Джон Конъли
Ангелите на гнева (13)

13

Във Фолс Енд^[1] нямаше водопади, а краят бе най-вече този на цивилизацията, амбициите и, в крайна сметка, на самия живот. Твърде далновидно основателите на града бяха преценили още в самото му зараждане, че едно име, като да речем Краят на цивилизацията или Краят на амбицията, или Краят на краищата, може да спъне развитието на общината, и затова бяха потърсили по-различно название. Поточето, което се влива в езерото Прейтър, извира от скалистото плато, известно като Вършините, и се спуска надолу по стръмнината, наподобявайки донякъде водопад, особено за човек, който не е виждал истински водопад. Оттук и Фолс Енд, без апостроф за притежателен падеж, защото апострофът намирисва на претенциозност, а претенциите са за франсетата оттатък границата.

Въпросното поточе вече не се вливаше в езерото Прейтър. То просто бе престанало да бълбука покрай града в края на миналия век и нарочната експедиция, сформирана от неколцина любопитни и загрижени граждани плюс един-двама пияници, зажаднели за чист въздух, установи, че от Вършините вече не се спуска вода. Предположенията за възможните причини за това пресъхване се простираха от сеизмична активност през отклоняване на течението заради дърводобива, до, според един от пияниците, намеса на самия дявол. Последното предположение бързо бе отхвърлено, макар по-късно да послужи за название на местен феномен, наричан „Дяволът от Вършините“, след като бе забелязано, че гледани от определен ъгъл, скалните формации напомнят профил на демонична фигура, стига човек да иска да си го представи, и въпреки факта, че под друг ъгъл същите скали напомняха заек, а от трети не напомняха нищо.

Близостта на града до Великата северна гора и славата на района като ловен рай помагаше на селището ако не да процъфтява, то поне да преживява, което всъщност бе достатъчно за повечето от местните, особено за онези, които знаеха колко закъсали са други градчета в Окръга, които нямаха техния късмет. Имаше няколко скромни мотела, които работеха през цялата година, както и малко по-луксозен хотел, който бе отворен от началото на април до края на декември и разполагаше както с интимни къщички, така и с уютни стаи за ловци и ценители на есенните багри, дошли да похарчат малко пари. Освен това във Фолс Енд имаше два ресторанта, единият по-скъп, в който местните хапваха само по специални случаи като сватби, абитуриентски вечери, годишнини и печалби от лотарията.

И най-сетне, Фолс Енд разполагаше със своите всичко на всичко два бара: единият се наричаше „Кръчмата на Лестър“ и се намираше в западния край на града, а другият — „Маринованата щука“ — беше в самия център на главната улица с търговските обекти и офисите, където пулсираше самото сърце на Фолс Енд. Въпросните търговски обекти включваха банка, кафене, бакалия дрогерия, препараторско студио, адвокатска кантора и магазин за лов и риболов. Последният предлагаше ловна и рибарска екипировка и напоследък бе напипал нова пазарна ниша, състояща се в продажбата на въдичарски пера на фризьорските салони, предназначени за жени, които виждаха известна екзотика в идеята да прибавят в косата си птичи пера — нещо, което се бе превърнало в тема за разговор в кръчмата на Лестър, тъй като мнозина във Фолс Енд, пък и другаде, намираха, че мястото на въдичарските пера е именно на въдицата и не би следвало да украсяват нищо, освен куката, въпреки че Харолд Бонкьор, собственикът на риболовния магазин, веднъж бе отбелязал, че намира нещо палаво и секси в жена с пера в косата. Той обаче не бе споделил своето наблюдение с жена си, защото мисис Бонкьор одобряваше единствено боядисването с къна и къдренето с маша и в този смисъл едва ли би си сложила пера, пък и едва ли би слушала подобни фантазии от съпруга си.

Така че имаше и по-лоши места за живеене от Фолс Енд. Грейди Ветърс бе живял в едно-две от тях и имаше по-добра база за сравнение от останалите си съграждани, в това число Теди Гатъл, с когото го свързваше приятелство от детинство — приятелство, което се бе запазило дори през дългите периоди, в които Грейди бе отсъствал. Както си му е редът при такива приятелства, Грейди и Теди просто продължаваха разговора си от там, където го бяха оставили предишния път, независимо дали оттогава бяха минали месеци или години. Така си вървеше още от детските им години.

Теди не изпитваше горчивина заради това, че Грейди бе напуснал Фолс Енд. Грейди винаги е бил различен, така че беше съвсем нормално той да подири късмета си по широкия свят. Теди просто очакваше следващото завръщане на Грейди, когато и да се случеше то, и неговите разкази за жените в Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско — места, които Теди бе виждал по телевизията, но които нямаше желание да посети, тъй като мащабите им го плашеха. Теди вече бе малко объркан от света: той се държеше за живота си във Фолс Енд така, както пияницата се държи за леглото, когато му се вие свят. Не можеше да си представи как би се оправил сам в големия град. Предполагаше, че просто ще умре там. По-добре Грейди да се оправя с широкия свят като древен изследовател, а Теди да си седи във Фолс Енд при своята любима гора.

Защо му беше на Грейди да се стреми да постигне нещо в този свят на небостъргачи и подземни железници? Теди не би могъл и не би искал да си го признае, най-вече защото не се замисляше толкова дълго по въпроса, но имаше вероятност, една мъничка вероятност, Теди тайно да се радва, че Грейди Ветърс не бе станал велик художник, какъвто се бе надявал да стане, и че жените, които бе изчукал в разни далечни градове, си оставаха само в неговите разкази, а не се мотаеха наоколо от плът и кръв, та да подхранват тайния огън на завистта му.

И ето ги отново заедно, Грейди и Теди, пафкат цигари в задния двор на таверната, седнали до рафта, монтиран покрай стената тъкмо за тази цел, звездната светлина блещука през малки дупчици в нощното небе. Грейди бе разказал на Теди, че в някои градове звездите изобщо не се виждат заради яркото улично осветление, което бе накарало Теди да потръпне. Той обожаваше тези безоблачни нощи, обожаваше да различава съзвездията, да се ориентира в гората само по звездното небе. Не намираше противоречие в това, че големината на града го плашеше, а безбрежността на вселената го успокояваше. Изгледа как падаща звезда прекоси небето и изгоря в атмосферата, после погледна най-добрия си приятел и си помисли, че Грейди Ветърс най-много от всички познати неща прилича на падаща звезда и също като падаща звезда бе обречен да изгори без следа.

Лек ветрец разклати светлинните гирлянди, които осветяваха задната стена на бара, но не и фасадата заради кметското нареждане, което си оставаше непонятно за Теди, тъй като Фолс Енд не бе дотам живописен град, че малко повече багри по главната улица да са излишни. От друга страна, тази украса придаваше на кръчмата на Лестър някаква неясна вълшебна атмосфера. Понякога, на връщане от гората, като гид, като ловец или просто като самотен турист, Теди зърваше светлините на таверната през клоните на дърветата и тази гледка винаги му навяваше усещане за спокойствие, топлина и нещо родно. За Теди светлините на таверната означаваха дом.

Грейди не си падаше чак толкова по кръчмата на Лестър. Не че не си изкарваше добре първата вечер при всяко свое завръщане, когато приказваше с всяко познато лице и си подмятаха шегички с Лестър, който хранеше някаква обич към Грейди, защото самият Лестър си падаше малко художник, чиито отвратителни акварели вечно висяха за продан по стените на бара, но Теди нямаше спомен някой досега да е купил нещо, колкото и скромна да бе цената им. Картините се сменяха два пъти в годината, най-вече за да създадат впечатлението, че някой някъде изкупува примитивното, уникално изкуство на Лестър Лефорж, и да прикрият грубия факт, че Лестъровите рисунки заемат толкова място в гаража му, че вече нямаше място за колата му. В очите на Лестър Грейди Ветърс беше успял художник: той бе правил изложби в малки галерии и дори през 2003 бе споменат в петъчния брой на „Ню Йорк Таймс“ в материал, посветен на изложбата на „млади художници“ в Сохо. Лестър старателно бе изрязал статията, след което я бе ламинирал и залепил над бара заедно с ръкописен коментар „Местно момче се радва на успех в Голямата ябълка!“.

Това се бе оказал изобщо най-големият успех на Грейди Ветърс и на Теди вече му се струваше, че неговият приятел вече е по-скоро бивш млад художник, потъващ под тежестта на собствените си разочарования, на неспособността си да се задържи за по-дълго на работа, на непрестанните му увлечения по алкохол, марихуана и леки жени и на омразата му към собствения му баща, която не бе намаляла дори след като старецът бе сбъднал най-горещото желание на сина си, гътвайки се окончателно.

Всички смятаха Грейди Ветърс за по-умен от Теди Гатъл, дори самият Теди, но той разбираше, че въпреки всичките приказки на Грейди за това колко безсърдечен бил баща му и как не му пукало за единствения му син, и обратното, Грейди беше в по-лошо положение от всякога след смъртта на своя старец. Въпреки всичко Грейди винаги бе искал да впечатли баща си и всички негови успехи бяха мотивирани до голяма степен от този стремеж. Без него Грейди бе лишен от цел в живота, защото не разполагаше с достатъчно самоуважение и мотивация да работи върху своето рисуване заради самото рисуване. Освен това бе обречен, мислеше Теди, да се влачи през живота със съзнанието, че баща му си бе заминал, без да се помири с единствения си син и поне половината от вината за това, а може би и доста повече от половината, беше у младия.

Но бога ми, Грейди беше в ужасно настроение тази вечер. Катлийн Ковър беше в таверната заедно с мъжа си, негови приятели и жените им. Катлийн и Грейди бяха изкарали кратка афера преди две години, докато Дейви Ковър се биеше с чалмалиите на някакво място, което Дейви дори не знаеше как се пише и определено не можеше да намери на картата, преди да го изпратят там. Може да се каже, че е долно и дори непатриотично да чукаш жената на човек, докато той служи на родината си в чужбина, само дето Дейви Ковър беше въшка на дирника на живота и сам президентът на Съединените щати би се почувствал длъжен да изчука Катлийн Ковър ей така напук, ако беше прекарал и пет минути в компанията на Дейви. Дейви Ковър беше гадняр и — съвсем естествено, тъй като двете черти вървят заедно — подлец, човек със социалните умения на скорпион и интелекта на онези насекоми, които продължават да живеят дори когато откъснеш главата им. Беше се записал в Националната гвардия, защото жадуваше за власт, гарантирана от униформата на доброволец и официалното разрешение да изпълнява определени функции. После разни самолети започнаха да се забиват в сгради и изведнъж САЩ се оказаха във война с всички държави, чиято територия се състоеше предимно от пясъци, с изключение може би на Австралия, а Дейви бе разделен от своята съпруга и майка на детето му, малкия Дейви, чиято неочаквана поява бе и решаващият фактор за сключването на този брак. Почти всички във Фолс Енд, в това число и някои от кръвните роднини на Дейви, изпитаха дълбоко чувство на облекчение от заминаването на Дейви и с надежда очакваха името му да се появи в рубриката с некролозите.

Изненадващо обаче Дейви преуспя в армията, до голяма степен поради факта че го назначиха в затвора и той съответно прекарваше повечето от времето си като униформен инквизитор, изтезаващ полуголи мъже, като последователно ги бие, пържи, замразява и пикае в храната им. Толкова му хареса, че остана още девет месеца и можеше още да е там, ако престараването му в неофициалните аспекти на позицията му не беше привлякло вниманието на онези негови висшестоящи, които притежаваха съвест и, по-важното, желание да опазят репутацията си, вследствие на което Дейви Ковър бе тихомълком освободен от армията.

По това време Грейди Ветърс и Катлийн Ковър вече цяла година се бяха наслаждавали на своята дискретна, но страстна афера и Грейди дори обмисляше да предложи на Катлийн да избяга с него. Можела да вземе и малкия Дейви, защото той беше свястно хлапе, особено в отсъствието на бащата и неговото негативно въздействие. Но тогава Дейви Ковър се прибра у дома и Катлийн заряза Грейди, сякаш й бе лепнал срамни въшки, а когато той продължи да търси вниманието й, тя заплаши, че ще каже на мъжа си как Грейди постоянно й досаждал в отсъствието му и как веднъж се опитал да я изнасили в кръчмата на Лестър. Скоро след това Грейди отново напусна Фолс Енд за повече от година. Той просто не можеше да си обясни какво се бе случило накрая между Катлийн и него и съдейки по настроението му тази вечер, още не намираше обяснение.

Теди обаче разполагаше с такова, защото в някои отношения бе доста по-умен от своя приятел. Теди знаеше, че Фолс Енд тече във вените на Катлийн Ковър. Тя никога нямаше да напусне това място, защото широкият свят я плашеше почти толкова, колкото плашеше Теди. Катлийн и мъжът й имаха много повече общо, отколкото Грейди можеше да си представи, и Грейди бе за нея просто начин да убие времето, докато Дейви се върне. Грейди си мислеше, че е нещо по-специално, нещо повече, отколкото съпругът й можеше да предложи, и може би беше така, но Катлийн Ковър тайно го презираше тъкмо за това и Теди подозираше, че най-хубавият й момент от тази връзка е бил, когато заряза Грейди и прие отново съпруга си в леглото. Ако можеше, тя би накарала Грейди да гледа как Дейви я яха, докато тя му се усмихва над косматото, покрито с циреи рамо на мъжа си.

Това бе причината двамата да седят в задния двор на Лестър, да пушат и да плюят по земята, Грейди да се взира в гората и да беснее нечуто, а Теди да седи до него, да му прави компания и да чака Грейди да реши какво да правят, точно както винаги е било. Теди вече бе маркирал пътя за евентуално бягство от Лестър и от спомена за Катлийн Ковър, споменавайки за купона у Дарил Шиф, а Дарил знаеше как се прави добър купон. Той имаше интересното хоби да си вари сам алкохол с помощта на две двайсетлитрови туби, две тенджери под налягане и няколко медни тръби. При това Дарил не бе лишен от стил: той оставяше напитката да отлежи с опушени и овъглени трески, така че естествените захари да се карамелизират. Това придаваше на домашното му уиски характерен цвят и вкус, а реколтата, която предлагаше за дегустация тази вечер, бе лежала повече от година.

Така че на купона щеше да има безплатно пиене, а според слуховете и някакви нетукашни жени. Грейди се нуждаеше от жена повече дори от Теди, което значеше доста, при положение че Теди постоянно се мотаеше из града с нещо в гащите, което приличаше на умалено копие на щата Флорида.

Грейди издуха кръгче дим, после още едно и още едно, опитвайки се да промуши всяко в разсейващия се блян на предишното. Теди шляпна някаква гад на врата си и обърса останките й в панталона си. Беше сериозен екземпляр. Ако вървеше така, до сутринта щяха да го намерят проснат безжизнен под масата, прелял по капка от кръвта си в храносмилателната система на половината женски комари в Мейн. Комарите рядко зимуват толкова на север, а онези, които не спяха, би трябвало да са мъртви. Теди се запита дали в крайна сметка не беше нещо, свързано с глобалното затопляне, макар подобни идеи във Фолс Енд да вървяха по-малко и от комунизма.

— Докога ще седим тук, Грейди? — попита той. — Току-що размазах един комар, който приличаше на „Боинг“.

— Искаш да влезем вътре? — каза Грейди. — Ако искаш, влизай.

— Не, ако ти не искаш. Искаш ли? Имам предвид, да влезем.

— Не особено.

Теди кимна.

— Май няма смисъл да ти казвам, че не си струва.

— Не си струва какво?

— Всичкия този кахър.

— Ти бил ли си с нея?

— Как ли пък не — каза Теди с чувство, а Грейди го изтълкува в смисъл че Катлийн Ковър не е лъжица за устата на Теди, което си беше вярно. От друга страна, Теди не би влязъл под чаршафа с Катлийн Ковър, ако ще сам Господ да му прати архангел Михаил с подробни указания и схема. Тази жена беше такава беля, че би трябвало да върви в комплект с пастор и съболезнователно писмо от правителството. Теди предпочиташе женските комари. С тях все пак запазваше някакъв шанс кръвта му да не бъде изсмукана до капка.

— Сладка беше — каза Грейди. — Много сладка.

Теди не желаеше да спори, затова замълча и усети поредното ухапване. Мамка му, утре щеше да е като плондер. Направо не му го побираше акълът.

— Как е сестра ти? — попита Теди.

За него Мариел Ветърс беше сладка, много сладка; не че би направил нещо по въпроса, особено докато Грейди е жив и мърда, и дори да имаше някакъв шанс, в което Теди се съмняваше. Теди толкова отдавна беше приет у семейство Ветърс, че почти го брояха за роднина, но не беше само дългото им познанство, което можеше да възпре Мариел. Теди не беше привлекателен мъж: беше нисък, дебел и бе започнал да оплешивява още като юноша. Той живееше от дете в същата къща, която майка му остави в наследство плюс 525 долара и стария олдсмобил. Гаражът и дворът му бяха задръстени с мотоциклетни и автомобилни части, някои придобити законно, други — недотам. Той изпълняваше отделни специални поръчки, както и обикновени монтьорски услуги, с които се издържаше. Теди беше сръчен и някои рокери му доверяваха машините си, за което плащаха в брой плюс малко трева или кокаин, а понякога и някоя от проститутките, които държаха, като бакшиш, ако бяха останали особено доволни от работата му. Той все още държеше малко каше от тяхната трева, пазеше я за специални случаи, но сега се замисли да предложи на Грейди да я изпушат заедно, само и само да се разкарат от кръчмата на Лестър.

— Добре е — каза Грейди. — Скърби за стария. Бяха много привързани един към друг.

— Разбра ли се какво ще получиш?

Теди знаеше, че Харлан Ветърс е поделил материалните си блага поравно между децата си. В банката нямаше много пари, но къщата струваше нещо дори в тези трудни времена. Беше голяма, разхвърляна постройка с много прилежаща земя, която опираше в гората, така че мястото едва ли щеше да се презастрои. Харлан бе поддържал имота старателно чак до смъртта си.

— Мариел пита в банката за кредит, с който да откупи моя дял срещу ипотека.

— И?

— Още преговарят — каза Грейди с тон, който показваше, че не му се говори по темата.

Теди дръпна здраво от цигарата, допушвайки я до филтъра. Беше подочул за това от един свой приятел, Крейг Месър, чиято годеница работеше като касиерка в банката, та тя казала, че Роб Монклер-младши, чийто баща управляваше банката, не харесвал Грейди Ветърс и правел всичко възможно банката да не отпусне заем на сестра му. Причините за тази вражда се губеха някъде в мъглите на гимназията, но така става в малкия град: дребните вражди остават да тлеят с години и малко трябва, за да пламнат отново. Мариел можеше да кандидатства за кредит и другаде, но Теди знаеше, че първото нещо, което ще я попитат, е защо не се е обърнала към своята местна банка, след което някой служител щеше да се обади на Роб Монклер-младши или баща му и ходенето по мъките щеше да започне отново.

— Знаеш ли, Теди, мразя този град — каза Грейди.

— Ясно ми е — каза Теди.

Не беше обиден. Грейди просто възприемаше Фолс Енд по различен начин. И винаги го бе възприемал така.

— Не знам как издържаш тук.

— Няма мърдане.

— Целият свят е отворен, Теди.

— Не и за хора като мен — каза Теди и истината в тези думи го накара да примре.

— Искам да се върна в града — каза Грейди и Теди почувства, че това не беше разговор между равни. Грейди Ветърс не беше просто център на собствената си вселена, а планета, около която хора като Теди обикаляха в очарована орбита. И най-доброто, което можеше да очаква да чуе от приятеля си, бе: „Но стига сме говорили за мене, какво мислиш за мене?“.

— Кой град? — попита Теди. В тона му се прокрадна горчивина, която Грейди не забеляза.

— Който и да е. Само да не съм тук.

— Какво чакаш? Хвани се пак с твоите неща и търси големите пари.

— Но парите ми трябват сега. Нямам нищо. От половин година спя по кушетки и подове.

Теди беше изненадан. Доколкото знаеше, рисуването носеше на Грейди добри доходи. Беше продал няколко картини и продължаваше да получава поръчки.

— Мислех, че се оправяш добре. Нали каза, че си продал някои работи.

— Не бяха големи пари, Теди, пък и веднага ги харчех. Понякога дори ги харчех още преди да съм ги взел. Бях в лайната.

Теди се досети за какво става дума. Хероинът го ужасяваше. С коката можеш да почваш и да спираш, но при хероина ставаш пълна отрепка, боклук, готов да продаде сестра си за дребни монети, макар че Теди би дал за Мариел Ветърс повече от дребни монети.

— Но вече си добре, нали?

— По-добре — каза Грейди.

Неувереният тон на Грейди изпълни Теди със страх.

— По-добре от преди.

— Не е малко — каза Теди, тъй като не успя да измисли друго. — Слушай, знам, че Фолс Енд не е за тебе, но тук поне имаш покрив над главата и хора, които ги е грижа за теб. Ако трябва да почакаш за тези пари, по-добре да чакаш тук, отколкото да спиш на пода по чужди къщи. Всичко е относително, човек.

— Да, всичко е относително. Може и да си прав, Теди.

Той хвана Теди за врата и му се усмихна, а в усмивката му имаше такава мъка, че Теди би дал едната си ръка да я премахне, забравил всичкия си яд от егоизма на Грейди, но само каза:

— Е, ще ходим ли у Дарил? Няма смисъл да висим тук.

Грейди хвърли фаса.

— Бива. Имаш ли трева? Не мога да слушам тъпотиите на Дарил на бистра глава.

— Да, имам малко. Но не искам да я нося у Дарил. Ще я изпушат още преди да съм си извадил хартийките. Дай да идем до нас, да пием по една-две бири и да пафнем. Когато се настроиш, ще отидем на купона.

— Екстра — каза Грейди.

Допиха си бирите, оставиха ги на рафта и се изнизаха покрай заведението, за да не се налага да видят отново Катлийн Ковър и онова лайно мъжа й. По пътя до пикапа на Теди получиха още няколко ухапвания и когато стигнаха в къщата, Теди изрови някакъв лосион за кожа, докато Грейди пускаше музика, „Четирипосочна улица“ на Кросби, Стилс, Наш и Йънг — няма по-отпускаща музика от тази, пък ако ще сам Буда да държи беквокалите, — след което Теди извади пликчето с трева, която се оказа много добра, и те така и не отидоха на купона у Дарил Шиф, а вместо това си говориха до късно през нощта и Грейди разказа на Теди неща, които не бе казвал на никого, включително историята за самолета, който баща му и Пол Скъли намерили във Великата северна гора.

— Това е — каза Теди през кълбо дим. — Това ти е играта.

Той се запрепъва към спалнята си и Грейди чу да се отварят шкафове и да се изтърсват чекмеджета и накрая Теди се върна с визитка в ръката, ухилен, като че бе спечелил от тотото.

— Самолетът, човече. Разкажи им за самолета…

Същата нощ на гласовата поща на Дарина Флорес бе оставено съобщение — първото подобно от много години насам.

И играта започна.