Джон Конъли
Ангелите на гнева (52)

52

Схванах картинката веднага щом излязох от самолета: бледата Лиат седеше облегната на едно дърво, а лявата й ръка висеше безпомощно до нея; Ейнджъл и Луис стояха на полянката под мен, на шест метра един от друг, насочили оръжията си към малкото възвишение отвъд вонящия черен вир.

Там, частично скрит от ствола на едно дърво, стоеше Колекционера, а вятърът развяваше пешовете на палтото му зад него като криле, но почти не помръдваше мазната му коса. Той не се бе облякъл по-различно за този поход, отколкото за разходка в парка: тъмни панталони, износени обувки, не много чиста бяла риза, закопчана до врата, черно сако и връхно палто.

Джаки Гарнър бе коленичил пред него. Около врата му имаше странна метална намотка със сребристи неща по нея, които блестяха на последните лъчи на слънцето. Чак когато се приближих, различих ясно формата им. Намотката бе цялата накичена с бръснарски ножчета и рибарски кукички: и най-малкото движение от страна на Джаки или на човека зад него щеше да среже гърлото му. Тялото на Джаки не позволяваше прицел в малкото видима част от Колекционера: половината от лицето му и дясната му ръка, стиснала пистолет с дуло, насочено в главата на Джаки, докато очите му шареха между Ейнджъл и Луис. Когато излязох, очите му се преместиха върху мен, но дори от това разстояние забелязах в тях нещо ново. В миналото тяхната студенина и враждебност бяха смекчени от някакво иронично отношение към света и житейските чудатости, и към мрачното му занятие на палач. Това бе аспект от неговата лудост, който му придаваше известна човечност, която инак би му липсвала. Без тази особеност очите му се бяха превърнали в прозорци към празната, безмилостна вселена, в чийто вакуум всички неща бяха или мъртви, или умиращи. Това бе Косачът от плът и кръв, същество без капчица милост.

— Пусни го — казах.

Бавно свалих кожената чанта от рамото си и я вдигнах, за да я види.

— Нали за това си дошъл? Нали това ти трябва?

Лиат поклати глава, умолявайки ме да не давам списъка на този човек, но той каза само:

— Това ли ми трябва? Ако е така, значи ми трябват и други неща.

Той погледна телата на Малфас и на жената с изгореното лице.

— Ти ли свърши това? — попита.

— Не, те самите. Малфас уби жената, а нейното момче уби Малфас за отмъщение.

— Момче?

— То има един мехур ето тук — посочих шията си със свободната ръка.

— Брайтуел — каза Колекционера. — Значи вярно било, че се е завърнал. Къде е?

— Избяга в гората. Тъкмо щяхме да тръгнем да го гоним, когато ти се появи.

— Трябва да се страхуваш от него. Вече си го убил веднъж. Тези неща не се прощават. Но за другите двама можете да не се тревожите. Те повече няма да се появят, може би никога.

— Защо?

— Един ангел може да умре само от ръцете на друг ангел. Край с тях. Никакво връщане, никакви нови форми. Пуф!

Претеглих наум думите му. Брайтуел вече бе намерил смъртта си от моята ръка и Брайтуел се бе завърнал. Ако това, което Колекционера казваше, бе вярно…

Но той ме изпревари в разсъжденията. Усмихна се и каза саркастично:

— Какво? Да не мислеше, че си паднал ангел, божествено създание, низвергнато за своята невярност? Ти си едно нищо: просто аномалия, вирус в организма. Скоро ще бъдеш заличен, като че никога не те е имало. Животът ти се измерва вече в минути — не часове и дни, не месеци и години. Ти си много близо до раздялата с живота, защото аз ще ти го отнема.

Видях как Луис и Ейнджъл се стегнаха, приготвяйки се за стрелба. В отговор Колекционера подръпна намотката и Джаки изкрещя от болка. От шията му потекоха вадички кръв.

— Не! — викнах. — Свалете оръжията си. Спрете!

Ейнджъл и Луис ме послушаха, но пръстите им останаха върху спусъците, а очите им — върху Колекционера.

— И защо трябва да умра — защото името ми е в списъка, който получи?

Този път Колекционера се изсмя с глас.

— Списъкът ли? Тези имена не означават нищо. Те са само примамка, пионки, които могат да бъдат пожертвани. Те знаеха, че онази жена Кели е разколебана. Знаеха, че ще ги предаде. Тя никога не е била допускана до големите им тайни, а всички имена, с които е разполагала, са били имената на онези, които тя самата е корумпирала. Брайтуел може да е добавил твоето име, когато пътищата ви са се пресекли, но други са се погрижили то да се озове в списъка на Барбара Кели. Надявали са се така да обърнат собствените ти приятели срещу теб и те да те изоставят или премахнат. Истинският списък, важният списък, е в ръцете ти. Той е по-стар и е творение на много ръце. Този списък притежава власт.

— Откъде знаеш всичко това?

— Измъкнах го с мъчения от жена на име Беки Фипс, преди да я убия. Беше много корава. До края се противеше да каже всичко.

— Кой е включил моето име в списъка?

— Фипс умря, преди да измъкна тази информация от нея, но каза за някакви Спонсори, богати и влиятелни мъже и жени, но един от тях бил по-важен от останалите. Проста човешка психология. Те знаели, че Кели се отмята, и запечатали името ти в мозъка й. Казали й, че това е важна информация от огромно значение за враговете им и тя решила да я използва точно както очаквали. Отдавна те наблюдават със същия интерес, с който те наблюдавах и аз, но в крайна сметка прагматизмът е надделял над любопитството относно твоята природа. Сега, също като мен, те, изглежда, искат да се отърват от теб. Така че ето моето предложение, пазарлъци няма да има: предай се и жената ще остане жива, както и двамата ти войнствени приятели. Един живот за няколко. Можеш да се считаш за мъченик на каузата си. В противен случай ще ви изловя и няма да спра, докато не убия и теб, и всичките твои близки.

Той отново затегна примката около врата на Джаки и дръпна така, че Джаки изпищя, докато нашийникът не задуши писъка му до ужасно хъхрене.

— Не отговори на въпроса ми. Защо ти и защо сега?

Колекционера заби дулото на револвера в черепа на Джаки.

— Не, сега е мой ред да задавам въпроси, а аз имам само един: защо го изпрати? Защо?

Нямах представа за какво говори и му го казах. Колекционера заби коляно в гърба на Джаки, който се изви назад.

— Този тук! — каза Колекционера. — Защо го изпрати при б… при Елдрич? За да унищожи архивите? За да го убие? За да убие мен? Защо? Искам да знам. Казвай!

Най-после разбрах.

— Бомбата ли? Нямам нищо общо с нея.

— Не ти вярвам.

— Не е мое дело. Да пукна, ако съм аз.

— Ще пукнеш и ти, и всички вие.

Погледнах Джаки. Той се опитваше да проговори.

— Остави го да говори — казах.

Колекционера отпусна примката и тя увисна на кукичките, забити в месото на Джаки.

— Не знаех — промълви Джаки толкова тихо, че едва го чувахме. — Кълна се, не знаех.

— Ех, Джаки — казах. — Какво си направил?

— Казаха ми, че няма да има никого в сградата. Казаха, че никой няма да пострада.

Той говореше монотонно. Не се молеше. Той се изповядваше.

— Кой, Джаки? Кой ти каза?

— По телефона. Знаеха за майка ми. Знаеха, че е болна, а аз нямам пари да й помогна. Предложиха ми да свърша една работа и ми платиха в аванс, много пари, и обещаха още. Трябваше само да направя този взрив. Не към ги питал нищо; взех парите и свърших работата. Но исках да съм сигурен, че в сградата няма никого, затова не го направих с таймер, а с мобилен телефон. Когато видях, че старецът и жената си тръгнаха, направих обаждането, но тогава жената се върна. Съжалявам. Съжалявам.

За миг никой не проговори. Нямаше какво да се каже.

— Изглежда, съм преценил правилно, мистър Паркър — каза Колекционера, — макар да го казвам със съжаление. Мислех си, че най-после разполагам с добра причина да се отърва от теб.

— Не го убивай — рекох. — Можем да измислим нещо.

— Какво например? — попита Колекционера. — Може би ще заемеш неговото място? Или ще го предадеш на полицията? Ти си лицемер, мистър Паркър. Вършиш злини. Използваш целта, за да оправдаеш средствата. Бях на път да те включа в колекцията си. Изпитвал ли си нуждата да споделиш с полицията нещата, които ти тежат, да им разкажеш за трупове в блата, трупове в тоалетните на автогари? Не ти вярвам. Не вярвам на никого от вас.

— Предлагам сделка — изрекох бързо. — Моят приятел за списъка.

— Списъка? В главата си имам достатъчно имена за сто живота. Дори да убивах по един на всеки час, пак би било нищо в сравнение с голямата сметка, която се задава. Твоята мисия не е моя. Аз търся отмъщение. Аз търся кръв и ще я получа. Но щом толкова държиш, ето си ти приятелчето. Пускам го. Гледай.

Той вдигна края на примката в ръката си и го пусна. Сведен, все още скрит зад Джаки, той започна да отстъпва към гората, а мракът му се сля с по-големия мрак, докато остана само гласът му.

— Предупредих те, мистър Паркър. Казах ти, че всички твои близки ще умрат. То започна и сега продължава.

Прозвуча изстрел и от гърдите на Джаки Гарнър изскочи фонтан от кръв. Ейнджъл и Луис се раздвижиха, но тогава дойде втори изстрел, а после и трети, а куршумите се забиха на сантиметри от краката ми.

— Стоп! — каза Колекционера. — Спрете или жената е следващата.

Лиат бе най-близо до него, но тя не чуваше думите му. Страхуваше се да помръдне, защото не знаеше какво ще последва.

И така, ние останахме по местата си, гледайки как Джаки Гарнър умира.

— Мога да я убия моментално — долетя вик от гората. — На мушката ми е. Сега ела насам, мистър Паркър, и ми хвърли чантата. Без номера и без къси подхвърляния. Взимам списъка, а всички вие оставате живи.

Вдигнах чантата високо за презрамката и я запратих с всичка сила, но не към гората, а в тъмния вир. Тя се задържа твърде дълго върху черната гъста вода, но накрая потъна беззвучно в дълбините. Видях как очите на Лиат се разшириха и тя протяга здравата си ръка, сякаш за да издърпа обратно чантата със силата на волята си.

Стоях и чаках последния изстрел, но прозвуча единствено гласът, вече по-тих с отдалечаването на Колекционера в гората. Над главата си чух звук и видях как един гарван се отдели от ятото и литна на север.

— Това бе грешка — каза гласът. — Струва ми се, мистър Паркър, че вече не сме приятели…