Джон Конъли
Ангелите на гнева (53)

53

Момчето не знаеше накъде върви. Беше изпълнено с ярост и мъка. Жената, която му бе майка и повече от майка, бе мъртва, а то бе зърнало отново лицето на мъжа, който го бе изпратил за кратко в небитието, в болезненото несъществуване. Искаше да го убие, но все още не бе достатъчно силно. Още дори не си бе възвърнало способността да говори. Думите бяха в главата му, но то не можеше да ги оформи с устни или да накара езика си да ги изговори.

Затова то бягаше през гората, плачеше за жената и замисляше отмъщение.

В главата му нещо жужеше, гласът на Бога на осите, Отразения човек, но момчето бе така погълнато от своята ярост и болка, че не можа да разбере предупреждението, докато не разбра, че го преследват. Между дърветата имаше нещо, което го следваше, докато то неразумно продължаваше да се движи на север. Отначало се изплаши, че това е Паркър или някой от другарите му, дошли да го довършат. То се спря в ниска кипарисова горичка, приклекна и се ослуша.

Зърна някакво движение: черен или зелен проблясък, като изгорен лист хартия, понесен от вятъра. Опита се да си спомни дали някой от онези при самолета бе облечен в черно и реши, че не. Въпреки това почувства опасността: гласът му говореше тъкмо това. Дясната му ръка опипа почвата около него и напипа камък с размера на юмрук. То го стисна. Щеше да получи само една възможност да го използва и трябваше да се възползва от нея. Ако уцелеше преследвача си в главата, ефектът щеше да му даде време да нападне. Щеше да използва същия камък, за да го пребие или да я пребие до смърт.

Отново движение, този път по-близо. Фигурата беше дребна, съвсем малко по-висока от него самия. Момчето бе озадачено. Възможно ли бе да е някакво животно, може би дори тъмен вълк? Имаше ли вълци в тези гори? То не знаеше. Мисълта да бъде нападнат от месоядно животно го плашеше повече от опасността, която крие което и да било човешко същество. То се страхуваше от безумния глад, от зъби, които разкъсват плътта му, и нокти, които раздират кожата му. Страхуваше се да бъда изядено.

Момичето се показа иззад едно дърво на три метра зад него. Той така и не разбра как се е придвижила толкова бързо, без да я забележи, но реагира мигновено, като запрати камъка, и със задоволство забеляза, че я уцели над дясното око, което я накара да залитне, но не и да падне. Той се приготви да я нападне, но жуженето в главата му се усили до оглушителен вой и той забеляза, че от главата на момичето не тече кръв. Ясно виждаше къде бе попаднал камъкът, защото кожата бе охлузена, но освен първоначалната изненада момичето, изглежда, не бе почувствало никаква болка. Дори не изглеждаше ядосана. Тя просто се взря в момчето и тихо го повика с ръка, мърдайки кривия, почернял показалец с липсващ нокът.

Безумният глад, от който момчето се страхуваше, се показваше сега в друга, още по-ужасна форма. Това не беше истинско дете, както и той самият не бе дете: това бе самота и страх, омраза и болка, омесени във формата на малко момиче. Момчето си помисли, че ако я разрежеше, от вътрешностите й щяха да изпълзят хапещи буболечки и отровни змии. Тя не бе нито добра, нито зла, и затова бе отвъд властта на момчето и неговите подобни, отвъд властта дори на самия Бог на осите. Тя бе чистата нужда.

Той се отдръпна назад и тя не го последва, а само продължи да го вика с пръст, сякаш сигурна, че накрая той ще я последва, но той нямаше намерение да се поддаде. Момчето, във всичките си превъплъщения, бе преживяло много заплахи и бе разбрало природата на повечето същества. Тук той виждаше един вързан звяр. Тя бе като куче на верига, което може да обикаля определен периметър, но все пак е ограничено. Ако успееше да излезе от границите на нейната територия, щеше да бъде в безопасност.

Той се обърна и побягна, отново без да внимава за посоката, стремейки се единствено да увеличи разстоянието между момичето и себе си. Вече се стъмваше и той искаше да й избяга, преди да е паднала нощта. Тя отново се спусна, без да изостава, една неясна сянка между дърветата. Той започна да се задъхва. Не беше много здрав, никога не бе се радвал на добро здраве и макар да бе в състояние да прояви огромна сила, когато се наложеше, това бяха само кратки пориви. За него продължителните преследвания, независимо дали като дивеч, или като ловец, бяха анатема. Отстрани в ребрата го проряза болка, а мехурът на шията му пулсираше яростно. Нямаше да издържи дълго на това темпо. Той спря да си поеме дъх, облегнат на едно дърво, и видя светлата сянка на момичето да продължава на север и после да спира. Тя започна да се оглежда и той се хвърли на земята. Нима тя не виждаше добре в тъмното? Той я наблюдаваше как бавно се връща по стъпките си, въртейки глава наляво и надясно, търсейки да долови някакво движение. Постепенно се приближаваше към него. Ако станеше, тя щеше да го нападне. Ако останеше да лежи там, щеше да го намери. Беше в капан.

Дървото зад него бе огромно и старо, корените му бяха дебели колкото тялото на момчето, кривите му голи клони се протягаха като сковани от артрит. В основата на дънера имаше хралупа, в която може би живееше невестулка или друг дребен бозайник. До нея лежеше счупен клон, около метър дълъг. Беше дебел колкото ръката му и остър от единия край. Момчето лекичко отстъпи назад, докато краката му се вмъкнаха в хралупата. Беше тясна, но щеше да успее да се вмъкне. Вмъкнеше ли се, щеше да се скрие от нея, а намереше ли го, можеше да я отблъсне с пръчката. Ударът на камъка не я бе спрял, но тя очевидно бе изпитала силата му. Пръчката щеше да е достатъчно средство да я боде и да я държи на разстояние. Момчето знаеше само, че повече не може да тича и тук ще трябва да спре и да се отбранява.

Той се смъкна навътре, докато ръбовете на хралупата се забиха в хълбоците му. За миг си помисли, че се е заклещил и не може да мръдне ни напред, ни назад, но успя да промуши слабото си тяло и хралупата го погълна. Вътре той застина неподвижен и безшумен. Не виждаше нищо, освен кръгче гора, което вече притъмняваше, а после зърна момичето, когато мина пред него. Тя вървеше, приведена, извила пръсти като нокти на граблива птица. Стори му се, че души въздуха и главата й се извъртя, така че тя сякаш гледаше право в него. Той стисна пръчката, готов да я промуши с нея. Щеше да се прицели в окото й. Запита се дали пръчката е достатъчно здрава, за да я прикове с нея в земята. Представи си я как пърха като умираща пеперуда. Това го накара да се усмихне.

Но тя го отмина и продължи нататък. То осъзна, че е задържало дъха си, и сега издиша с облекчение. Звукът на Бога на осите бе намалял и момчето бе доволно. След няколко минути то промени позата си, опитвайки да се намести по-удобно. С помощта на пръчката проучи размерите на хралупата и тя се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше. Не можеше чак да се изправи в нея, но можеше да си опъне краката. Ако се свиеше на кравай, щеше да може и да поспи, но сега нямаше такова намерение, не и докато момичето скиташе навън и го търсеше. За да минава времето, то се зае да подрежда спомените си, които се бяха събудили у него, след като чу гласа на мъжа, който го бе унищожил, онзи ненавистен детектив. И на него щеше да му дойде времето: когато момчето се събереше с други себеподобни и пораснеше и заякнеше, щеше да убие детектива, този човек, когото дори не разбираше, и в някое дълбоко и тъмно място щеше да узнае истината за него. Но първо щеше да убие жената и детето на детектива, точно както бе заклал първата му жена и дете, но този път детективът щеше да бъде принуден да гледа. В това имаше известна цикличност, която се понрави на момчето.

Гората постепенно притъмня и той чу как нощните животни се раздвижиха. На два пъти мракът пред него се разсея от сияйната фигура на момичето и той я чу да го зове, мамейки го да се обади. Тя му обещаваше да го изведе от гората, кълнеше се, че ще го защити, само да си поиграел малко с нея. Той не отвърна и не помръдна. Остана на място, молейки се на Бога на осите да съкрати поне малко нощта, за да настъпи зората по-скоро.

Не си спомняше как се е унесъл в сън. При всяко мигване си спомняше какво става около него и се стряскаше. Беше будувал, а после изведнъж бе заспал. Когато отвори отново очи, усети, че се е облегнал на вътрешността на дънера. Навън бе все още тъмно, но нещо в нощта се бе променило, гората бе притихнала. Нещо го бе събудило. Той чу нещо, някакъв звук, който идваше от съвсем близо. Освен това му се пикаеше и му беше ужасно студено.

Момчето се ослуша. Ето го отново: някакво стържене, копаене. Някакво животно, бозайник може би, търсеше да изрови плячката си. Звукът идваше от съвсем близо, но той не можеше да прецени точно откъде. Звукът отекваше вътре в хралупата, обърквайки сетивата му. С него се усили и предупредителното жужене, с което Богът на осите го викаше и което той все още не разбираше напълно.

Той прецени, че звукът идва отдясно. Сега вече чу стърженето на нокти по дънера. Наведе се по-близо до дървото, лицето му надвисна на петнайсетина сантиметра от земята. Какво си ти, мислеше си. Какво си ти?

Една малка ръка избухна от пръстта между краката му и сграбчи лицето му. Той почувства как пръстите се забиват в плътта му. Един от тях влезе в отворената му уста и той го захапа с всички сили, откъсвайки го, но хватката на ръката не отслабна. Дебел нокът се заби в дясното му око и бясната болка се вряза в черепа му. Съществото се надигна още от пръстта и към ръката се добавиха глава и рамене. Нечистата светлина на момичето озари мрака, дясната й ръка стискаше все по-силно лицето на момчето, а лявата натискаше земята за опора. Той се бореше, дереше мъртвата й плът с една ръка, а с другата опипваше земята за пръчката. Накрая я намери, вдигна я колкото можа и я заби в тялото на момичето. Тя се сви и той я удари отново, но вече пропадаше и усети как около него всичко се срутва. Момичето вече не се стремеше нагоре: вместо това сега тя го теглеше надолу, към онова самотно място, в което тя самата бе погребана, с таван от коренища и стени от пръст, където бръмбарите и стоножките пълзяха по костите й.

Пръчката се заби в пръстта и се счупи. Пръстта се надигна до гърдите на момчето, после до шията му и накрая до брадичката му. То раззина уста, но пръстта заглуши последния му писък.

Момичето най-сетне си бе намерило другарче за игра.