Джон Конъли
Ангелите на гнева (49)

49

Първата мисъл, която ми хрумна, бе, че форт Мордънт бе по-скоро спомен, отколкото нещо друго. Гората бе обхванала и размила очертанията на някогашното укрепление, сякаш за да осуети всеки по-внимателен оглед: стените бяха покрити с отровен бръшлян като изливащи се зелени водопади, а между тях, като в лехи, растяха бучиниш и хвойна. Купчини от камъни, може би останки от първоначалното разчистване на терена, бяха покрити с мъх и наподобяваха надгробни паметници. Някъде тук трябва да са били и истинските гробове на някогашните обитатели, но вероятно отдавна бяха заличени от гората.

Впрочем това съвсем скоро щеше да се окаже иначе.

Самият Мордънт, макар и по-малък, донякъде ми напомни единствената друга подобна крепост, която бях виждал в щата — стария форт Уестърн в Огъста. На всеки ъгъл имаше двуетажна наблюдателна кула с хоризонтални цепки, които гледаха към гората. Вътре, макар покривите отдавна да се бяха срутили, можеха да се видят останките от сгради, долепени до три от четирите вътрешни стени, а четвъртата бе стената с главната порта. Една от постройките очевидно бе служила като конюшня, защото още можеха да се различат яслите и хамбарът. Сградата отсреща се състоеше от едно-единствено дълго помещение и вероятно бе служила като спално помещение за войниците. На стената срещу главната порта имаше по-малка постройка, но тук очертанията на помещенията бяха ясни: това бе жилището на командващия офицер и неговото злощастно семейство.

— Гледай — каза Джаки. Той сочеше към ниските шубраци и когато погледнах от неговия ъгъл, съзрях груба пътечка между тях.

— От елени?

— Не, от човек.

Ейнджъл, Луис и Лиат влязоха във форта, стискайки оръжията си. Ние с Джаки останахме навън, но вниманието на Джаки непрекъснато се раздвояваше между форта и пътя, по който бяхме дошли.

— Изнервяш ме, Джаки — казах му.

— Какво от това, и аз съм изнервен.

— Предпочиташ ли да си вътре?

Дали заради нещата, които знаехме от историята на форта, но тук цареше дълбоко тревожна атмосфера. Въпреки разрухата усещаше се нечие присъствие. Пътеката между гората и главната порта бе добре утъпкана.

— Не. Предпочитам да съм тук, навън.

Откъм форта се чу подсвирване — Ейнджъл. Луис не би си позволил подобна фриволност.

— Но пък ако стане нещо, можеш да залостиш портата и да се скриеш вътре — каза Джаки.

— Няма порта. Ако стане нещо, ще действаме тук, отвън.

Ейнджъл се подаде на входа.

— Трябва да видиш нещо — каза той. — Аз ще остана с Джаки.

Луис и Лиат бяха застанали в командирското жилище. Бастионът във вътрешната стена създаваше естествен завет, допълнен с навес от полиетилен, закован с гвоздеи за гредите и подпрян на две метални тръби, забити в земята. Подуших екскременти и урина. Стените бяха запълнени с изолационен материал, покрит с полиетиленови плоскости, за повече топлина. На земята имаше спален чувал и полупълна 20-литрова туба с вода, примус и консерви — най-вече боб и супа. Това можеше да е временно убежище на клошар или на непретенциозен пътешественик, ако не се намираше дълбоко в мейнската пустош и ако не бе украсата по стените. Това бяха семейни снимки, но не на определено семейство: на една имаше мъж и жена с две дъщери, всички руси, а до тях мъж и жена в деня на сватбата си, по-възрастни и по-смугли от онези на предишната снимка. Около тях имаше снимки и рисунки от вестници и порнографски списания, изрязани и подредени така, че да се получат нови, гнусни илюстрации, всичките антирелигиозни по характер, главите на Христос, Богородица и Буда и личности, които дори не можах да определя, азиатски и средноизточни, разместени и залепени върху неприлично разголени тела. Всички те бяха събрани главно в единия ъгъл, над импровизиран каменен олтар, окичен с очукани фигурки и стари кости, животински и човешки, смесени. Някои от костите изглеждаха особено стари. Сред тях имаше и шепа потъмнели военни копчета. Ако трябваше да гадая, бих предположил, че някой е изкопал мощите на войниците, погребани тук.

— Малфас — казах.

— Защо ли се е настанил тук? — попита Луис. — Ако Уилдън и пилотът са загинали в катастрофата, той е бил съвсем свободен. Можел е просто да се върне и да продължи онова, с което се е занимавал, преди Уилдън да го открие.

— Може да не е искал — предположих.

— Мислиш, че животът сред природата до такава степен му е допаднал, че е решил да прекара част от времето си в разрушен форт, правейки порнографски колажи?

Не звучеше правдоподобно. Лиат ни наблюдаваше, следейки разговора по устните ни.

— Част от времето — казах.

— Какво?

— Ти каза, че е прекарал „част от времето“ във форта. Това не прилича на постоянно жилище, а тези снимки по стената са закачени неотдавна. Къде живее през останалото време и защо се крие на такова място, ако има постоянен дом другаде?

Погледнах към Лиат, но тя ни бе обърнала гръб. Тя ни помаха да се приближим и ни показа нещо, издълбано в дървото, светла рисунка на тъмен фон.

Това беше детайлно изображение на момичешка глава, два или три пъти по-голяма от нормалния размер, с дълга коса, която се виеше от темето надолу като змии. Очите й бяха издълбани по-навътре и бяха по-големи от останалите части, а овалите им бяха толкова грамадни, че бих могъл да пъхна вътре юмрука си, ако не бяха пълни със зъби, чиито корени бяха вбити в бялата дървесина. В голямата уста също имаше зъби, само дето тези бяха поставени с корените навън, поради което приличаха на бивни. Беше ужасяващо като идея и като въздействие.

— Ако си уплашен от нещо, фортът е най-доброто укритие — казах.

— Форт без порта? — почуди се Луис.

— Форт с лоши спомени — отвърнах. — Форт, чиито стени и пръст са оплискани с кръв. Може би на такъв форт не му трябват порти.

— Страхувал се е от малко момиче? — изрече Луис недоверчиво.

— Ако онова, което са ми разказвали за нея, е истина, имал е всички основания да се страхува.

— Но е останал тук, въпреки че се е страхувал от нея. Самолетът трябва да е имал голямо значение за него.

Лиат поклати глава.

— Не самолетът? — попитах.

Тя оформи с устните си „не“.

— Какво тогава?

Тя показа с жест, че не знае. В угасващата светлина и сенките сред стария форт аз почти не забелязах лъжата.

Почти.