Джон Конъли
Ангелите на гнева (51)

51

Претърсихме мъртвеца. Той имаше две хиляди долара в брой в джобовете си, както и овесени десерти и заглушител за 9-милиметровия пистолет, който носеше под якето си. Нямаше документ за самоличност. Луис го бе убил, след като мъжът стреля два пъти към тях и се готвеше да стреля за трети път, като втория куршум бе минал на сантиметри от Лиат. Ако Луис не го бе убил, щях да го убия аз, но докато гледах непознатия, когото бяхме умъртвили вдън горите на Мейн, само за да вземем един списък с имена от самолет, който може би вече бе погълнат от гората, изпитах жал.

— Познаваш ли го? — попита Ейнджъл.

— Не съм сигурен — отговорих. — Има нещо познато у него.

— Той беше в сладкарницата в Портланд. Луис ги заплаши, че ще ги застреля, него и приятеля му.

— Явно така е било писано — заключи Луис.

— Явно — обади се Ейнджъл.

— Съмнявам се, че е бил тук самичък — каза Джаки.

— Може да сме чули неговите изстрели — допусна Ейнджъл.

— Но това не обяснява по кого е стрелял, преди да започне да гърми по нас.

Следите, оставени от стрелеца, бяха съвсем ясни. Той бе кършил клони и тъпкал храсталак, придвижвайки се през гората. Това не бе внимателното придвижване на ловец, независимо дали ловец на хора или на животни. Този човек беше бягал от нещо.

— Как мислиш, все още ли се движим на северозапад? — попитах Джаки.

— Доколкото мога да преценя без работещ компас, но съм почти сигурен, че е така.

— Самолетът е паднал някъде тук. Трябва да продължим да го търсим.

— Господи — каза Джаки, — можем да минем на сантиметри от него, без да го забележим. Не можахме да видим дори този тип, преди да ни налети.

— Ще се разпръснем — казах. — Ще се движим в редица, но така, че да се виждаме един друг.

Не виждах друг избор. Трябваше да обходим възможно най-голяма територия, и то още по светло. Лошото бе, че по този начин щяхме да се превърнем в пет мишени на стрелбище. И така, поехме, гледайки напред и настрани, а аз забравих за опасенията на Джаки, че някой пък следи нас.

Слънцето залязваше, когато открихме олтара. Зад него, почти погълнат от гората, лежеше самолетът. В дърветата имаше гарвани, тъмни и неподвижни като тумори по клоните.

А пред нас стояха три фигури, едната от които умираше.

Дарина бе забелязала как главата на мъжа се извърна, когато го извика по име. Тя не се страхуваше от него. Те бяха подобни — все пак те заедно бяха заровили момичетата Уилдън, без да се разколебаят нито за миг, докато децата се гърчеха под сипещата се върху им пръст; и двамата помнеха Падението, голямото запрещение, което бе изолирало техния род в един оформящ се свят. Момчето вървеше спокойно след нея, стъпвайки внимателно през коренища и прекършени клони. Тя продължи да вика пътника, повтаряйки името му като мантра, успокоявайки го, утешавайки го, макар да не го виждаше.

— Малфас, Малфас. Спомни си.

А навсякъде около нея гарваните отвръщаха като ехо.

Тя се изкачи на едно малко възвишение и видя напреде си самолета. Той беше като паднало дърво, само дето не приличаше на останалите дървета и корпусът му бе прекалено правилен, прекалено цилиндричен. Вече бе потънал повече от половината, сякаш горската почва под него се състоеше от подвижни пясъци. Зад него мрачно проблясваше някакъв вир.

Но между самолета и мястото, на което стоеше тя, имаше разбъркани, изпочупени религиозни предмети, черепи и кости, наредени във фигури, които не й говореха нищо, в рамка от пръст и дърво, която да го предпазва от влиянието на времето. От Малфас нямаше и следа.

Те се приближиха до конструкцията. Момчето протегна ръка да пипне един от черепите, но тя го спря. В главата й звучеше някакъв звън и тя изпитваше страхопочитание, каквото от дълго време не бе изпитвала, нещо като вътрешен плам на религиозен фанатик. Тук се усещаше власт и воля. Тя хвана момчето за ръката и двамата заедно се опитаха да проумеят.

Върху тях падна сянка. Те бавно се извърнаха. Малфас, пасажерът, се очертаваше като силует пред залязващото слънце, което блестеше около обезформената му глава като огнена корона. Лъкът бе в ръцете му, опънат, а стрелата бе насочена и готова. Дарина се взря в очите му и разбра дълбочината на грешката си. Нямаше никаква близост, никакво разпознаване. Тя се видя отразена в празния, враждебен поглед на един хищник. Кръв течеше от раната в хълбока му.

— Малфас — каза тя. — Познай ме.

Той се намръщи и стрелата се устреми към сърцето на Дарина. Тя почувства в гърдите си огън, докато оранжевото зарево на залеза изтляваше в по-тъмното алено на смъртта й. Тя вдигна ръце към гърдите си и леко взе стрелата в длан, като жертвоприношение. Опита се да изрази болката си, но рухна на земята, без да издаде нито звук.

И тъй като не можа сама да изпищи, момчето започна да пищи вместо нея, отново и отново, и отново.

Мъжът, застанал с гръб към нас, беше грамаден. Носеше зелено-кафяви камуфлажни дрехи, а в ръката си държеше лък. Вдясно от него момчето ни видя и престана да пищи, и в същия миг видяхме как жената падна на земята, стиснала стрелата, която стърчеше от гърдите й.

Едрият мъж се обърна и аз видях ужасната рана в главата му, сякаш бяха разсекли със сатър горната половина от черепа му. Това, значи, бил Малфас: оцелелият, убиецът на момичетата Уилдън. Той беше съвършено плешив, върховете на ушите му бяха изострени, лицето му бе странно издължено и много, много бледо въпреки годините, прекарани под открито небе. Той приличаше на гигантски прилеп албинос. Но макар очите му да бяха тъмни и нечовешки и той вече да посягаше към колчана за нова стрела, вниманието ми бе привлечено от момчето — момчето, от което се страхувах повече, отколкото от мъжа. Това бе миниатюрен Брайтуел, невръстен Брайтуел, от бледата влажна кожа до растящия мехур на шията, който с възрастта щеше още повече да загрози външността му. Видях как физиономията му се сгърчи от ярост, когато ме позна, защото не се случва често човек да се срещне лице в лице със собствения си убиец.

Всичко, което се случи след това, протече хем бавно, хем бързо. Джаки, Ейнджъл и Лиат се поколебаха дали да стрелят, страхувайки се да не наранят момчето, в неведение за опасността, която то представляваше. Луис реагира по-бързо и стреля точно докато Малфас поставяше нова стрела в лъка си и падаше на едно коляно, за да я пусне. Около нас се разнесе пърхане на крила и гарваните се вдигнаха в небето. Изстрелът на Луис удари олтара, но успя да разсее Малфас и стрелата му. Той вече се изправяше, за да побегне, когато момчето се хвърли напред. От гънките на якето си то извади дълъг нож, който заби отзад в бедрото на Малфас и сряза сухожилието му. Малфас рухна на земята и момчето заби ножа в гърба му. Малфас изпусна лъка и се опита да стигне дръжката на ножа, но движението, изглежда, заби ножа още по-дълбоко в него, а върхът му постепенно, неотстъпно намери сърцето му. Устата му се отвори широко в беззвучна агония. Животът бавно го напусна и той се присъедини към жената, която го гледаше безжизнено с единственото си здраво око, а кръвта на двамата се смеси в осеяната с отломки земя.

Но не само той падна. Джаки ме извика по име и аз се обърнах, за да видя Лиат сгърчена от болка на земята, със стрела, забита в лявото й рамо. Докато се осъзнаем, момчето избяга зад самолета и се скри в гората.

Джаки и Луис изправиха Лиат да седне, а Ейнджъл я прегледа.

— Минала е през нея — каза той. — Чупим я, вадим я и правим превръзка, докато я закараме в болница.

Видях трите остриета на стрелата да се подават над плешката й. Раната беше лоша. Тези стрели са създадени да нанасят максимални поражения. Лиат се тресеше от шока, но все пак успя да посочи с дясната си ръка към самолета.

— Влизам в самолета — казах. — Колкото по-скоро намерим проклетия списък, толкова по-скоро ще се махнем оттук.

— А детето? — попита Ейнджъл.

— Това не беше дете — казах.

Погледнах Луис.

— Върви след него — наредих му. — Хвани го жив.

Луис кимна и тръгна с мен, а аз се спуснах към самолета.

— Това нещо на гушата му — каза той.

— Е?

— Беше същото като на Брайтуел.

— Това е Брайтуел — казах. — Помни: не го убивай.

Луис остави пушката и извади пистолета.

— Мразя тези задачки — тросна се той.

Джаки Гарнър изведнъж се дръпна от Ейнджъл и Лиат и започна да оглежда гората в южна посока с вдигната пушка.

— Сега пък какво? — каза Луис.

Ейнджъл подвикна към нас:

— Каза, че е видял някого в гората.

— Да намерим списъка — предложи Луис. — Ще го погледна, а след това ще тръгна след детето или каквото там казваш, че е.

Самолетът бе потънал толкова дълбоко, че всъщност слязох вътре в него, но едва след като срязах част от увивните растения, които бяха обхванали вратата, все още отворена през всичките години, откакто Ветърс и Скъли за пръв път бяха успели да я открехнат. Вътре беше тъмно, прозорците бяха затулени от шубрака, и аз чух как нещо избяга в задната част на самолета и се втурна навън в гората през невидим отвор. Включих фенерчето и започнах да търся кожената чанта, която Харлан Ветърс бе описал на дъщеря си. Тя беше там, а пачката печатни листове си стоеше невредима в пластмасовия джоб. Около чантата бяха разхвърляни пластмасови подносчета, кутии от сода и чифт обувки. Придвижих се към задната част, откъдето се процеждаше светлина. Самолетът лежеше под лек ъгъл, с нос към небето и със задница, потънала в земята, но това, което ми се бе сторило част от корпуса, се оказа парче плат, закачено за метала. Вероятно оттук Малфас бе влизал и излизал.

— Чарли? — обади се гласът на Луис. — Май трябва да дойдеш насам.

— Идвам — казах.

— Побързай.

Проговори и друг глас, който добре познавах.

— И ако имате пистолет, мистър Паркър, съветвам ви да го хвърлите преди това. Искам да се появите с вдигнати ръце. Ако видя, че сте въоръжен, ще се лее кръв.

Послушах го. Излязох от самолета с вдигнати ръце, чанта за документи през лявото рамо и пълна готовност за среща с Колекционера.