Джон Конъли
Ангелите на гнева (54)

54

Не знам дали всичко разказано тук е истина. Част от него преживях лично, друга част ми разказаха. А трета част може и да съм сънувал.

Научих някои подробности от Грейди Ветърс, когато дойде в съзнание. Заедно отидохме на свиждане на сестра му. Тя все още бе в дълбока кома. Коматозното й състояние, предизвикано от инжекцията, не се бе повлияло от коктейла от медикаменти, с които я лекуваха. В крайна сметка тя не се бе оказала толкова издръжлива, колкото брат си, поне физически: съчетана с ефекта от затрудненото й дишане поради позата, в която я бяха оставили на кушетката, инжекцията й бе нанесла хипоксемично мозъчно увреждане.

Мариел спеше и сякаш никога вече нямаше да се събуди.

Оставихме тялото на Джаки Гарнър в самолета, за да го предпазим от зверовете. По-късно горската полиция го намери и докара, за да могат майка му и приятелката му да го погребат. Телата на жената Дарина Флорес и мъжа, известен като Малфас, бяха закарани в Огъста за изследване. Какво е станало с тях след това, не ми е известно.

Лиат успя криво-ляво да измине разстоянието обратно с помощта на останалите от групата. Към края едва се крепеше в съзнание. Тя нито ме погледна, нито показа, че ме забелязва, докато й помагах. Бе изпратена да вземе този списък и се бе провалила. По тъмно стигнахме до пътя, от който бяхме поели пеш. Луис и Ейнджъл останаха с Лиат, докато аз докарам пикапа. Чак когато потеглихме, забелязах, че тотемът на Джаки, огърлицата от мечи нокти, която висеше на огледалото за обратно виждане, бе изчезнала и се зачудих кога Колекционера бе успял да я добави към съкровището си — преди да убие Джаки или след това?

Закарах Лиат в местния медицински център и им казах, че е паднала върху стрела. Очевидно дежурният лекар бе виждал и по-странни неща, защото не му мигна окото и той веднага уреди да я прехвърлят в Бангор. Обясних, че тя нито говори, нито чува, но може да чете по устните. После се обадих на Епстайн и му разказах по-голямата част от произтеклите събития. Когато ме попита дали списъкът е на сигурно място, аз казах да, но нищо повече.

Все пак това беше така, в известен смисъл.

Малко преди зазоряване се върнах с моята кола по черния път и поех през гората. Този път бях подготвен. Бях все още на две мили от падналия самолет, когато улових сигнала на проследяващото устройство по мобилния си телефон. На шест метра от самолета, в основата на един бор, намерих списъка. Не го бях хвърлил далече от самолета, но все пак достатъчно далече. Някакво дребно животинче вече беше разръфало пластмасовия плик, но съдържанието бе невредимо, а миниатюрното проследяващо устройство, което бях поставил вътре, мигаше в червено.

От момчето, което беше Брайтуел, нямаше и следа, но няколко дни по-късно, по време на продължаващото претърсване на района, докато полицията събираше и идентифицираше останките от хората, убити от Малфас, откриха една от обувките на момчето до кухия дънер на грамаден дъб и решиха, че момчето е било погубено от мечка.

Разказах на следователя повечето от нещата, които знаех за самолета, но аз съм добър в укриването на истини. Гордън Уолш бе един от полицаите, които ме разпитваха, макар северната част на щата да беше в неговата юрисдикция. Били го изпратили да наблюдава, обясни той, но не попитах кой го е изпратил. Разказах им, че Мариел Ветърс ме е наела да открия самолета, защото смятала, че мълчанието на баща й относно самолета може да е причинило излишна мъка на близките на жертвите от катастрофата, които вероятно все още търсели да узнаят нещо за съдбата на своите любими хора. Не споменах само за списъка и част от нещата, които знаех за Колекционера, макар да дадох подробно описание на полицията и им казах за връзката му с адвоката Елдрич. В крайна сметка не им дължах нищо. Разказах на полицията и за последното прегрешение на Джаки, което му бе коствало живота. Мъртвите не могат да бъдат оклеветени, а да лъжа само за да опазя репутацията на Джаки или да пощадя чувствата на неговите близки, щеше да ми донесе повече проблеми, отколкото истината.

Постепенно се оформи цял разказ, който бе ако не напълно задоволителен, бе поне правдоподобен. Колекционера бе дошъл да отмъсти за взрива, а жената и детето търсеха самолета поради някакви свои причини, вероятно свързани с мъжа на име Малфас, но може би и заради парите, които са смятали, че са скрити в самолета. Междувременно бяха започнали да идентифицират жертвите на Малфас. Двама мъже, впоследствие идентифицирани като Джо Дал и Рей Рей, бяха добавени към неговата сметка и аз не опровергах това тяхно убеждение. Органите на реда бяха твърде заети с други неща, за да разпитват за някои неизяснени подробности.

Гордън Уолш седеше в ъгъла и слушаше.

Тъкмо Уолш поиска повече информация за Лиат, когато установиха връзката й със събитията. Казах му, че тя е експерт по авиационна история, което тя потвърди впоследствие, когато я попитаха. Уолш не желаеше да разпитва глухоням човек по въпроси, от които не разбираше, и остави нещата така. Все пак преди да си тръгне от Фолс Енд, той ми обясни, че живот и здраве, очаквал един ден да чуе от мен по-пълен вариант на събитията от този, който им бях предложил.

Когато разследващите стигнаха до частната клиника, в която лекуваха адвоката Елдрич, се оказа, че той е бил изписан за домашно лечение и бил поверен на човек, който се представил като негов син, но вече нямало и следа от тях. Впоследствие се оказа, че разрушената сграда, в която се бе помещавала кантората му, се водеше собственост на двамата старци, които държаха заложната къща в съседство, а споразумението с наемателите им се крепяло на едно ръкостискане и нищо повече. Повредената сграда бе съборена след няколко седмици, а застрахователното обезщетение отиде у Брата и Сестрата.

Един месец след тези събития Епстайн дойде да ме види. Придружаваха го Лиат и един от онези сякаш взаимно заменими млади рицари, на които разчиташе за сигурността си. Двамата с Епстайн вървяхме покрай океана при Фери Бийч, а Лиат и спътникът й ни наблюдаваха от разстояние.

— Защо унищожихте списъка? — попита накрая Епстайн.

— Вие какво бихте направили? — отвърнах.

— Бих разследвал, проучвал.

— Убивал?

Той вдигна рамене.

— Може би.

— С предупреждение или без?

Той отново сви рамене.

— Понякога превантивните действия са необходими.

— Ето затова го унищожих — казах.

— В подходящи ръце той можеше да бъде много полезен.

— В подходящи ръце — повторих.

— Разбрах, че с действията си сте изложили живота на Лиат на опасност. Колекционера е заплашил да я убие, ако не получи списъка.

— Нямаше да я убие.

— Не знам откъде сте толкова сигурен.

— Той има свой морален кодекс, който може да е извратен, но все пак е кодекс. Не би я убил заради нещо, което аз съм направил — би могъл да я убие само заради нещо, което тя самата е извършила. Не вярвам тя да се е провинила в нещо, което би предизвикало Колекционера да я атакува.

— Ще се опитам да й обясня тази тънкост. Страхувам се, че ако вие се опитате да сторите това, ще ви застреля.

Стигнахме края на плажа и се обърнахме. Слънцето вече залязваше, когато се обърнахме на север и вятърът облъхна лицата ни с дъха на зима.

— Какво е правел Малфас там според вас? — каза Епстайн. — Лиат разказа за някакъв олтар, нещо като светилище.

— На Малфас му бе така сцепена главата, че приличаше на закачалка — казах. — Мозъкът му е бил напълно увреден. Мислите ли, че въобще е знаел какво прави?

— Определено е имал някаква цел. Лиат каза, че олтарът му е гледал на север. Северно ориентиран олтар в северен щат. Та на север не остава почти нищо, освен сняг и лед, къде е тогава обектът на преклонението му?

Изминахме в мълчание разстоянието обратно до паркинга.

— Тук е север — каза Епстайн, докато младият му бодигард палеше колата, а Лиат стоеше до една от задните врати, изчаквайки Епстайн да се качи. — Този район. Тук самолети падат и после потъват в земята. Пристигат убийци и на свой ред умират. Тъмни ангели разтварят криле над земята и биват погубени от своите врагове. Вие също сте тук. По-рано си мислех, че те идват тук заради вас, но изглежда, съм грешал. Има нещо друго. Това нещо е повикало Малфас и това нещо се е опитало да скрие самолета. То ги е призовало дори да не са разбирали гласа му. Така смята Лиат, така смятам вече и аз.

Стиснахме си ръцете.

— Жалко за списъка — каза Епстайн и докато дясната му ръка стискаше здраво моята, той постави и лявата си върху двете и очите му изпитателно разгледаха лицето ми за потвърждение на онова, което подозираше: че каквото и да е било съдържанието на чантата, потънала във вира, списъкът не е бил част от него. — Изпратих моите хора да претърсят вира, но без успех. Този воден басейн се оказа много дълбок. Да се надяваме, че списъкът е на сигурно място.

— По-сигурно от това няма накъде — отвърнах.

И си тръгнаха. Обърнах се на север, сякаш от мястото, на което стоях, можех да видя далече и дълбоко навътре, чак до мрака на Великата северна гора.

На гората и на онова, което лежеше погребано под нея.

Погребано и притихнало в очакване.