Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wrath of Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Ангелите на гнева

Преводач: Вергил Немчев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указана)

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.05.2014

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-808-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8702

История

  1. — Добавяне

2

Есента си отиваше заедно с тънките бели ивици на облаците, опънати в небето като копринени шалчета, носени от вятъра. Наближаваше Денят на благодарността, макар годината да не бе донесла особени поводи за благодарност. Хората, които срещах по улиците на Портланд, разказваха как са се хванали на втора работа, за да могат да свързват двата края, как вече готвят с най-евтиното месо, как са изхарчили и последните пари, кътани за черни дни. Слушаха обясненията на политиците за това как решението на проблема е да направят богатите още по-богати, за да увеличат трохите от тяхната трапеза, падащи в устата на бедните, и колкото и несправедливо да беше това, някои се питаха дали все пак не е по-добре, отколкото да останат съвсем без трохи.

По търговската улица все още щъкаха туристи. Зад тях, отвъд доковете и складовете, се виждаше, неправдоподобно грамаден, туристическият кораб с нос, опрян в крайбрежните сгради, закотвен в невидимата вода, така че от улицата приличаше на изоставен съд, изхвърлен от цунами.

Навътре от брега туристите постепенно оредяваха, а в бара „Голямата изчезнала мечка“ ги нямаше никакви, поне в късния следобед. Клиентелата на „Мечката“ в онзи ден се ограничаваше до немногобройния, но постоянен поток от местни хора, благодарение на които баровете не удрят катинара дори в най-мъртвата част от сезона, и докато дневната светлина гаснеше, а синевата помръкваше, „Мечката“ се подготвяше за меката, топла атмосфера с приглушени разговори и тиха музика, с дискретно осветени маси за интимни и приятелски срещи, но и с такива, на които се водят по-мрачни беседи.

Тя беше дребна жена с бял кичур в късата черна коса, напомняща сврача окраска, със S-образен белег на шията, подобен на змийска следа върху светъл пясък. Очите й бяха яркозелени, а бръчките в ъглите им подчертаваха ирисите, когато се усмихваше, и й придаваха допълнителен чар. Дискретният грим нито я подмладяваше, нито я състаряваше. Изглежда, беше напълно доволна от външността, която Господ й бе дал, и само когато се налагаше да посети големия град по работа или за развлечение, се „гиздосваше“, както би се изразил дядо ми. Не носеше брачна халка, а единственото й бижу бе сребърен кръст на проста верижка, окачен на врата й. Ноктите й бяха дълбоко изрязани и човек би си помислил, че са изгризани до месо, ако ръбовете им не бяха съвсем чисти и равни. Скъсаното място на десния крачол на черните официални панталони бе така сръчно закърпено с черно триъгълниче от същата материя, че почти не се забелязваше. Панталоните й стояха добре и вероятно струваха доста пари. Тя очевидно не бе от хората, които изхвърлят дрехата заради най-дребната повреда. Предположих, че ги е закърпила сама, не желаейки да повери тази работа другиму, нито да харчи пари за нещо, което може да свърши не по-зле от всяка шивачка. Безупречно бяла и гладка, мъжката риза, която носеше, извадена над панталоните, бе вталена допълнително. Имаше малки гърди, а сутиенът леко прозираше през материята на ризата.

Мъжът до нея бе два пъти по-възрастен, та и още няколко години отгоре. Беше облякъл за случая костюм от кафяв шевиот, съчетан с жълта риза и вратовръзка в жълто и кафяво; в началото вероятно е имал и кърпичка в горния джоб, но мъжът отдавна я бе захвърлил като твърде претенциозен аксесоар. Дядо ми наричаше този тип облекло „погребален костюм“, но с умело подбрана вратовръзка той ставаше еднакво подходящ и за кръщенета, и дори за сватби, стига, разбира се, да не лежеше на гърба на самия младоженец.

И макар да не бе облякъл костюма си по повод, свързан с пристигане или отпътуване от този свят, и да бе лъснал кафеникавите си обувки така, че блясъкът да прикрие очуканите бомбета, той бе нахлупил и старата си шапка, на която пишеше „Скъли — ориентиране и препариране“ с толкова засукан шрифт, че докато успееш да го разчетеш, собственикът на шапката вече е успял да ти тикне визитната си картичка и да узнае дали имаш някое животно за препариране, а ако не — дали не би желал да поправиш тази грешка с един излет в горите на Мейн. Имаше нещо трогателно във фигурата на този мъж, в ръцете му, които постоянно се събираха и разделяха, в плахите усмивки, които се появяваха и изчезваха като плисък от чувства върху огледалото на лицето му. За няма и час, откакто го наблюдавах, бях разбрал, че пред мен седи един твърде свестен човек. Характерът бе изписан на лицето му и бях сигурен, че когато напусне този свят, мъката по него ще е искрена, а липсата му ще се усеща дълго време сред познатите му.

Все пак си давах сметка, че симпатията ми към него се дължи донякъде и на настроението ми в този ден. Беше годишнина от смъртта на дядо ми и същата сутрин бях оставил цветя на гроба му, бях поседял там, загледан в потока от автомобили, пътуващи към и от Праутс Нек, Хигинт Бийч и Фери Бийч, все местни хора.

Странно, много пъти бях седял до гроба на баща ми, без да почувствам присъствието му; същото беше и при гроба на майка ми, която го бе надживяла с няколко години. Те се намираха някъде другаде, бяха изчезнали, но нещо от дядо ми продължаваше да витае сред горите и блатата на Скарбъро, защото приживе бе обичал тези места, където намираше покой. Знаех, че неговият Господ — защото всеки човек си има свой личен Господ — му позволява от време на време да скита там, може би придружаван от духа на някое от кучетата, които бе разхождал през живота си, което джафка по петите му, плаши птиците от тръстиката и ги преследва на игра. Дядо ми казваше, че ако Господ не събира човека с кучетата му в отвъдното, значи не е никакъв Господ, и че ако кучето няма душа, никой няма.

— Моля? — рекох. — Какво казахте?

— Самолет, мистър Паркър — повтори Мариел Ветърс. — Намерили самолет.

Седяхме в едно от сепаретата в дъното на „Мечката“, масите около нас бяха празни. Зад бара Дейв Еванс, собственик и управител на заведението, се бореше с едно буре с бира, а в кухнята готвачите се подготвяха за вечерта. Бях отцепил нашата част от заведението с два стола, за да не ни притесняват. Дейв не възразяваше срещу тези временни преустройства. Пък и тази вечер имаше по-сериозни поводи за тревога: на една от масите до входа седяха братята Фулси и празнуваха рождения ден на майка си.

Братята Фулси бяха почти квадратни, носеха полиестерни дрехи, които винаги изглеждаха с един размер по-тесни, и взимаха лекарства за нерви, което ограничаваше нанесените от тях поражения до имуществени щети без човешки жертви. Майка им беше крехка жена с посребрени коси и човек не можеше да си представи как тази нежна утроба е породила двамата грамадни синове, които според градската легенда спели в специално сковани детски креватчета, защото обикновените не ги побирали. Каквато и да беше механиката на тяхното раждане, братята много обичаха майка си и винаги се стараеха да й доставят радост, но най-вече на рождения й ден. Ето защо предстоящото тържество ги правеше неспокойни, което пък правеше Дейв неспокоен, което от своя страна правеше неспокойни готвачите. Един от тях вече бе успял да се пореже с ножа за месо, когато научи, че ще отговаря за поръчките на семейство Фулси, и бе помолил за разрешение да си полегне, за да се успокои.

Добре дошли в „Мечката“.

— Може ли да ви попитам нещо? — каза Ърни Скъли малко след като пристигнаха с Мариел и аз им предложих питие, което те отказаха, а после кафе, което приеха.

— Разбира се — отговорих.

— Имате ли визитни картички?

— Да.

Извадих една от портфейла си за доказателство. Беше съвсем проста бяла визитка, на която с черни букви бяха изписани името ми, Чарли Паркър, номер на мобилен телефон, адрес на защитена електронна поща и мъглявата фраза „Детективски услуги“.

— Значи имате фирма?

— Нещо такова.

Той посочи с ръка около себе си.

— Тогава защо нямате офис?

— Често ми задават този въпрос.

— Ами ако имахте офис, сигурно нямаше да ви го задават толкова често — забеляза той с необорима логика.

— Излишен разход. Ако държах офис, щях да се чувствам принуден да седя вътре само за да оправдая наема. Това е малко като да сложиш каруцата пред коня.

Той помисли и кимна. Може би му хареса моята земеделска метафора, но по-вероятно одобри факта, че като не плащам грешни пари за офис, няма да товаря излишно сметките на клиентите си, в чието число вече се водеше и уважаемият Ърнест Скъли.

Но това беше по-рано вечерта, а сега вече се занимавахме с целта на нашата среща. Бях изслушал разказа на Мариел за последните дни на баща й и за спасяването на момчето Барни Шор и макар да се запъна малко на мястото, където трябваше да разкаже случката с мъртвото момиче, което се бе опитало да подмами Барни навътре в гората, не отклони очи от мен и не понечи да се оправдава за странния си разказ. Изслушах я, без да проявявам недоверие, защото бях чул приказката за момичето от Северната гора от друг човек преди много години и я смятах за истина.

Пък и по-странни неща бях видял през живота си.

Но ето че тя стигна до самолета и напрежението между нея и Ърни Скъли, брат на най-добрия приятел на баща й, стана осезаемо като електричество във въздуха. Досетих се, че темата е била предмет на многократни обсъждания и дори спорове между двамата. Скъли се поотдръпна навътре в сепарето, сякаш за да се дистанцира от това, което предстоеше да прозвучи. Беше дошъл с нея от немай-къде. Мариел Ветърс възнамеряваше да разкрие част или пък почти всичко от онова, което й бе разказал нейният баща, а Скъли си даваше сметка, че е по-добре да присъства и да чуе всичко, вместо да си седи вкъщи и да се коси какво може да наговори Мариел в негово отсъствие.

— Имал ли е означения? — попитах.

— Означения ли?

— Да, числа и букви за разпознаване. Тук му казват N-число, обикновено стои на корпуса. На самолетите, регистрирани в САЩ, винаги започва с буквата N.

— О. Не, баща ми не видял никакви означения, пък и самолетът бил почти целият скрит.

Това звучеше странно. Никой не би карал самолет без каквито и да е означения.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Но каза, че при приземяването самолетът бил загубил част от крилото и цялата опашка.

— Описа ли самолета?

— Започна да сравнява снимки на самолети от този тип и реши, че трябва да е бил „Пайпър Шайен“ или нещо подобно. Двумоторен самолет с четири или пет прозореца отстрани.

Намерих на телефона си изображение на въпросния самолет в интернет, което сякаш потвърждаваше думите на Мариел за означенията. Регистрацията на самолета бе на опашката, следователно, ако опашката е липсвала, а останалите знаци са били на долната страна на крилото, то самолетът не е могъл да се идентифицира от пръв поглед.

— Какво означава, че самолетът бил почти скрит? — попитах. — Че някой се е опитал да го скрие?

Мариел погледна към Ърни Скъли, който сви рамене.

— Най-добре му кажи, Мари — каза той. — След всичко, което вече му разказа, няма да се учуди чак толкова.

— Не някой — каза тя. — Според баща ми го е направила гората. Каза, че дърветата се канели да погълнат самолета.