Джон Конъли
Ангелите на гнева (32)

32

Рей Рей закусваше в „Марси“ на „Оук Стрийт“ в Портланд. Освен това четеше броя на „Портланд Прес Хералд“, който някой любезно бе оставил на съседната маса, но след като бе извадил спортната страница, което силно подразни Рей Рей. Това означаваше, че ще трябва да се задоволи само с главните страници и местните новини, а като цяло на Рей Рей изобщо не му дремеше какво се случва в Портланд. Това, че бе местен, не означаваше, че трябва да се интересува от съдбините на най-големия град в щата Мейн. Рей беше от Окръга, а хората от Окръга се отнасяха към Портланд с подозрение.

Все пак Рей обичаше закусвалнята на Марси. Допадаше му кухнята, както и фактът, че заведението бе уютно, без да е кичозно, и пускаха местното радио за класически рок. Допадаше му и това, че отваряше рано и затваряше рано, и приемаше само пари в брой. Това го устройваше, защото кредитната му история бе толкова лоша, че понякога се чудеше дали не е лично отговорен за икономическата криза. Рей Рей дължеше повече пари от Гърция и всичките финансови активи, с които разполагаше, обикновено се намираха в джоба му. Можеше да се каже, че свързва двата края, но нищо повече.

Това беше първата му седмица в Мейн след присъдата, получена в Ню Йорк: осем месеца в затвора на остров Райкърс за нападение на корейски ресторантьор, който бе убеден, че Рей е трябвало да се оплаче за качеството на храната в чинията му, преди да я погълне, а не след това, и оспорваше правото на Рей да откаже да плати. Започнаха да крещят, после се посдърпаха, а корейчето, кой знае как, изгуби равновесие и си нацепи главата в ръба на масата, след което наизскачаха маса други корейци, след което довтасаха ченгетата, след което го изправиха пред съда. Присъдата не смути Рей кой знае колко — и без това нямаше пукнат цент и бе изправен пред перспективата да живее на улицата, но храната в онзи корейски ресторант бе наистина ужасна и той я бе изял само защото наистина умираше от глад.

И ето го отново в Мейн, в самия край на ловния сезон, а още не си е намерил никаква свястна работа като водач. Беше принуден да остане в Портланд, където бившето му гадже държеше квартира в центъра и все още бе благосклонна към Рей Рей. Тя обаче бе дала да се разбере, че това е всичко и гостоприемството й не включва леглото й и изтича в края на ноември. Работеше като медицинска сестра в университетската болница, така че не се задържаше много вкъщи, което го устройваше идеално. Имаше си причина тя да му е бивше гадже и той си я припомни, преди да е прекарал и два дни в компанията й.

Причината беше, че не можеше да я понася.

Неуспехът му да си намери работа като водач го човъркаше. Вече нямаше лиценз за водач, но познаваше тези гори по-добре от всеки друг и все още го уважаваха в някои от хижите и ловните магазини. Беше работил в горската полиция, преди сприхавият му характер и пиенето да станат причина за уволнението му, както става винаги. Рей си беше научил урока — вече не пиеше толкова, но нямаше как да се отърве така бързо от репутацията си в щат като Мейн, където всички се познават, а лошата репутация се разпространява по-бързо от вирус. Нямаше значение, че Рей вече бе друг човек, с изключение на навика му да отвръща с юмруци на обидите; нито че вече пиеше бира вместо уиски. Кафето бе заменило уискито като негов порок, така че рядко можеше да го види човек без картонена чаша в ръка, която допълваше постоянно в „Старбъкс“. На ъгъла на „Оук“ и „Конгрес“ имаше един „Старбъкс“ и Рей възнамеряваше след закуска да се отбие там и да напълни чашата си. Щеше да седне, докато никой не гледа, да поостане за малко, след което да отиде на щанда и да поиска второ кафе, а не първо. Никой не правеше проблем за това. Каквото и да си говорим, персоналът в „Старбъкс“ е възпитан. Все пак Рей не харесваше мижавите сандвичи, които предлагаха за закуска. За същите пари можеше да се наяде като хората при Марси, ето защо седеше сега тук и прехвърляше безплатния брой на „Портланд Прес Хералд“, докато дъвчеше препечената филийка, натопена в яйце, и се чудеше какво трябва да направи човек в този живот, за да се измъкне от калта.

Вече се готвеше да бутне вестника настрана, когато статия в долната половина на заглавната страница привлече погледа му. Беше оставил заглавната страница за накрая заради тъпия начин, по който предишният читател бе сгънал вестника и защото така или иначе смяташе, че всички новини са вече стари и няма защо да се тревожи в какъв ред преглежда страниците, освен в случаите, когато трябва да прочетеш втората част от някоя статия преди първата, което може да те обърка, ако си тъп. Рей Рей притежаваше редица отрицателни качества: недисциплинираност, склонност към пристрастяване, липса на желание да се учи, но тъпотата не бе сред тях. Той се забъркваше в неприятности тъкмо защото имаше мозък, а не защото му липсваше такъв. Светът му беше крив, защото не бе намерил мястото си в него, затова използваше всяка възможност да му го върне, а последващите шамари приемаше невъзмутимо.

Той подпря вестника на бутилката кетчуп, след което прочете и препрочете статията, при което усмивката му ставаше все по-широка. Това бе първата добра новина, която получаваше от много време насам, и почувства, че тя може да бележи положителен обрат в житейския му път.

Молбата за промяна на мярката за неотклонение на някой си Пери Рийд, обвинен в притежание на твърди наркотици с цел разпространение, в притежание на порнографски материали с деца, както и във връзка с евентуално участие в най-малко две убийства в град Ню Йорк, била отхвърлена от окръжния съд до започване на делото срещу него. Съвсем по същество пък, някой бил подпалил скапаната автокъща на Пери, както и един от стриптийз баровете му. На това му се вика повод за празнуване.

Рей Рей вдигна чашата кафе за наздравица.

Понякога животът вземе, че изпердаши някой от лошите.

Та ето как Рей Рей се бе запознал с Пери Рийд…

Колата беше пълен кенеф. Рей го знаеше, Пери Рийд го знаеше, дори шибаните катерички, които събираха шишарки в парка отзад го знаеха. Това „Мицубиши Талант“ 2002 изглеждаше като използвано от иракските бунтовници, двигателят беше пълен с прах, а купето смърдеше на кучешка храна, но търговците на автомобили не се прескачаха да предлагат различни варианти на хора като Рей Рей. Бяха му казали, че ако Пери Рийд няма какво да му предложи, то по-добре да си купи билети за автобуса до края на живота си, така че той накара приятеля му Ерик да го закара до автокъщата на Пери Рийд и да се опита да уреди нещо. Ерик го остави на входа и продължи към Монреал, където щеше да уреди сделка с първокачествена марихуана, която Рей после щеше да му помогне да разшитка. Проблемът беше, че ако Рей не успееше да вземе кола от Пери Рийд, щеше да се прибира пеш. Освен това щеше да изпусне далаверата с Ерик, тъй като необходимо условие за разпространението на наркотици е възможността да пренесеш въпросната стока от точка А до точка Б, а Рей не се виждаше яхнал колело с три кила канабис в кошничката на багажника. Следователно осигуряването на автомобил беше от първостепенно значение, ако не искаше обозримото му бъдеще да бъде белязано от нищета.

Пери Рийд излезе лично да говорят, което можеше да е комплимент, ако Рийд не беше такова лайно: кафяви очи, кафява коса, жълта риза, кафяв костюм, кафяви обувки, кафява пура и кафяв език, с който ти лиже задника, стига да виждаше изгледи за сделка. Рей се здрависа с него и едва се сдържа да не избърше ръката си в джинсите. Той знаеше славата, която се носеше на Пери Рийд — чукаше всичко, което мърда, а обвинението за секс с малолетна му се бе разминало само заради изтекла давност на престъплението; оттам беше и прякорът му Пери Перверзника. Но дори и перверзникът може да е полезен, а в трудни времена човек се научава да не се гнуси толкова от отрепки като Пери Рийд.

Оказа се, че за Пери Рийд всеки клиент е добър, стига да има портфейл и да диша, макар за момент да изглеждаше, че Рей Рей може да е първият, с когото не му се занимава. Рей беше събрал общо 1 200 долара за първа вноска, но Рийд искаше 3 000 долара и още 399 месечно за следващите четири години. Рей сметна, че лихвата отива накъм 20 %, което си беше жив обир, но колата му трябваше на всяка цена.

И така, Рей извади и последните си пари, скътани за черни дни, и сложи още 300 долара на масата, а Рийд направи месечната вноска 500 за срок от четири години, от което Рей го заболя главата, но сделката бе сключена и Рей подкара колата, която кашляше и прекъсваше, и смърдеше, но някак си вървеше. Рей си правеше сметка, че с парите, които щеше да изкарва от продажба на трева, щеше спокойно да покрива вноските следващите няколко месеца и да реинвестира, каквото му останеше, в далаверата на Ерик. Не възнамеряваше обаче да цака Пери Рийд, защото Рийд може и да приличаше на кучешко лайно, но се знаеше, че не е от хората, които прощават. Онези, които не си изпълняваха поетите ангажименти пред Пери Рийд, свършваха с потрошени кокали, ако не и по-лошо.

Като бонус Рей му даде куверт за съседния стриптийз бар, който също беше негов, който куверт включваше една безплатна бира. По принцип Рей не си падаше по стриптийз барове. Последния път, когато посети подобно заведение преди десетина години, се оказа рамо до рамо с учителя си по география, което го депресира за цяла седмица. „Клуб 120“ не обещаваше кой знае какво с архитектурата си на немски бункер, но безплатната бира си е безплатна бира и Рей спря колата на паркинга отстрани, показа куверта на отегчената брюнетка на входа и влезе. Опита се да не обръща внимание на вонята на пикня, мухлясали килими и нещо, което заподозря, че е мирис на стара сперма, но не му се удаде. Рей не беше претенциозен човек, но „Клуб 120“ му се стори истинска помийна яма.

Тайната на името на клуба му се разкри с първия поглед към сцената, където 120 беше сборът от възрастта на двете жени, които представяха своя пилонен танц страстоубиец. Половин дузина мъже седяха вътре, избягвайки взаимно погледите си и всичко останало, с оглед на хигиенния стандарт в заведението. Рей седна до бара и си поръча „Сам Адамс“, но барманът заяви, че кувертът става само за „Пабст“ или „Милър Хайлайф“. Рей се съгласи на „Пабст“, макар и неохотно. По принцип не обичаше да пие бира от кен.

— Пери ли ти го даде? — попита барманът, държейки куверта между пръстите си като нещо заразно.

— Аха.

— Кола ли си купил?

— „Мицубиши Галант“.

— Модел 2002 година?

— Аха.

— Господи. — Барманът наля на Пери един бърбън от бутилката на бара и постави до него бирата. — Това е от мен. Да преглътнеш мъката.

Пери я преглътна. Той знаеше, че са го прецакали, но нямаше избор. Загледа се в жените, които се въртяха на пилоните, и се зачуди колко често чистят тръбите. Не би се докоснал до тези пилони без скафандър за химическа защита. Барманът отново го заговори.

— Ако искаш, мога да те уредя да прекараш малко време с някоя от тези дами насаме.

— Мерси — каза Рей. — Имам си баба.

Барманът се опита да изиграе възмущение, но не му се удаде.

— Дано не те чуят, че ще ти сритат задника.

— Та те едвам си вдигат краката — каза Рей. — Ако не са пилоните да се държат за тях, ще паднат.

Този път барманът се нацупи.

— Друго ще пиеш ли?

— Само ако е безплатно — каза Рей.

— Тогава се омитай.

— С удоволствие — каза Рей. — И кажи на сестрите ти да си намерят друга работа.

Оказа се, че мицубишито върви доста добре, по-добре, отколкото Рей бе очаквал. Прибра се без проблеми и прекара почивните дни в работа по него, като го стегна, почисти двигателя и разкара миризмата от тапицерията. Вече беше готов да помага на Ерик да продава трева, когато научи, че Ерик е бил задържан от канадската полиция на пет мили преди границата и засега той и тревата щяха да останат в Канада.

И така, Рей поработи в някакъв бар, шиткаше от време на време крадена стока и някак успя да си плаща вноските на Пери Рийд в продължение на четири месеца, винаги лично и винаги в брой, но после започна да закъснява. Когато му се обадиха хората на Пери, той се направи на ударен, но когато позвъняванията зачестиха, той прецени, че не е добре да се крие повече, ако искаше да остане в Мейн жив и здрав. Затова се обади в автокъщата и поиска да говори с Рийд, на което шефът веднага се отзова, и двамата обсъдиха въпроса като джентълмени. Рийд заяви, че ще намери начин да намали вноските на Рей, макар и за сметка на допълнително разсрочване от две или три години. Рийд му каза, че ще подготви нови документи, които Рей само трябва да мине да подпише, за да е всичко изрядно. Преценявайки, че няма какво да загуби, Рей отиде до автокъщата, паркира пред главния навес и влезе да удари един подпис на новите документи. Когато седна да изчака Пери Рийд, някакъв тип в гащеризон му каза, че трябва да премести колата, защото очакват нова пратка автомобили, и Рей му хвърли ключовете, без да се замисли.

Повече не видя колата си. Току-що му я бяха взели обратно.

Когато поиска да се види с Пери Рийд, бе уведомен, че мистър Рийд го няма. Когато се развика, четирима монтьори го хванаха и го изхвърлиха навън на тротоара. Грешката на Рей беше в убеждението му, че Пери Рийд се занимава с търговия на автомобили, но това съвсем не беше така. Пери Рийд се занимаваше с предоставяне на финансови услуги и колкото повече неизпълнени договори имаше, толкова по-добре вървеше бизнесът му. Просто продаваше една и съща кола по няколко пъти на хора, които се нуждаят от автомобил и нямат избор, при същите убийствени условия.

Точно тогава Рей Рей взе решение да запали автокъщата на Пери Рийд заедно със стриптийз бара, но се появи предложение за работа в Ню Йорк, което се оказа нищо и половина, след което изяде онази гадна корейска манджа, след което го вкараха в затвора, и докато се върне, за да си отмъсти на Пери Рийд, някой друг бе успял да свърши тази работа вместо него.

Което, от една страна, беше добре, защото спестяваше на Рей труда да замисли и извърши този пожар, а от друга страна, беше зле, защото лишаваше Рей от удоволствието да замисли и извърши този пожар.

Вратата на закусвалнята се отвори и пропусна приятеля на Рей, Джо Дал, който си поръча кафе и седна на масата на Рей. Джо Дал беше едър четирийсетгодишен мъжага, чиято фигура му позволяваше безнаказано да носи бейзболна шапка на „Ню Йорк Янкис“ в щата Мейн. Човек трябва да е доста едър, за да си позволи да носи шапка на „Янкис“ толкова на север, без някой да се опита да я махне от главата му, най-вероятно заедно с главата. Дал твърдеше, че носи шапката в памет на майка си, която била от Статън Айлънд, но Рей знаеше, че това са глупости. Дал носеше шапката, защото беше опак и свадлив и защото живееше за онези моменти, в които някой се опитваше да перне шапката от главата му.

— Прочете ли това? — попита Рей.

— Да, видях го — каза Джо.

— Искам да почерпя човека, който го е направил. Първата свястна новина от една седмица насам.

— Имам още една — каза Джо, докато сервираха кафето му. — Намерих ти работа.

— Сериозно? Каква?

— Като водач.

— За лов?

Джо се огледа. Изглеждаше неспокоен. Даже уплашен.

— Почти. Ще издирваме нещо в Северната гора.

— Нещо ли? Какво нещо?

— Май някакъв самолет…