Джон Конъли
Ангелите на гнева (45)

45

Навън, до център „Кронин“, аз разгърнах атласа върху волана и се опитах да отгатна маршрута, по който бяха вървели Харлан Ветърс и Пол Скъли в деня, когато бяха открили самолета. По думите на Мариел Ветърс баща й и приятелят му преследвали елена четири часа или повече в посока север-северозапад, доколкото можели да преценят. На север от Фолс Енд излизаше един стар коларски път. Оттам бе потеглил и Финиъс на своя бракониерски излет и вероятно оттам бяха поели и Ветърс и Скъли. Десет мили по-късно пътят поемаше на североизток, сякаш за да обезкуражи всеки, тръгнал на северозапад — там, където пътят променяше посоката си, вероятно бе и най-близката част до форт Мордънт. Оттам щяхме да поемем през гората пеша. Хрумна ми да използваме АТВ-та, но те бяха тежки за пренасяне и твърде шумни, а ние не бяхме единствените, тръгнали да издирват самолета. Звукът от четири АТВ-та през гората можеше да се окаже прелюдия към смъртта ни.

Така бях потънал в картата, сякаш вече крачех вдън гори, и когато телефонът ми звънна, го взех и отговорих, без да погледна номера. Чак когато натиснах зеления бутон, си спомних за съобщението, което бях оставил на телефонния секретар на Мариел Ветърс и за възможността от полицията да са го преслушали, но вече беше късно.

За щастие се оказа Епстайн. Обаждаше се от Торонто. Чувах уличното движение като фон, а после гласът му бе заглушен от прелитащ самолет.

— Ще трябва да повториш — казах. — Нищо не чух.

Този път го чух ясно.

— Казах, че знам кой е бил пътникът на самолета.

Вдовицата на Уилдън помнела Епстайн. Били се срещнали на някакво събитие в подкрепа на ДНК фонда от оцелели жертви на Холокоста, за да може разделените семейства да се съберат отново, а анонимните останки да бъдат идентифицирани — инициатива, която впоследствие станала част от ДНК проекта „Шоа“. Тогава за първи път Уилдън и Епстайн се видели лично, макар всеки да бил наясно с работата на другия. Елинор Уилдън помнела, че двамата мъже си стиснали ръцете и повече не видяла съпруга си до края на вечерта. Епстайн също помнел въпросната вечер, но напълно бил забравил за присъствието на Уилдъновата съпруга, толкова възторгнат бил той от срещата със сродна душа.

Те седели в хола на нейния апартамент, заемащ целия последен етаж на луксозна жилищна сграда в Йорквил. От всяка страна на мраморната камина била окачена по една картина от Андрю Уайът: красиви, деликатни етюди с есенни листа от късния му период. Епстайн се зачудил дали в края на живота си всички художници биват привлечени от натюрела на есента и зимата.

Двамата пийвали чай, който мисис Уилдън била запарила собственоръчно. Тя живеела в апартамента сама. Не била красива жена. На пръв поглед чертите й били невзрачни, а лицето й било скучно и дори вниманието му на онази среща да не било погълнато от мъжа й, Епстайн едва ли щял да я забележи. Дори тук, в собствения й дом, тя сякаш се сливала с обзавеждането, с тапетите и завесите. Десенът на роклята й сякаш бил ехо от материята и цветовете на интериора, придавайки й нещо хамелеонско. Едва по-късно, когато напуснал жилището й, Епстайн си дал сметка, че тази жена се крие.

— Той ви ценеше високо — казала мисис Уилдън. — Онази вечер след срещата ви той просто не можеше място да си намери от ентусиазъм. За мен всичко това бе глупаво, разните истории за ангели и апокалипсис. Глупаво, но не и безобидно, защото беше прекадено странно, и все пак аз го търпях. Всички мъже имат своите чудатости, нали? Вероятно жените също, но при мъжете те са по-дълбоки, може би са продължение от момчешките години. Те просто поддържат някакъв детински възторг.

В нейната уста този възторг не звучал като нещо похвално.

— Но след срещата ви нещата се влошиха — казала тя. — Мисля, че вие наляхте масло в огъня.

Епстайн допил чая си. Обвинението било ясно, но той не извърнал поглед, не изразил съжаление. Ако тази жена се нуждаела от човек, когото да вини за участта на децата си, а може би и на съпруга си, то той бил готов да приеме тази роля, стига само тя да му кажела онова, което искал да узнае.

— Какво търсеше той, мисис Уилдън?

— Доказателство — казала тя. — Доказателство за съществуването на задгробен живот. Доказателство, че зад човешката алчност и егоизъм стои зла сила. Доказателство, че е прав, защото той много държеше винаги да бъде прав.

— Все пак в действията му е имало и морален подтик, нали така?

Тя се изсмяла и когато смехът стихнал, по лицето й още се четяло презрение. Епстайн осъзнал, че тази жена му е противна, но не знаел защо. Той подозирал, че тя е повърхностна жена и отново разгледал жилището, търсейки в мебелите, картините и украшенията потвърждение на своето мнение. Тогава видял малката рамкирана фотография на две момичета зад порцелановите фигурки на полицата и се засрамил от себе си.

— Морален подтик? — казала мисис Уилдън. Язвителната усмивка се задържала секунда преди, да се стопи и когато отново проговорила, мисис Уилдън бродела из други стаи, живеела друг живот, а гласът й идвал от другаде. — Сигурно. Той търсеше връзка между убийства и случаи на изчезване. Говореше с пенсионирани полицаи, наемаше частни детективи, посещаваше покрусени роднини. При всеки случай на почтени хора, загинали при необикновени обстоятелства или изчезнали безвъзвратно, той се опитваше да узнае всичко за тях и за живота им. Повечето от тези случаи бяха точно такива, каквито изглеждаха: злополуки, домашна агресия или просто неудачна среща с неподходящ човек в неподходящ момент. Но в други…

Тя млъкнала и прехапала устната си.

— Продължете, мисис Уилдън. Моля ви.

— Но в други от случаите той смяташе, че извършителят е един определен човек, който пътува из северните щати, от двете страни на границата с вашата държава. Някои полицейски следователи споделяха това мнение, но така и не успяха да свържат отделните престъпления, а и всички улики бяха — как се казваше? — „косвени“: лице в тълпата, силует в профил на екрана, нищо повече. Аз разгледах снимките. Понякога имаше още един човек — ужасен, плешив мъж с подутина ето тук.

Тя докоснала шията си и Епстайн потръпнал.

— Брайтуел — казал той. — Името му е Брайтуел.

— А другият? — попитала мисис Уилдън.

— Не знам.

Уилдън бил намекнал за всичко това в кодираните си съобщения до Епстайн. Той обичал афористичното и скритото.

— Жалко — казала тя, — защото той уби децата ми.

Тя изрекла последните думи толкова безстрастно, че за миг Епстайн си помислил, че нещо е недочул, но не било така. Мисис Уилдън отпила от чая си и продължила.

— Това, което особено интригуваше мъжа ми, бе, че тези мъже или подобни тям се появяват с едни и същи лица на стари снимки и в архиви от преди трийсет, четирийсет и дори петдесет години. Той смяташе, че може би сред тях има и жена, но тя не участвала така активно или поне била по-внимателна от другите. Той се питаше как е възможно такова нещо и накрая заключи, че това не са мъже или жени, не са хора, а нещо друго, нещо старо и нечисто. Какви глупости. Използвах същата дума пред него — „глупости“, — но все пак бях уплашена. Исках да престане да се занимава с това, но той беше толкова вманиачен, толкова убеден в истинността на догадките си.

— И после те отвлякоха дъщерите ми, погребаха ги живи в земята и аз разбрах, че не са глупости. Без заплахи към семейството, без предварително предупреждение мъжът ми да престане да си вре носа в делата им. Директно наказание.

Тя оставила чашата върху чинийката и я бутнала встрани.

— Вината беше на мъжа ми, мистър Епстайн. Тези други, които и да са, каквито и да са, убиха моите момичета, но именно мъжът ми ги привлече към нас и аз го намразих за това. Мразя го, мразя и вас за това, че го насърчихте. Всички вие сте виновни, че дъщерите ми умряха от задушаване, заровени в яма.

Това било изречено със същия неутрален глас. Без гняв. Със същия тон можела да прави рекламация на дефектна дреха в магазина или да изразява разочарованието си от филма, който е изгледала.

След това двамата с мъжа й се отдалечили един от друг като останки от корабокрушение, понесени от различни течения. Тя също искала убийците на децата й да бъдат намерени и наказани, но не можела да живее под един покрив с мъжа си, нито да спи в едно легло с него. Той напуснал дома им и се преместил в един от апартаментите, които притежавал, а впоследствие напълно загубил интерес към бизнеса си, към съпругата си, а и тя към него. Свързвали ги единствено спомени и взаимна ненавист.

— И тогава, вечерта на 13 юли 2001 година, той ми се обади. Каза, че е открил убиеца на дъщерите ни, мъжа от снимките. Той живеел близо до град Сагне, в някакво фургонно селище, заобиколен от гарвани.

— Каза ли име?

— Наричал се мистър Малфас.

Интересен избор, помисли си Епстайн: Малфас, един от първите князе на Ада, измамник и сръчен майстор.

Повелителят на гарваните.

— Мъжът ми каза, че го били заловили. Упоили го и разполагали с доказателства за делата му или за нещо, което бил замислил.

— Те ли?

— Заедно с един човек, който му помагаше понякога. Дъглас някой си — Дъглас Ампел. Той беше пилот.

— Аха — казал Епстайн. Значи все пак бил прав за самолета. — А какво беше доказателството, с което мъжът ви разполагаше?

— Той бръщолевеше почти неразбрано. Бързаше. Трябвало да закарат този човек, Малфас, преди другарите му да узнаят какво се случва. Спомена за някакви имена, списък с имена. Това е всичко.

— Спомена ли какво смятат да направят с Малфас?

— Не, само, че щели да го заведат при някого, който да го разпита, някой, който разбирал, който вярвал. Това бе последният ни разговор, но той ме предупреди, че ако нещо му се случи или ако изчезне, да се скрия. Имало пари в някакви фондове, в скрити сметки, освен това съм можела да продам къщата. Адвокатите му знаели. Не бивало да го търся, а всички доказателства, които бил събрал, трябвало да изпратя на вас, никому другиму.

Епстайн бил озадачен.

— Но аз не съм получил нищо от вас.

— Защото изгорих всичко, до последната изрезка — каза тя. — Това нещо причини смъртта на дъщерите ми, а също и на глупавия ми мъж. Не исках да имам повече нищо общо. Постъпих както ми бе казал. Стаих се и продължих да живея.

Сега вече Епстайн бил сигурен.

— Той е отпътувал за Ню Йорк — казал Епстайн. — Щял е да доведе Малфас при мен.

— Да — казала мисис Уилдън, тази празна жена, тази черупка от мъка, чуплива като порцелановите фигурки над камината. — И това не ме интересуваше. Мъжът ми не разбираше. Никога не го разбра.

— Какво не разбираше, мисис Уилдън?

Мисис Уилдън се изправила. Срещата им била приключила.

— Че това няма да ги върне — казала тя. — Че това няма да ми върне дъщерите. Сега ще се наложи да ме извините, чака ме полет. Бих желала да напуснете дома ми.

Малфас. Написах името на първата страница в атласа.

— Малфас е бил пътникът на самолета — каза Епстайн. — Ампел изчезна в същия ден, в който изчезна Уилдън. Той имаше самолет „Пайпър Шайен“, който в онази седмица бе на хангар в едно малко частно летище северно от Чикутими. Самолетът така и не бе намерен, а Ампел не е вписал този полет в дневника на летището. Не са искали да привлекат внимание към себе си и към товара. Не са искали никой да заподозре за намеренията им, но Уилдън е трябвало да се обади на жена си. Искал е да й каже, че е успял да залови този човек, но тя не е искала да знае. Тя е обвинявала мъжа си за участта на децата им: Малфас е бил само оръдието.

И Малфас е оцелял при катастрофата, мистър Паркър. Ето защо не е имало трупове в падналия самолет. Той ги е изнесъл, а може би и те са оцелели, а той ги е убил и се е отървал от останките.

— Но е оставил списъка и парите — казах. — Парите може и да не са го интересували, но списъкът със сигурност го е интересувал. Ако е оцелял и е бил достатъчно здрав, за да убие останалите оцелели, защо е оставил списъка на място, на което може да бъде намерен?

— Не знам — каза Епстайн, — но това е още една причина да внимавате в тези гори.

— Да не мислите, че той още е някъде там?

— Разкрили са го, мистър Паркър. Тези същества се крият, особено когато бъдат заплашени. Тези гори са обширни. В тях може да изчезне самолет, може да изчезне и човек. Ако е жив, къде другаде би могъл да е?