Джон Конъли
Ангелите на гнева (17)

17

Епстайн ми изпрати съобщение на мобилния телефон, с което ме канеше да се срещнем „на обичайното място“ в девет вечерта. Не бях сигурен, че искам да остана в апартамента на Лиат; не толкова, че не исках да бъда използван за секс, колкото не исках да бъда използван за нещо, в което сексът бе само претекст. Обадих се на бившия ми наставник и колега от нюйоркската полиция Уолтър Коул и му казах, че може да се възползвам от гостоприемството му. Той ми каза, че кучето щяло да спи навън тази нощ, така че щял да ме настани в неговия кош. Мисля, че Уолтър още се сърди, задето нарекох едно куче на него, въпреки че кучето беше много добро.

Ейнджъл и Луис отново ме придружиха до ресторанта, следвайки ме дискретно, а хората на Епстайн отново ме проследиха. Пред ресторанта пък висеше същият мрачен тъмнокос младеж със своето дебело сако и с ръка на пистолета под него. Стори ми се още по-намусен от предишния път.

— Трябва да си облечеш нещо по-леко — казах. — Или поне да носиш по-лек пистолет.

— Върви се шибай — каза той, без дори да ме погледне.

— На това ли ви учат в еврейското училище? Нивото доста е паднало.

— Разкарай се, пейзан — каза той, отново без да ме поглежда. Беше тъп и агресивен. Човек, който използва подобен език, би трябвало да държи гарда си по-високо. Въпреки това не се възползвах от възможността да му закова един в ченето или в бъбрека. Страхувах се да не вземе да се гръмне в крака. Или, още по-лошо — да ме гръмне в крака.

— Да не съм те обидил с нещо? — попитах.

Той не каза нищо, само примигна и продължи да се мръщи. Беше странно, но ми се стори, че сдържа сълзите си.

— Трябва да внимаваш с обноските — казах.

Той стисна зъби. Изглеждаше сякаш ще замахне да ме удари или дори ще извади пистолета, но той се овладя и издиша бавно.

— Равинът те очаква — каза.

— Благодаря. Радвам се, че си поговорихме. Дано не се повтори скоро.

Влязох в ресторанта. Лиат я нямаше. Вместо нея зад тезгяха се суетеше възрастната жена, която ми бе дала бележката, а Епстайн седеше на същата маса като преди. Когато седнах, Епстайн вдигна показалец към жената. Тя донесе две чаши гъсто турско кафе и две чаши леденостудена вода и потъна в кухнята. Минута по-късно чух някъде горе да се затръшва врата. Тази вечер нямаше да има храна и кашерно вино.

— Имам чувството, че съм изчерпал полагащото ми се гостоприемство — казах.

— Напротив — каза Епстайн. — Ако предпочитате вино, хладилникът е зад тезгяха; има и храна, ако сте гладен.

— Кафето е достатъчно.

— За какво си говорихте с Адив отвън?

— Просто си разменяхме любезности.

Окото на Епстайн проблесна.

— Знаете ли, че името му означава „любезен“ както на арабски, така и на иврит? „Любезен“ и „признателен“.

— Много подходящо. Очаква го голяма кариера като церемониалмайстор.

— Той има чувства към Лиат — каза Епстайн.

Той беше съвсем млад, много по-млад от Лиат. Тези неща раняват, когато човек е млад. Всъщност раняват адски и когато човек е по-стар.

— А какво е нейното отношение към него?

— Не казва — отвърна той, оставяйки двусмислието на фразата да увисне.

— Къде е тя?

— Няма я. Ще дойде скоро. Има да свърши някои неща.

— За вас?

Той кимна.

— Тя ми разказа за раните ви.

Няма скрито-покрито, значи.

— Не знаех, че разбирате жестомимичния език.

— Познавам Лиат отдавна. Научихме се да общуваме по най-различни начини.

— И какво каза тя за раните ми?

— Каза, че е изненадана, че сте още жив.

— Редовно ми го казват.

— Толкова много наранявания. Толкова пъти е трябвало да умрете, а не сте. Питам се защо ли е бил запазен животът ви?

— Може би съм безсмъртен.

— И други хора са имали такива мисли. Аз самият още се надявам да извадя късмет. Но не, не мисля, че сте безсмъртен. Някой ден ще умрете: въпросът е дали ще се завърнете.

— Като Брайтуел и подобните нему?

— Мислите ли, че имате нещо от тяхната същност?

— Не.

Отпих от кафето. Беше прекалено сладко за моя вкус. Турското кафе е такова.

— Изглеждате доста сигурен.

— Не съм като тях.

— Въпросът не беше такъв.

— Това някакъв изпит ли е?

— Наречете го обсъждане на идеи.

— Наречете го както искате. Не знам за какво говорите.

— Сънувате ли, че падате или че горите?

— Не. — Да.

— Не вярвам. За какво сънувате?

— Затова ли ме повикахте тук, да ме разпитвате за сънищата ми?

— В тях има истина или опит да се разбере истината.

Бутнах кафето настрана.

— Да оставим това, рави. То няма да ни донесе нищо.

Зад мен се отвори врата. Очаквах да видя тъмнокосия младеж с наранените чувства. Вместо него видях обекта на неговите чувства. Лиат беше облечена в сини джинси и дълъг жакет от небесносиня коприна. Косата й отново беше сплетена. Изглеждаше много красива, дори с пистолет в ръката.

Двама от младежите на Епстайн се появиха откъм кухнята. Те също носеха оръжие. Единият отиде до прозорците и дръпна щорите, а Лиат спусна щорите на вратата. Вторият стрелец ме държеше под око, докато Епстайн извади телефона от джоба ми. В този миг телефонът звънна. Номерът на повикващия беше блокиран.

— Вашите приятели, предполагам? — каза Епстайн.

— Тревожат се за здравето ми в големия град.

— Вдигнете. Кажете, че всичко е наред.

Мъжът, който дръпна щорите на прозорците, имаше руса коса и рядка руса брада. По един злополучен и неуместен начин това го правеше да прилича на нацист. Освен това имаше и заглушител, който постави на дулото на пистолета си, преди да го насочи в главата ми.

— Вдигнете — повтори Епстайн.

Направих това, което искаше от мен. Преди много време Ейнджъл, Луис и аз бяхме разработили кодови изрази, сигнализиращи определени ситуации точно като настоящата. Отказах се да използвам сигнала и просто им казах, че съм добре. Ако ги бях призовал, щеше да има кръвопролитие и всичко щеше да се обърка непоправимо. По-добре да изчакам и да видя как ще се развият нещата. Исках да вярвам, че Епстайн не желае смъртта ми, и знаех, че не съм извършил нищо, което да го е настроило срещу мен.

— Мислех, че мога да ви вярвам — казах, след като приключих разговора.

— Точно това си мислех и аз. Въоръжен ли сте?

— Не.

— Това не е в стила ви. Сигурен ли сте?

Изправих се бавно, вдигнах ръце и се обърнах към стената. Почувствах аромата на Лиат и ръцете й върху тялото ми.

— А пък аз си мислех, че между нас има нещо — казах й.

Но, разбира се, тя не отговори.

После тя се отдръпна и аз седнах отново. Вече не ме гледаше крадешком, облегната на тезгяха. Лицето й не издаваше нищо.

— Защо се държите така? — попитах Епстайн. — Знаете делата ми. Водя същата борба като вас. Тези рани не са се появили от нищото.

— Аз пожертвах сина си — каза Епстайн.

— А аз — жена си и детето си.

— Бяхте ги изгубили още преди всичко това да започне.

— Но те са част от всичко това. Знам го.

— Нищо не знаете. Не познавате дори себе си. Първият въпрос, който човек трябва да зададе за едно нещо, е: каква е природата на това нещо? Каква е вашата природа, мистър Паркър?

Искаше ми се да скоча върху него заради пренебрежителното му отношение към смъртта на жена ми и детето. Искаше ми се да го стисна за гушата и да прекърша врата му, да го млатя, докато стане на кървава пихтия. Исках да навра дулото на пистолета в устата на тези главорези, неговите религиозни воини, и да ги гледам как скимтят. Щом дори тези, които смятах за съюзници, бяха готови да насочат оръжието си в мен, не ми трябваха никакви врагове.

Поех си дъх и затворих очи. Когато ги отворих отново, гневът ми се бе поуталожил. Ако това беше провокация, нямах намерение да се хвана на нея.

— Цитирате Марк Аврелий — казах. — Или сте чели неговото съчинение „Към себе си“, или пък някой трилър за сериен убиец. Ще приема, че става дума за първото, в който случай би трябвало да знаете, че авторът също така предупреждава, че всеки ден човек среща гневливи, неблагодарни, неумолими хора, чиито действия са израз на тяхното неведение за добро и зло. Ако искате да разберете природата на един човек, казва той, забележете от какво бяга и към какво се придържа. Изглежда, съм ви надценил, рави. Зад тази ваша спокойна и мъдра осанка вие си оставате един объркан и уплашен човек.

— И го знам — отвърна той. — Признавам го. А вие отказвате да погледнете по-дълбоко в себе си от страх, че това, което ще видите, може да не ви хареса. Какво сте вие, мистър Паркър? Какво представлявате в действителност?

Изправих се бавно. Мъжът ме следеше с пистолета си, със спуснат предпазител.

— Аз съм убиецът на онзи, който ви отне сина — казах и забелязах, че при тези думи той трепна. — Извърших това, което вие и вашите хора не успяхте. Какво ще направите сега, рави, ще ме застреляте ли? И ще ме заровите дълбоко при другите, при онези, които се смятат за паднали ангели или въздигнали се демони? Давайте. Уморен съм. Каквито и да са греховете ми, опитал съм се да ги изкупя. Нямам какво да доказвам пред вас. Ако не разбирате това, сте глупак.

За миг никой не помръдна и никой не проговори. Лиат премести очи от мен към равина. Той я погледна и почти незабележимо кимна. Тя извади от джоба си лист хартия и го постави на масата пред мен.

— Какво е това? — попитах.

— Списък с имена — каза Епстайн. — Подобен на онзи, който ми дадохте вчера, но от различен източник. И по-нов.

Не го докоснах. Оставих го да си лежи на масата.

— Не искате ли да го погледнете?

— Не. Приключих с вас. Тръгвам си и ако някой от биячите ви ме застреля в гръб, така да бъде, но преди да съмне, всички ще сте мъртви. Ейнджъл и Луис ще ви попилеят, а през следващите единайсет месеца, рави, всеки път, когато някое от децата ви отправи кадиш за вас, ще получава по едно парче от вас по пощата.

Епстайн вдигна дясната си ръка, после я отпусна бавно. Другите свалиха пистолетите си, чух как някой свали ударника. Страхът и гневът, които за кратко бяха оживили лицето на Епстайн, го напуснаха и той отново стана такъв, какъвто го знаех.

— Ако пожелаете да си тръгнете, никой няма да ви пречи — каза той. — Но първо погледнете списъка.

— Защо?

Епстайн се усмихна тъжно.

— Защото и вашето име е вътре.