Джон Конъли
Ангелите на гнева (36)

36

Докато адвокатът ридаеше, коленичил, равинът Епстайн се готвеше да хване полета до Торонто.

Епстайн бе успял да се свърже с Елинор Уилдън, вдовицата на Артър Уилдън, и тя се бе съгласила да го приеме в апартамента си в Торонто, където се бе преместила след изчезването на съпруга си. Така и не бе се омъжила повторно и не бе поискала мъжът й да бъде официално обявен за мъртъв. Това пък пораждаше спекулации в определени среди, че тя знае къде се намира мъжът. Според някои той бе изчезнал, за да избегне финансови задължения, според други се бе самоубил отново заради финансови проблеми плюс личната му мъка. След смъртта на дъщерите си той бе загърбил бизнеса, за да преследва извършителя, а хората, на които бе поверил компанията и инвестициите, бяха вършили работата толкова зле, че към момента на изчезването му от първоначалното му състояние бе останала само една малка част, а канадските данъчни власти се готвеха да му наложат значителен данък.

Елинор Уилдън щеше да отлети за Европа на следващата вечер — племенникът й се женел в Лондон, обясни тя на Епстайн, и си бе запазила място за полета в 6,15 с „Еър Канада“ до „Хийтроу“. Вместо да изчака до сутринта, Епстайн реши да хване „Америкън Еърлайнс“ в 9,25 от „Ла Гуардия“ и да прекара нощта в хотел „Хейзълтън“ в Торонто. Адив и Лиат щяха да го изпратят на летището. В Торонто пък щеше да го посрещне друг сподвижник, бивш майор от канадските въоръжени сили, който понастоящем бе специалист по сигурността.

Макар Епстайн рядко да пътуваше без охрана, сега той се отнасяше с повишено внимание както към собствената си сигурност, така и към сигурността на неговите сътрудници. Наличието на списъка им даваше възможност да ударят скрити врагове, но действията на Колекционера ги бяха поставили в опасно положение. Дейвис Тейт бе мъртъв, а продуцентката му Беки Фипс бе изчезнала, което говореше на Епстайн, че тя или се укрива от Колекционера, или вече е погубена от него.

Възможно бе Барбара Кели да е умряла, преди да разкрие на своите мъчители кому точно бе изпратила частичния списък. Ала дори и така нейните убийци вероятно подозираха, че сред най-вероятните получатели на списъка са Епстайн и онзи адвокат. С действията, които бе предприел по списъка, Колекционера вероятно бе затвърдил подозренията им: щом Колекционера и адвокатът са получили съобщение от Барбара Кели, то вероятно и Епстайн е получил такова.

Елдрич и Епстайн: мъже, които имаха подобни имена, близка възраст и сходни цели и все пак никога не бяха се срещали. На предложението, което веднъж изпрати, Епстайн получи любезен ръкописен отказ. Епстайн се бе почувствал като отхвърлен ухажор. И ето че убиецът, отглеждан от Елдрич, се бе развихрил, ако Елдрич изобщо някога бе имал власт над него, в което Епстайн се съмняваше. Може би все пак не бе случайно, че никога не бяха сядали заедно на маса — двамата не бяха чак толкова подобни. Епстайн нямаше господар, докато адвокатът бе подвластен на Колекционера.

Адив мина да вземе с колата си Лиат и Епстайн от дома на последния в Парк Слоуп. Чакаха да завият на светофара на Четвърто авеню и „Каръл Стрийт“, когато някакъв младеж в джинси, размъкнат пуловер и износени кецове хвърли картонена кутия мляко по колата и изцапа предното стъкло. Кожата му бе с нездрав цвят, сякаш страдаше от жълтеница. Виждайки дрехите на Епстайн и ярмулката на Адив, той започна да рита колата отстрани и да крещи:

— Шибани евреи! Шибани евреи! Гнусни пиявици. Страната ни отива по дяволите заради вас.

Епстайн сложи ръка на рамото на Адив, за да го възпре.

— Не му обръщай внимание — каза. — Няма значение.

И всичко можеше да приключи дотук, ако младежът не бе ударил по стъклото с нещо тежко в ръката му, което се оказа билярдна топка, и стъклото моментално се напука. Бесен, Адив слезе от колата, затръшвайки вратата след себе си. Последва бутане с ръце, при което бледият младеж се опитваше не да избяга, а да заобиколи Адив. Накрая бледият наплю Адив в лицето и побягна.

— Остави го, Адив — извика Епстайн, но Адив бе побеснял.

Цялата седмица се бе оказала лоша за него и сега изведнъж му се предоставяше случай да си го изкара на някого. Той се втурна след него, но беглецът се оказа твърде бърз, а Адив още го боляха краката от екскурзията през боровите гори на Джърси. Все пак той успя да хване ремъка от очуканата чанта на беглеца, която онзи носеше в ръка вместо през рамо. Внезапно отпуснатата чанта изненада Адив и той падна болезнено на опашната си кост. Младежът спря и погледна назад, колебаейки се дали да се опита да си върне чантата, рискувайки здрав пердах, но в крайна сметка се отказа.

— Еврейско копеле! — извика той още веднъж и се стопи в нощта.

— Взех ти чантата, тъпако! — извика Адив. — Яж дървото!

Той се изправи и се изтупа от прахта. Задникът го болеше. Той откуцука обратно до колата. Лиат бе отворила вратата на пътника от далечната страна, стоеше на платното и го гледаше. Той видя пистолета в ръката й.

— Взех му чантата! — каза Адив, вдигайки плячката.

Лиат поклати глава. Не, не, произнесе устата й беззвучно. Очите й бяха широко отворени. Тя размаха ръце. Хвърли я, Адив. Хвърли я и бягай. Лиат издърпа Епстайн навън от колата и го избута назад, застанала между него и Адив с чантата.

Изведнъж Адив разбра. Той погледна чантата. Тя беше от мека кафява кожа и само една от катарамите отпред бе закопчана. Адив повдигна незакопчаната част и надникна вътре. Там имаше нещо увито в алуминиево фолио, като сандвич, и термос.

— Мисля, че няма проблем — каза Адив. — Мисля…

И изчезна.