Джон Конъли
Ангелите на гнева (14)

14

В тъмнината на стаята си Дарина Флорес се носеше между съня и будуването. Болкоуспокояващите не й понасяха добре и предизвикваха треперене в краката й, което отново я изваждаше от съня. Освен това я караха да сънува странни неща. Не можеше да ги нарече кошмари, тъй като тя самата бе почти напълно лишена от чувството на страх, но изпитваше някаква съпротива, усещаше, че потъва в огромна бездна, а също и липсата на благодат, придружена с непозната болка. Богът, комуто служеше, не знаеше милост и от него не можеше да се чака утеха във времена на нещастие. Той беше богът на огледалата, бог на формата без съдържание, бог на кръвта и сълзите. Прикована към своето страдание, тя разбираше защо мнозина избират да вярват в Другия Бог и да го следват, макар да виждаше в него същата неотзивчивост към мъката й, както у нейния собствен. Може би единствената съществена разлика се състоеше в това, че нейният бог намираше удоволствие в агонията и скръбта; може да се каже, че той поне имаше някакво отношение.

Тя винаги бе смятала, че е особено издръжлива на болка, но се страхуваше от изгаряния и реакциите й към тези травми бяха неадекватно бурни. Дори най-дребното изгаряне, причинено например от мигновен допир до пламъка на свещ или задържана твърде дълго кибритена клечка, предизвикваше мехури по кожата й и бясно пулсиране, което отекваше дълбоко в нея. Някой психоаналитик би потърсил у нея травма от детството или случка от младостта, но тя никога не бе разговаряла с психоаналитик, а дори да беше, за да открие източника на нейния ужас, на въпросния специалист щеше да се наложи да се върне много по-далеч в миналото, отколкото се намираха ранните й детски спомени.

Защото сънищата й бяха действителност: тя бе паднала, тя бе изгоряла и нещо вътре в нея продължаваше да гори. Другият Бог бе наредил нещата така и тя го мразеше заради това. Сега вътрешната й болка бе достигнала най-ужасната си външна проява, все още скрита от превръзките и липсата на огледало.

В крайна сметка Барбара Кели бе успяла да я изненада. Кой би предположил, че ще се окаже толкова слаба и същевременно толкова силна, че да потърси спасение накрая, обръщайки се към Другия Бог, и с този свой ход да нанесе такива поражения на жената, изпратена да я накаже? Красотата ми е съсипана, мислеше си тя, временно сляпа с едното око, застрашена от необратимо увреждане на зрението заради парченцата кафена утайка, забити в зеницата й. Изпитваше желание да съблече тялото си, както змия съблича старата си кожа или паяк изоставя старата си съсухрена черупка. Не искаше да остане окована в обезобразена обвивка. В тъмнината на своята агония тя се страхуваше, че ще съзре развалата на духа си отразена в нейната външност.

Всеки път, когато се будеше, тя виждаше до себе си момчето, застинало в очакване, а древните му очи приличаха на мръсни езера върху бледността на кожата му. Той още не бе проговорил. Като дете почти не плачеше, а като момче почти не говореше. Докторите, които го преглеждаха и които бяха подбирани заради надеждността и верността им към каузата, не откриваха никакви физически недостатъци, с които да обяснят немотата на детето, а умствените му функции преценяваха като много над средното ниво за възрастта му. Колкото до мехура на шията му, той наистина ги тревожеше и имаше предложения за отстраняването му. Тя отказа. Този израстък бе част от него. В крайна сметка нали тъкмо по това го бе познала. Беше си помислила, че е възможно, когато усети как рита в утробата й. Присъствието му я бе заляло, сякаш прегръдката му я обемаше, сякаш бе в нея по-скоро като любовник, отколкото като зародиш, и това усещане се засили през второто и третото тримесечие от бременността й, така че започна да я гнети като туморно образувание в корема й. Изхвърлянето му от тялото й бе за нея истинско облекчение. След това го гледаше, както лежеше в ръцете й, пръстите й следваха линиите на устата му, на ушите му, на мъничките ръце, спирайки върху издутината на шията му. Бе се взряла в очите му и в тъмнината им бе срещнала неговия поглед на древно същество, преродено в ново тяло.

И ето че сега той седеше до нея и милваше ръката й, докато тя стенеше върху мокрите от пот чаршафи. Докато приключваха с Барбара Кели, Дарина се бе обадила за помощ, но най-близкият доверен лекар се намираше чак в Ню Йорк и не можа да пристигне веднага. Изненадващо, болката не беше толкова силна, колкото бе очаквала, поне отначало. Тя си обясняваше това с яростта, която бе изпитала срещу кучката, нахвърлила се срещу нея, но докато животът на Кели бавно се отцеждаше под остриетата и пръстите им, мъчението по лицето на Дарина сякаш се усилваше и когато Кели най-сетне издъхна, страданието я връхлетя, обагрено в червено.

Дълбоки изгаряния втора степен — това беше диагнозата. Една степен повече би означавала сериозни поражения на нервната система, което, мислеше си тя, щеше поне да притъпи болката. Все още можеше да се наложи присаждане на тъкан, но докторът изчакваше с решението, докато настъпи известно възстановяване. Белезите бяха неизбежни, каза той, особено около увреденото око, и с това щеше да се получи значително свиване на клепача. Окото я болеше най-много: сякаш го промушваха с игли, които стигаха до мозъка й.

Окото й бе закрито с превръзка и щеше да остане така дори след като махнеха останалите бинтове. Кожата й вече беше цялата в мехури. Поставяха й овлажнител и антибиотик на капки. Момчето лекуваше раните, нанасяше мехлем на лицето, а докторът ги посещаваше ежедневно и му даваше указания, макар да спазваше определена дистанция и да бърчеше нос от леката миризма, която момчето излъчваше, колкото и често да се къпеше и переше. Най-неприятен бе дъхът му — той миришеше на гнило. Дарина бе свикнала с това, но миризмата все още я отблъскваше, дори нея.

И все пак той бе необикновено момче, най-вече защото всъщност изобщо не бе момче.

— Боли — каза тя. Все още говореше с мъка. Раздвижеше ли уста малко по-рязко, устните й започваха да кървят.

Момчето, което бе нещо повече от момче, постави малко гел на пръста си и намаза с него устните й. Взе пластмасова бутилка с прикрепена в капачката сламка, пъхна сламката в здравия ъгъл на устата й и изстиска малко вода. Тя пое няколко глътки и кимна:

— Благодаря.

Той я погали по косата. От здравото й око се търкулна сълза. Лицето й сякаш гореше.

— Тази кучка — рече тя. — Погледни какво ми направи.

И добави:

— Изгори ме, но тя също гори и нейните мъки ще са по-големи и по-продължителни от моите. Тази кучка. Тази горяща кучка.

Още два часа не биваше да приема болкоуспокояващи и той включи телевизора, за да я разсее. Погледаха заедно анимационни филми, някаква комедия, един глупав екшън, с който друг път не би си губила времето, но сега й действаше като сънотворно. Нощта мина и слънцето изгря. Тя наблюдаваше промяната на светлината през процепа между завесите. Момчето й даде още едно хапче, после си облече пижамата, увери се, че тя се унася, и се сви на пода до леглото й, положило глава на възглавница, завито до кръста. Тя усети, че очите й се затварят, и се подготви да смени действителната болка със спомена за болка.

Момчето я наблюдаваше от пода, непроницаемо в своята странност.

Съобщенията се трупаха. Повечето бяха без значение. Все пак момчето ги отбелязваше старателно, след което й даваше да ги прочете, когато бе достатъчно будна, за да се съсредоточи. Дребните задачи се отлагаха, важните се пренасочваха. Тя насочи цялата си воля в оздравяването. Имаше твърде много неща за вършене.

Но въпреки уединеността на момчето и вниманието, с което се отнасяше към телефона й, някои съобщения останаха временно непрослушани. Момчето не разполагаше с достъп до старата гласова поща на Дарина Флорес — то бе родено по-късно и тя не бе имала повод да му обясни за нея. Пък и бяха минали години без нищо получено на този номер.

По този начин едно съобщение, в което се питаше дали тя още се интересува от самолета, който може би е паднал във Великата северна гора, остана непрослушано с дни и така бе спечелено малко време.

Не много.