елдрич. — Вече са умрели, а онези, които още не са, вече умират. Те са, така да се каже, неоформени покойници. Всички ние крачим в техните редици и след време всеки от нас ще получи своето оформено досие със своето име отгоре. Оформянето на всяко едно досие носи голямо удовлетворение. Моля, седнете.

Столът за посетители пред бюрото му неотдавна бе разчистен от документите, лежали върху него, както личеше от чистия правоъгълник, останал върху прашната кожена възглавничка. С други думи, тук отдавна не бяха канили някого да седне.

— И така — рече Елдрич, — какво ви води насам, мистър Паркър? Да не искате да ви изготвя завещанието? Да не сте почувствали, че наближава краят на земния ви път?

Той се закиска на шегата си. Смехът му напомняше звука от лопата, която изрива стари въглени и пепел от изстинала пещ. Не се включих.

— Благодаря — казах, — но вече си имам адвокат.

— Да: мисис Прайс в Саут Фрипорт. Сигурно не й е лесно. Все ще се забъркате в някоя беля.

Той сбърчи нос и издуха последната дума към мен като целувка. В определена светлина и в определено настроение той можеше да изглежда като доволен, добродушен дядка, но всичко това бе само поза. Откакто го познавах, на няколко пъти бях изпитал смразяващата сила на стоманения му поглед, а въпреки привидната му старческа немощ очите му бяха все така ясни, проницателни и враждебни.

— Беля — повторих. — Подобна склонност може да се забележи и у вашия клиент.

Нарочно използвах единствено число. Както и да се представяше практиката на Елдрич като обичайна юридическа дейност, аз смятах, че съществува с една-единствена цел: като фасада за дейността на човека, наричан от някои Кушиел, но по-известен като Колекционера. Правната кантора „Елдрич и съдружници“ се занимаваше с издирване на жертви за сериен убиец. Тя поддържаше тесни взаимоотношения с прокълнатите.

— Страхувам се, че не разбирам, мистър Паркър — каза Елдрич. — Надявам се, не намеквате, че вършим нещо нередно.

— Искате ли да ме претърсите за подслушвателно устройство?

— Не допускам, че бихте използвали толкова груби методи. Мисля, че просто се забавлявате да отправяте обвинения, за които нямате доказателства, въз основа на подозрения, по които нямате куража да предприемете нещо. Ако имате някакви въпроси, засягащи поведението на този „клиент“, то би трябвало сам да ги поставите пред него.

— Говорили сме си, но рядко — казах. — Трудно е човек да го открие. Той има навика да дебне изпод камък и да напада неподозиращи и невъоръжени жертви.

— О, мистър Кушиел обикновено се крие много по-дълбоко — каза Елдрич, изоставяйки маската на доброжелателност. В кабинета беше много студено, по-студено от утринта навън, а нямаше и следа от климатична инсталация. Нямаше дори прозорец, който да е отворен, и въпреки това думите излизаха от устата на Елдрич под формата на облачета пара.

И също така преднамерено, както аз бях употребил единственото число, той назова клиента си в точно този момент от разговора. Знаех произхода на името.

В демонологията Кушиел бе тъмничарят на ада.

При първото ми посещение при Елдрич клиентът ме чакаше отвън на излизане. Исках да знам дали това няма да се повтори и сега. Между нас се бе установило съглашение, но то бе крехко и далеч не сърдечно. Съществуването на списъка можеше да влоши взаимоотношенията ни, особено след като Колекционера бе започнал да преследва онези, чиито имена фигурираха в него.

— Къде е той сега? — попитах.

— По широкия свят — бе отговорът. — Има си работа.

— Той почитател ли е на коментарните радиопредавания?

— Силно се съмнявам.

— Чухте ли за смъртта на Дейвис Тейт?

— Не го познавам.

— Посредствен радиоводещ с крайнодесни убеждения.

— В днешно време всички са критици.

— Някои повече от другите. Не им стига да напишат някой и друг негативен постинг в интернет.

— Не разбирам по какъв начин ме засяга това.

— Мисля, че вие, и съответно клиентът ви, сте били в контакт с жена на име Барбара Кели. Тя ви е предоставила един документ, списък с имена.

— Нищо не ми говори.

Пренебрегнах отговора му и продължих:

— Вашият клиент може да се изкуши да използва тази информация. Даже мисля, че вече е започнал — от Дейвис Тейт. Трябва да му кажете да не закача хората от списъка.

— Аз не му „казвам“ нищо — отвърна Елдрич жлъчно. — Вие също не бива да си въобразявате, че можете нещо да казвате. Той ще постъпи така, както сметне за добре — естествено в рамките на закона.

— На кой точно закон? Има ли дефиниция за деянието серийни убийства?

— Провокирате ли ме, мистър Паркър? — каза Елдрич. — Това е грубо.

— Вашият клиент е нещо повече от груб: той е луд. Ако той започне да действа по този списък, ще привлече вниманието и на други, както и на хората, които ги контролират. И ще изгубим всички тях само за да задоволим кръвожадността на вашия клиент.

Елдрич се вдърви от ярост. Това предизвика у него тренираната му адвокатска любезност.

— Оспорвам употребата на думата „кръвожадност“ — каза той, произнасяйки всяка сричка бавно и отчетливо.

— Прав сте — казах. — Тя предполага наличието на чувства, на които клиентът ви не е способен, но семантичният спор за дефиницията на манията, от която страда клиентът ви, може да почака. Засега всичко, което трябва да знае, е, че тук са заложени много по-сериозни интереси и са замесени и други страни.

Елдрич се приведе над бюрото си, стиснал ръбовете му, а мършавите сухожилия на врата му го правеха да изглежда като костенурка, изгубила черупката си.

— Да не мислите, че го вълнува някакъв стар евреин, който клечи някъде в Ню Йорк и чеше брадата си, докато се моли за изгубения си син? Моят клиент действа. Той е служител на божествената воля. В работата му няма грях, защото онези, срещу които се изправя, са изгубили душите си поради собствената си развала. Той помага във великата жътва и не може — и няма — да спре. Има дела за приключване, мистър Паркър. За приключване!

На устните му се появи слюнка, а бледото му лице се обагри от неочакван прилив на кръв. Той сякаш почувства, че е прекрачил границата на обичайното си благоприличие, защото стойката му се отпусна и той се облегна назад, пускайки ръба на бюрото. Извади от джоба си чиста кърпичка и попи устните си, поглеждайки с раздразнение следите, които останаха по нея — кървави петънца. Той забеляза, че го наблюдавам, сгъна кърпичката и бързо я прибра.

— Простете — каза. — Това беше ненужно. Ще предам съобщението ви, но не мога да ви обещая, че то ще постигне нещо. Той търси и намира, търси и намира.

— В действията му се крие и друга опасност — казах.

— А именно?

— Той ще ги предизвика да излязат на бой, но него трудно ще заловят. Вие сте много по-лесен за откриване.

— Това звучи почти като заплаха.

— Това е предупреждение.

— Както сам казахте, въпрос на семантика. Нещо друго?

— Имам един последен въпрос — казах.

— Слушам ви. — Той не ме погледна, но започна да пише върху една жълта бланка с елегантния си почерк. Вече ме бе отпратил мислено. Бях го накарал да крещи. Бях видял кръвта по кърпичката му. Искаше да се махна.

— Във връзка със списъка, който сте получили.

— Списъка, списъка. — Капчица кръв се отрони от устната му и избухна върху хартията. Той продължи да пише и кръв и мастило се смесиха. — Пак ви казвам, не знам за такъв списък.

Пуснах това покрай ушите си.

— Питах се дали и моето име е в него.

Писецът престана да се движи и Елдрич ме погледна като някакъв стар, злобен дух.

— Разтревожен ли сте, мистър Паркър?

— Заинтригуван, мистър Елдрич.

Елдрич сбърчи устни.

— Да поразсъждаваме тогава, щом сте толкова убеден в съществуването на този списък и в това, че аз знам за него. Ако моето име беше в този списък, щях доста да се тревожа как да обясня този факт.

Той насочи окървавения писец срещу мен.

— Мисля, че може да се срещнете с моя клиент по-скоро, отколкото сте очаквали. Струва ми се, че има за какво да си поговорите. На ваше място бих се заел с подготовката на защитата си отсега. — И може би — каза той, когато станах да си вървя — ще размислите за своето завещание.

Излизайки от кабинета на Елдрич, видях секретарката му, застанала на прага на приемната, вперила поглед нагоре, обезпокоена от виковете, които бе чула. Въпреки тревогата й цигарата продължаваше да виси от ъгълчето на устата й.

— Какво му направихте? — попита тя.

— Качих му кръвното, макар че не очаквах да има достатъчно кръв за тази цел.

— Той е възрастен човек.

— Но не е приятен човек.

Тя ме изчака да сляза по стълбите, преди да тръгне нагоре да провери състоянието на шефа си.

— Ще си го получите — изсъска тя. — Ще изчезнете от лицето на земята и когато претърсят дома ви за улики, ще установят, че нещо липсва: някоя снимка в рамка или чифт ръкавели, останали от баща ви. Някой скъп за вас предмет, мило наследство, скъп спомен, който никога няма да бъде открит, защото той ще го е добавил към своята колекция, и ние ще приключим делото ви и ще го изгорим точно както ще горите и вие.

— След вас — рекох. — Роклята ви гори.

Беше качила крак на първото стъпало и роклята й бе оформила кошничка, в която цигарената пепел бе паднала и прогорила дупка в материята. Тя я бръсна с ръка, но белята бе станала. Но пък загубата не беше кой знае каква с оглед на факта, че роклята беше ужасна.

— Пак ще си поговорим — казах. — Всичко хубаво.

Тя прошепна някакво проклятие, но аз вече се спусках по стълбите. Предишната вечер бях извадил пистолета от заключената кутия под резервната гума в колата и сега бях въоръжен. Преди да напусна сградата, свалих сакото си и го преметнах през дясната си ръка, в която стисках пистолета. Върнах се при колата, като по средата на улицата бавно се обърнах, за да се уверя, че зад гърба ми няма никого. Чак когато напуснах Лин, започнах да се чувствам малко по-сигурен, но това беше временна и крехка сигурност. Срещата ми със стария адвокат ме бе изнервила, но жлъчта, с която секретарката му ме бе изпратила, ми достави потвърждението, което търсех.

Колекционера държеше същия списък като Епстайн.

С моето име вътре.