Джон Конъли
Ангелите на гнева (24)

24

В „При Никола“ пък Епстайн вече се бе примирил с отсъствието на своите телохранители — не че имаше избор. Офисът на Ник бе топъл, вътре миришеше на прясно опечен хляб, а кафето му беше отлично. Отначало си помислих, че може би съм твърде гостоприемен с Епстайн с оглед на предишната ни среща, но после си дадох сметка за нещо, което ядът ме бе накарал да пренебрегна: ужасният страх на Епстайн, и то страх от мен. Дори и сега той продължаваше да е нервен и това не се дължеше само на отсъствието на охраната му. Въпреки всичкото ми възмущение и опростителното кимване на Лиат аз все още притеснявах стареца. Присъствието на Луис в стаята вероятно също не допринасяше за ведростта на обстановката. Луис можеше да накара и мъртвец да се притесни.

— Ръката ви трепери — казах, докато го наблюдавах как отпива от кафето.

— Кафето е много силно.

— Така ли? Турската отвара, която ми сервирахте снощи, беше толкова гъста, че можех да стъпвам по нея, а вие казвате, че кафето на Ник е прекадено силно?

Той вдигна рамене.

— Chacun à son goūt.

Луис ме тупна по рамото:

— Това е на френски.

— Мерси, че ми каза.

— Означава — обясни Луис внимателно като на бавноразвиващо се дете — „Всеки си има вкус“.

— Свърши ли урокът? — Понякога се питах дали отсъствието на Ейнджъл не влияе на Луис вдетиняващо.

— Само помагам — каза Луис, поглеждайки към Уолтър Коул с невинно изражение в смисъл „Не е ли така?“.

— Не знам френски — каза Уолтър.

— Видя ли? — обърна се Луис към мен. — Той не знае.

— Той не е стъпвал на изток от Кейп Мей — казах. — Най-френското нещо, до което се е докосвал, е пудел.

— Какво значи това? — започна пак Уолтър. — Какво каза?

— Току-що обясних какво означава — отвърна Луис, — всеки си има вкус.

— О — каза Уолтър. — Преди звучеше различно.

— Защото беше на френски — обясни Луис.

— Ясно — каза Уолтър. — Французите май имат богат език, а?

Тук Луис му обърна гръб и пропусна смигването на Уолтър, отправено към мен.

— И сега какво? — попита Епстайн.

— Говорите немски, нали?

— Да, говоря немски.

— Господи — каза Уолтър, — все едно съм на остров Елис^[1].

— Знаете ли какво е Seitensprung? — продължих.

— Да — отвърна Епстайн. — Смяна на партньора по време на танц.

Уолтър се размърда в стола си и бутна Луис по ръката.

— И германците май имат богат език, а?

— Ти се ебаваш с мене, разбрах.

— Не бе, просто е друг език…

Опитах се да не ги слушам и се съсредоточих върху Епстайн.

— Не знам защо или как съм се озовал в онзи списък, но няма защо да се страхувате, че ще ви навредя. Затова ви доведох тук и затова сте без охрана. Ако исках да умрете, щяхте вече да сте мъртъв, а тези двама мъже нямаше да присъстват. — Улових погледа на Луис. — Поне единият нямаше.

— Страхът ми, както казах снощи, е, че у вас може да има нещо, което още не се е разкрило — каза Епстайн.

— А пък аз ви казах, че ако бях като тях, каквото и да спеше в мен, щеше досега да се е събудило. Имало е толкова много случаи, когато, ако у мен се криеше нещо зло, то е могло да излезе от летаргията си и да се намеси, за да спаси себеподобните си, но не го е направило. А не го е направило, защото го няма.

Епстайн отпусна рамене. Изглеждаше стар, по-стар, отколкото беше.

— Залогът е твърде голям — рече.

— Знам това.

— Ако бяхме сгрешили за вас…

— … всички щяхте да сте мъртви, всички. Нямаше какво да ви спаси.

Епстайн не отговори. Той затвори очи. Помислих си, че се моли. Когато ги отвори отново, изглежда, бе взел решение.

— Зайтеншпрунг — каза той, кимайки. — Ние не сменяме партньора по време на танц.

— Не.

— Е, какво следва?

— Вие как мислите?

— Трябва да открием самолета — каза Епстайн.

— Защо? — попита Луис.

— Защото в него има друг вариант на списъка — казах. — Барбара Кели е била убита, защото хората, за които е работела, са разбрали, че се опитва да се върне в правия път и да се спаси, като предаде информацията, с която разполага. Нейният списък вече е изчезнал, но онзи в гората продължава да е там. Вероятно е по-стар от списъка на Кели, но това е без значение. Пак си струва да го потърсим.

— Но ние не знаем къде е самолетът — каза Уолтър.

— Можете да се обадите на приятеля си, специален агент Рос от ФБР — казах на Епстайн. — Той ще разгледа сателитните снимки и ще се опита да открие следата, оставена от самолета при падането.

— Не — каза Епстайн.

— Нямате му доверие?

— Имам му пълно доверие, но както казах, все още не знаем кои са другите в списъка. Може и ФБР да е инфектирано. Рискът да ги предупредим за намеренията си е твърде висок. — Той се наведе към масата, стискайки ръце. — Сигурен ли сте, че тази жена, Ветърс, не знае местоположението на самолета?

— Уж баща й не казал.

— А вярвате ли й?

— Баща й и приятелят му се заблудили, преди да открият самолета. Може да е оставил някакво по-точно указание за мястото, преди да умре, но тя не ми каза такова нещо.

— Трябва да се върнете там и да установите всичко, което тя знае. Всичко. През това време ние ще се опитаме да проследим действията на Барбара Кели и да научим каквото можем за нея. Може да е скрила някъде копие от списъка, преди да умре.

Не успях да прикрия скептицизма си. Дори Епстайн да беше прав, че е скътала препис от списъка някъде извън къщата, бях почти сигурен, че си е признала по време на мъченията.

— Мариел Ветърс — казах.

Епстайн ме погледна неразбиращо.

— Какво?

— Така се казва жената, която ми даде списъка. Баща й се казвал Харлан, а неговият приятел — Пол Скъли. Те са от градче на име Фолс Енд, на границата на Великата северна гора.

Лицето на Епстайн се разведри.

— Защо ми казвате това? — попита, макар вече да знаеше отговора.

— Защото аз ви имам доверие.

— След снощните събития?

— Особено след снощните събития. Не ми беше приятно и не искам да се повтори, но разбирам реакцията ви. Ние сме от един отбор, рави.

— От отбора на светлината — каза той.

— На светлинката — поправих го. — Ще говоря с Мариел, както и с Ърни Скъли, в случай че брат му е споменал нещо през годините. Но дръж хората си далече от тях.

— Само Лиат ще знае имената им.

— А Лиат не говори, нали?

— Не, мистър Паркър, Лиат не говори. Тя умее да пази тайни много добре.

Той хвърли поглед към Луис и Уолтър. Искаше да каже още нещо.

— Няма проблем — казах. — Можете да говорите спокойно в тяхно присъствие.

— Тя ми разказа само за раните ви, нищо повече. И не съм я карал да спи с вас, ако сте се чудили. Направила го е по свои съображения.

— Знаех си, че са те изчукали — каза гласът на Луис зад мен. После се обърна към Уолтър. — Знаех си, че са го изчукали.

— Аз не знаех, че са те изчукали — каза Уолтър. — Никой нищо не ми казва.

— Млъкнете — казах.

— Може би ще ви е интересно да узнаете, че тя от самото начало вярваше във вас — каза Епстайн. — Аз се съмнявах. Тя нямаше колебания, но угоди на страховете на един старец. Тя каза, че знаела от мига, в който ви поела в себе си.

— Егати…

— Казах ли ти да млъкнеш.

— Е — каза Епстайн, като се изправи и закопча сакото си. — Вървим нататък. Ще говорите ли с тази жена днес?

— Утре — казах. — Предпочитам да говоря лично с нея и със Скъли. Но по пътя мисля да се отбия в Лин, за да се срещна с един адвокат.

— Елдрич — каза Епстайн без удоволствие.

— Ще внимавам какво му казвам.

— Подозирам, че той вече знае повече от нас: той и клиентът му.

— Врагът на моя враг… — започнах.

— … може би е и мой враг — довърши Епстайн. — Целите ни са различни.

— Понякога си мисля, че не са. Дори някои от методите ни са общи.

Епстайн предпочете да не спори и двамата си стиснахме ръцете.

— Отвън има кола — казах му. — Луис ще ви придружи до Бруклин.

— А младите ми приятели?

— Добре са — уверих го. — Е, не чак перфектно…

Възнамерявах да отлетя за Бостън два часа по-късно. Луис и Ейнджъл щяха да дойдат с кола след ден-два, носейки играчките си. Междувременно трябваше да разнищя разказа на Мариел Ветърс — една подробност в него ме смущаваше, защото се разминаваше с един друг разказ, който бях чул преди много години. Можеше да се окаже нищо, възможно бе да съм запомнил погрешно или пък онзи, който ми я бе разказал, да е запомнил погрешно, но ако Мариел Ветърс наистина не знаеше нищо за местоположението на самолета, възможно бе да стесня района на търсене по друг начин.

Трябваше просто да си поговоря с един човек за един призрак.