Джон Конъли
Ангелите на гнева (5)

5

Парите били в голям кожен сак зад пилотската седалка, както преценил Харлан. Във всички филми, които бил гледал, пилотът винаги седял отляво, а помощник-пилотът — отдясно, така че нямал причини да мисли, че тук ще е различно.

Харлан и Пол дълго време стояли, вторачени в парите.

Освен кожения сак имало и платнена чанта и няколко хартиени листове в прозрачен плик. Били списък с имена, главно напечатани, но имало и добавени на ръка. Тук-там имало и добавени парични суми, някои дребни, други много сериозни. Също така, отново печатни и ръкописни, били добавени разни бележки към имената, най-вече думи като „приел“ и „отказ“ или пък само буквата Т.

Харлан не успял да ги разгадае, затова насочил вниманието си отново към парите. Те били основно петдесетачки, макар че имало и малко двайсетачки. Някои от пачките били хванати в книжни бандероли, други — в ластик. Пол взел една от пачките и я преброил.

— Пет хиляди долара — рекъл. Лъчът на фенерчето пребъркал остатъка от сака. Вътре имало около четирийсет такива пачки, без да се броят двайсетачките. — Двеста хиляди долара — заключил той. — Боже мой, никога не съм виждал толкова пари накуп.

Никой от двамата не бил виждал. Най-голямата сума, която Харлан бил държал в ръката си, били онези 3300 долара, които взел за пикапа си преди години, когато го продал във фирмата на Пери. Пери го прецакал, но човек и не очаквал друго от Пери Перверзника: опре ли човек до него, значи отчаяно му трябват пари. Тогава Харлан за първи и единствен път се почувствал паралия, но чувството не продължило дълго, защото парите отишли директно за погасяване на стари дългове. Сега Харлан знаел, че и двамата с Пол си задават един и същи въпрос:

Знае ли някой за тези пари?

Никой от двамата не смятал себе си за крадец. Е, сигурно били спестили някой и друг долар от данъчните, но това си е част от задълженията на всеки данъкоплатец и американец. Харлан бил чул от някого, че Данъчната служба включва в сметките си определен процент измами, така че един вид те очакват това и ако си признаеш всичко до стотинка, най-много да им объркаш системата. Повече вреда ще причиниш, ако не укриваш данъци, отколкото ако позамажеш някои цифри в декларацията си, казал онзи човек, пък и вземеш ли да си прекадено изряден, данъчните почват да си мислят, че нещо криеш, и веднага ти се мятат на гърба, а ти почваш да издирваш всичките си касови бележки от по 99 цента, за да не влезеш в затвора.

Само че тук не ставало дума за сто-двеста долара, скатани от Чичо Сам; това можело да се окаже много сериозно престъпно деяние, което пък повдигало следващия въпрос:

Откъде са тези пари?

— Мислиш ли, че са пари от дрога? — попитал Пол.

Той често гледал полицейски сериали и автоматично свързвал всяка сума, която не се побира в портфейла, с незаконно разпространение на наркотици. Не че в района нямало такава дейност: дрогата хвърчала през границата като сняг, но трафикът ставал с камиони, коли и кораби, а не със самолети.

— Възможно е — казал Харлан. — Но не виждам никаква дрога.

— Може да са я продали и това да е печалбата — казал Пол. Той пуснал ъглите на пачката между пръстите си, очевидно звукът му допадал.

Някакъв предмет в сака привлякъл вниманието на Харлан. Бил брой на монреалския вестник „Газет“ от 14 юли 2001, тоест от преди малко повече от година.

— Погледни — казал той на Харлан.

— Невъзможно — отсякъл Харлан. — Този самолет е тук по-отдавна. Той почти се е сраснал с гората.

— Ами освен ако „Газет“ се разпространява на отдалечени от цивилизацията местопроизшествия, то самолетът е паднал тук някъде около 14 юли.

— Не помня такъв случай — казал Харлан. — Ако някъде падне самолет, ще се разбере и някой ще започне да разпитва, особено ако на борда е имало двеста хиляди долара. Все пак…

— Шшш! — казал Пол. Той се опитвал да си спомни. Някаква журналистка, някакъв материал…

— Мисля, че идваха да разпитват — казал накрая.

Минута по-късно Харлан също си спомнил.

— Жената от вестника — казал той и направил гримаса, когато Пол добавил:

— И мъжът с нея.

Ърни Скъли се размърда на стола си. Безпокойството започваше да му личи. Очевидно споменаването на мъжа и жената го бе притеснило.

— Тя имаше ли име? — попитах.

— Каза ни някакво име — отвърна Мариел, — но ако е било истинско, значи никога не е писала за вестник или списание, които баща ми би могъл да открие. Представяше се като Дарина Флорес.

— А мъжът, когото споменахте?

— Той не беше от разговорливите — каза Ърни. — Двамата се движеха отделно, но Харлан каза, че ги видял да си говорят пред мотела. Вече било тъмно и двамата седели в колата на жената. Вътрешното осветление било включено и на Харлан му се сторило, че двамата се карат, но не беше сигурен. Харлан твърдеше, че двамата се държали подозрително и тази случка го потвърждаваше. На следващия ден си заминаха и жената повече не се появи.

Жената повече не се появила.

— Но мъжът се появи отново? — попитах.

До него Мариел потрепери, сякаш я бе полазило някакво насекомо.

— Да — каза тя. — Той определено се появи отново.

Дарина Флорес била най-красивата жена, която Харлан бил срещал. Той никога не бил изневерил на жена си, а двамата били отдали един другиму девствеността си в първата брачна нощ, но ако Дарина Флорес му се предложела — вероятност, която Харлан допускал толкова малко, колкото и безсмъртието на собствената си душа, — то той би се изправил пред непреодолимо изкушение, след което вероятно би му се наложило да живее с вината си. Имала кестенява коса и маслинен тен, в очите й имало нещо азиатско, а ирисите били толкова тъмнокафяви, че понякога изглеждали черни. Това би трябвало да е притеснително и дори зловещо, но Харлан го намирал за привлекателно и не бил единствен: всички мъже във Фолс Енд, запознали се с Дарина Флорес — плюс вероятно няколко жени, — си лягали вечер, измъчвани от нечисти помисли за нея. Тя била темата на разговорите в „Маринованата щука“ от момента на пристигането си, а много вероятно и в „Лестър“, макар че Харлан и Пол не посещавали кръчмата на Лестър, защото Лестър Лефорж бил мръсник, който прелъстил братовчедката на Пол, Анджела, когато били на деветнайсет, и затова никога не му било простено, макар синът на Харлан, Грейди, да си пиел пиенето в „Лестър“ всеки път, когато си идвал във Фолс Енд, нарочно, напук на баща си.

Дарина Флорес наела стая в мотел „Нодърн Гейтуей“ в покрайнините на града. Обяснявала на хората, че пише статия за Великата северна гора, опитвайки се да улови нейното величие и тайнственост, за да ги представи на хората, които не само си купуват лъскави туристически списания, но и разполагат с парите да посещават местата, които се описват в тях. Казала, че най-много се вълнува от истории за изчезнали хора, както отдавнашни, така и не толкова отдавнашни: за ранни заселници, за хора, хванати в капана на зимата в продължение на месеци, за изчезнали туристи…

Дори за изчезнали самолети, добавила тя, защото била чула, че горите са толкова гъсти, че имало случаи с паднали самолети, които никога не били открити.

Харлан не разбирал защо истории за изчезнали хора или за хора, превърнати от глада в канибали, биха допаднали на богатите туристи, но пък той не бил журналист, пък и човешката глупост отдавна била престанала да го учудва. Затова той, Пол, Ърни и още неколцина мъже изтупали от прахта всички стари истории, които си спомняли, за да доставят удоволствие на Дарина Флорес, като украсявали някои подробности, а други направо си измисляли. Дарина Флорес прилежно си записвала и ги черпела от служебната си сметка, като безбожно флиртувала с мъже, които биха могли да са й дядовци, а по някое време вечерта отново насочила разговора към самолетите.

— Дали няма някакъв, хм, извратен интерес към самолетите? — попитал Джаки Строс, един от тримата местни евреи, докато двамата с Харлан стояли пред съседни писоари в тоалетната, отваряйки място в мехурите си за още бира, и съответно още време с божествената Дарина Флорес.

— Защо, да нямаш някой скрит самолет? — попитал Харлан.

— Чудех се дали не мога да наема един и да я разходя.

— Нареди се на опашката — казал Харлан.

— Имам страх от летене — казал Джаки. — Ще ми се да можехме да свършим всичко на земята.

— Джаки, на колко си години?

— Скоро ще навърша седемдесет и две.

— Имаш слабо сърце. Каквато и работа да свършиш с тази жена, тя ще ти бъде последна.

— Знам, но така ще е най-добре. И без това ако оживея, жена ми ще ме убие. По-добре да се гътна в прегръдките на такава жена, отколкото да доставя на моята Лоуис удоволствието да ме пребие до смърт след това.

И така, мъжете се надпреварвали да предлагат на Дарина Флорес своите истории, истински или измислени, а тя от своя страна им предлагала храна за техните фантазии и всички си прекарвали много добре, освен Ърни Скъли, който не пиел, защото бил на антибиотици, и забелязал, че Дарина Флорес почти не отпива от своята водка с тоник, а устните й едва се повдигат в усмивка, че очите й вече не придобиват онази вечерна дълбочина, че отдавна вече не си записва и вече само слуша, но с половин ухо, точно както се усмихвала с половин уста, и пиела половин пръст цяла вечер.

И така, на Ърни най-после му доскучало, взел си шапката и си заминал. Тъкмо да влезе в пикапа си, когато зърнал Ейприл Шмит, собственичката на другия мотел в града, наречен „Вакейшънленд“, та тя стояла пред офиса на мотела и пушела, както се сторило на Ърни, с доста разсеян вид. Ейприл не била бог знае каква пушачка, Ърни имал тази информация поради факта че двамата с Ейприл споделяли леглото, когато били в настроение, тъй като и двамата по принцип били саможиви, но все пак от време на време човек има нужда от компания. Ейприл пушела само когато била недоволна, а Ърни предпочитал Ейприл да е доволна, защото в това настроение била по-склонна към споделянето на леглото, а Дарина Флорес, със своята искрена или фалшива закачливост, била предизвикала у него необходимост от женска компания.

— Добре ли си, скъпа? — попитал той, поставяйки ръка на кръста й точно над все още хубавия задник.

— Нищо ми няма — казала тя.

— Но ти пушиш. Значи не е нищо.

— Дойде някакъв, иска стая. Не ми хареса видът му и му казах, че мотелът е пълен.

Тя дръпнала от цигарата и я погледнала с отвращение, хвърлила я на земята изпушена едва до средата и я стъпкала. После се свила зиморничаво и потръпнала, макар вечерта да била топла. Ърни внимателно обгърнал раменете й и тя се отпуснала в него. Треперела неудържимо, а Ейприл не била от страхливите. Ужасът й прогонил всички плътски мисли от главата му. Тази жена умирала от страх. Ърни я обичал по своя сдържан начин и не искал да я вижда разстроена.

— Попита защо свети табелката „Свободни стаи“, щом мотелът е пълен — продължила Ейприл. — Казах му, че съм забравила да я изключа. Той огледа паркинга. Има само четири коли, така че разбра, че го лъжа. Стоеше и ми се хилеше, гадното лайно. Хилеше се, а пръстите му мърдаха и той смъкваше дрехите от тялото и плътта от костите ми. Кълна се, усещах пръстите му върху мене, вътре в мене, в… в интимните ми части. Насилваше ме, без дори да ме докосва. Господи!

Тя се разплакала. Ърни не я бил виждал разплакана. Това го потресло повече, отколкото думите и езикът й, защото Ейприл не използвала такива груби изрази. Той я притиснал до себе си, а тя се разтърсила от ридания.

— Тлъсто, плешиво копеле — задъхвала се тя. — Мръсно лайно, да ме опипва така, да ме насилва заради една шибана стая.

— Искаш ли да се обадя на ченгетата? — попитал Ърни.

— Какво ще им кажем? Че някакъв мъж ме е погледнал странно и ме е насилил, без да ме докосне?

— Не знам. Как изглеждаше този тип?

— Тлъст. И грозен. На шията му имаше нещо издуто като на жаба, а на китката имаше татуировка. Видях, когато ми посочи табелката. Беше тризъбец, все едно се има за самия дявол. Копеле. Нещастник. Изнасилвач…

— Какво? — попита Ърни. — Какво има?

Беше забелязал изражението ми. Не успях да го прикрия.

Знам кой е той. Знам как се казва.

Аз го убих.

— Нищо — отвърнах, без да успея да го заблудя, но той реши да не упорства.

Брайтуел. Поклонникът Брайтуел.

— Продължавай — казах. — Довърши разказа.

Два дни след това Дарина Флорес си заминала без нищо, освен поражения в бюджета за служебни командировки, истински или въображаем, и куп стари истории, които доста се разминавали с действителността. Но не показала да е разочарована от нещо. Вместо това раздала визитни картички с телефонния си номер и насърчила всеки, който си спомни нещо, което може да е от полза за статията, да й звънне. Някои оптимисти, окуражени от две-три бири, се опитвали да й звънят в дните и седмиците след това, но успели да се свържат единствено с гласовата поща, на която меденият глас на Дарина Флорес им предлагал да оставят името, номера и съобщението си, а тя щяла да им се обади при първа възможност.

Но Дарина Флорес така и не се обадила на никого и с времето мъжете се отказали от тази игра. И сега, докато клечали сред самолетните останки във Великата северна гора, Харлан и Пол за първи път от години се сетили за Дарина Флорес, а щом се отприщили спомените, те започнали да съзират скритото значение във всяка от най-различни случки, правейки връзка с това, което току-що били открили: мъже и жени от града, които наемали водачи за лов или разходки, или дори, какъвто странен единичен случай имало, за наблюдение на птици, но които сякаш не се интересували толкова от природата, колкото от конкретния район, който желаели да изследват, та чак го ограждали с линия на картата. Харлан си спомнил, че планинският водач Матю Ризън, вече покойник, му разказал веднъж за жена, чиято кожа била като галерия от татуировки, които сякаш оживявали в шарената сянка на гората. През всичките часове, докато били на този лов за елени, тя не продумала нито веднъж, а ловът завършил с един-единствен несериозен изстрел по далечен елен, който може да е уплашил някоя катеричка, но не представлявал никаква опасност за елена. Вместо нея говорел приятелят й, бъбрив мъж с червени устни и бледо лице, който напомнял на Ризън на някакъв мършав клоун и нито веднъж не свалил пушката от рамото си, докато бъбрел и се шегувал, без да се съобразява с маршрута, предлаган от водача, отклонявал ги от местата с елени, в търсене на…

На какво? Ризън така и не разбрал на какво, но Харлан и Пол си помислили, че вече знаят.

— Търсели са самолета — казал Пол. — Всички те са търсели самолета и парите.

Но докато двамата седели около огъня, който хвърлял мътни отблясъци във вира, Харлан пръв повдигнал въпроса дали тези хора са се интересували повече от парите, или от имената и числата в документите, намерени в чантата. Той не спирал да мисли за списъка с имена дори докато обсъждали парите и хората, които търсели самолета. Този списък го тревожел, без сам да знае защо.

— Тези пари могат да ти свършат работа — казал Пол. — Особено за здравето на Анджелин.

Съпругата на Харлан вече проявявала първите симптоми на паркинсон. Вече била и в напреднал стадий на алцхаймер и Харлан все по-трудно успявал да й осигурява нужните грижи. А Пол все имал разни сметки за покриване. С напредването на годините се задавали трудни времена, а никой от двамата не разполагал със средства, с които да посрещнат нуждите.

Да, мислел си Харлан, тези пари могат да ми свършат работа. На Пол също. Но това не оправдава постъпката.

— Според мен трябва да ги задържим — казал Пол. — Ако останат тук, ще потънат в земята заедно със самолета или ще ги намери някой, който ги заслужава по-малко от нас.

Опитал да се пошегува, но не му се удало.

— Не са наши — казал Харлан. — Трябва да съобщим в полицията за тях.

— Защо? Ако това бяха честно изкарани пари, щяха да ги търсят честни хора. Щяха да съобщят за самолета по новините. Щяха да преровят гората в търсене на оцелели. Вместо това се появи някаква жена, която се преструваше на журналистка, плюс цяло стадо изроди, които са толкова ловци и орнитолози, колкото аз съм трамвай.

Сакът лежал между тях. Пол го бил оставил отворен, вероятно нарочно, така че Харлан да вижда парите вътре.

— А ако ни хванат? — казал Харлан и гласът му потреперил. Не се ли върши тъкмо по този начин злото, постепенно, малко по малко, неусетно, докато си внушиш, че нередното е редно, а редното е нередно, защото не си лош човек и не вършиш лоши неща?

— Ще ги използваме само в нужда — казал Пол. — Вече сме стари да си купуваме спортни коли и модни дрехи. Ще ги използваме само да облекчим живота си през малкото години, които ни остават. Ако внимаваме, никой никога няма да узнае.

На Харлан не му се вярвало да е така. О, искал парите, но дълбоко в себе си не ги искал. Ето защо накрая, макар да взели парите, той предпочел да остави чантата със списъка недокосната. Харлан чувствал неговата важност. Той се надявал, ако онези, които търсят самолета, евентуално го открият, да приемат жеста му като някаква компенсация за кражбата, като признание за значението на истински важните неща. Може би ако си намерели документите, нямало да си потърсят и парите.

Това била една безкрайна нощ. Когато не говорели за парите, говорели за пилота или пилотите. Къде се били дянали? Ако били оцелели от катастрофата, защо не взели парите и документите със себе си, тръгвайки да търсят помощ? Защо ги били оставили в самолета?

Пол бил човекът, който влязъл обратно в самолета, разгледал една от пътническите, седалки и видял, че подлакътниците са строшени, а после намерил два чифта белезници, захвърлени зад пилотската седалка. Той показал откритията си на Харлан.

— Как се е случило всичко това според тебе?

И Харлан седнал на въпросното място, взел строшените подлакътници и ги повдигнал нагоре. После прегледал белезниците, в чиито ключалки все още били ключовете.

— Мисля, че някой е бил заключен за този стол — рекъл той.

— И се е освободил след катастрофата?

— Или преди нея. Може дори да я е предизвикал.

Двамата излезли от самолета, а чернилката на вира отразявала чернилката на гората и лъчите на фенерчетата им потъвали и в двете. Успели някак си да поспят, но това бил неспокоен сън, по някое време през нощта Харлан се събудил и видял Пол да стои над угасващата жарава с пушка в ръка, а старото му тяло било изпънато от напрежение.

— Какво има? — попитал Харлан.

— Стори ми се, че чух нещо. Някого.

Харлан се ослушал. Не чул нищо, но все пак се пресегнал за пушката.

— Нищо не чувам.

— Има някого, казвам ти.

Всички косми по тялото на Харлан настръхнали и той се изправил с пъргавината на юноша, защото го почувствал. Пол не грешал: сред дърветата имало нещо, което ги наблюдавало. Бил така сигурен, както че сърцето му бие и кръвта тече в жилите му.

— Господи — прошепнал Харлан. Едва дишал от напрежение. Обхванало го чувство на пълна беззащитност, което преляло в ужасно отчаяние. Той усещал глада и нуждата на това същество. Ако това бил звяр, то той бил различен от всички зверове, които познавал.

— Виждаш ли го? — попитал Пол.

— Нищо не виждам, но го усещам.

Харлан и Пол останали така, стиснали оръжията си, двама уплашени стари мъже, обърнати към неумолимото присъствие в мрака, докато най-сетне почувствали, че съществото е изчезнало, но все пак решили да караулят на смени до сутринта. Пол поспал първи, докато Харлан будувал, но умората на Харлан се оказала по-тежка, отколкото очаквал. Очите му постоянно се затваряли, главата му клюмала. В миговете, преди да се стресне, го сполитали кратки сънища. Присънвало му се някакво момиченце, което танцувало в гората, чието лице не можел да види ясно. Тя се доближавала до огъня, надничайки през дима и пламъците, разглеждала двамата мъже, ставала все по-дръзка, докато накрая, в последния сън, протегнала ръка да докосне лицето на Харлан и той забелязал, че част от ноктите са изпочупени, а останалите са пълни с пръст, и усетил миризмата на разложената й плът.

Повече не заспал. Изправил се, за да прогони дрямката.

Дрямката и момичето.

Защото миризмата все още се носела във въздуха, когато се събудил.

Била истинска.

И все пак взели парите. Накрая цялата работа се свела до това. Взели парите и ги използвали да облекчат живота си. Когато ракът започнал да обръща клетките в организма на Пол като пулове в игра на реверси, от бяло на черно, той дискретно изпробвал поредица от лечения, някои традиционни, други не, и никога не паднал духом, дори когато накрая поставил дулото на пушката в устата си, защото за него това не било акт на отчаяние, а прегръщане на неговата последна, най-прекрасна и най-сигурна надежда.

А съпругата на Харлан Ветърс получавала грижи в дома си, докато комбинацията от Паркинсон и Алцхаймер достигнала критична точка и той бил принуден да я премести в специализирано заведение. Това бил най-добрият дом за стари хора в района на Фолс Енд. Стаята й била светла, с гледка към гората, защото обичала гората също толкова, колкото и съпругът й. Харлан я посещавал всеки ден, а през лятото я извеждал в инвалидната количка и слизали в града за сладолед, а понякога тя си спомняла за няколко минути кой е и взимала ръката му в своята, а неговата сила сякаш спирала треперенето й. Но през повечето време се взирала пред себе си с празни очи, а Харлан не знаел дали тази празнота е по-добра или по-лоша от страха, който оживявал чертите й, когато всичко й изглеждало непознато и ужасно: градът, съпругът, дори тя самата.

Когато сестрата на Пол Скъли узнала, че съпругът й е проиграл на комар всичките им спестявания, брат й се притекъл на помощ и сложил на нейно име пари в сметка, до която само тя имала достъп. Съпругът й пък бил насърчен да отиде да се лекува от страстта си, а важна роля за убеждаването му изиграл един разговор с Пол Скъли, по време на който пушката на Пол стояла в подозрителна близост до комарджията.

И тъй като живеели в малък град, винаги се разбирало кога някой има проблеми — загубена работа, заболяване, дете, оставено на грижите на бабата и дядото, защото родителите не смогват — и през нощта на стъпалата пред прага се появявал плик, а бремето малко олеквало. По този начин те опазили съвестта си чиста, макар и двамата мъже да получавали същите странни сънища и видения, в които нещо ги преследвало в гората чак до черния вир, където друго нещо се надигало от дълбината, вечно заплашващо да се покаже над повърхността, но никога не успяващо, преди да се събудят.

Освен това почти не минавал ден, в който Харлан и Пол да не мислели със страх за това как някой ще открие падналия самолет и ще попаднат на следи от тяхното присъствие. Не били сигурни какво ги плаши повече: законът или онези, които можели да имат личен интерес към самолета и неговото съдържание. Но страховете им постепенно избледнели и кошмарите престанали да ги навестяват толкова често. Парите малко по малко се свършили, останала само малка част от тях, и Харлан и Пол започнали да вярват, че са извършили престъпление без жертва, когато мъжът с издутия врат се завърнал във Фолс Енд.