Джон Конъли
Ангелите на гнева (16)

16

И така: можех ли просто да забравя за разказа на Мариел Ветърс и да оставя самолета във Великата северна гора най-после да потъне в земята, погълнат нарочно, според очевидците Харлан Ветърс и Пол Скъли, от самата природа? Вероятно, но знаех, че в крайна сметка тази история няма да ме остави на мира: не само поради досадния факт, че вече знаех за съществуването на самолета, нито поради любопитството ми, събудено от поименния списък, който Ветърс бе взел от разбитата машина, но и поради намесата на Брайтуел в търсенето на самолета. Тази намеса означаваше, че самолетът е част от съдбата ми и че може би в него се съдържа някакъв намек за по-голямата игра, в която аз бях нещо повече от пионка, но по-малко от цар.

Ейнджъл и Луис също избраха да участват, защото Брайтуел бе умъртвил братовчедката на Луис и той се интересуваше от всичко, свързано с Вярващите и техните цели. Желанието за отмъщение у Луис беше безпределно.

Имаше обаче един друг човек, който познаваше пряко Брайтуел и Вярващите и който знаеше повече от всеки друг за тела, които гният, но не умират, и за преселващи се духове — може би дори повече, отколкото бе склонен да признае пред мен. Името му бе Епстайн, той бе равин, безутешен баща и ловец на паднали ангели.

Обадих се в Ню Йорк и си уговорих среща с него за следващата вечер.

Кашерният ресторант се намираше на улица „Стантън“, между магазин закусвалня, централно средище на мухите, съдейки по труповете зад витрината, и шивашко ателие, в което полиестерът бе издигнат в култ. Епстайн вече бе в ресторанта: един от гавазите пред вратата издаваше присъствието му. Той не носеше ярмулка, но иначе отговаряше напълно на стереотипа: млад, чернокос евреин, направен от тухли и протеин. Вероятно бе въоръжен, което обясняваше защо дясната му ръка бе пъхната под сакото му, а лявата висеше свободно. Епстайн не носеше оръжие, но хората, които го придружаваха и охраняваха, определено не бяха беззащитни. Младежът не се изненада от появата ми, вероятно защото две пресечки по-рано бях минал покрай колегата му, който внимаваше да не ме следят. Една пряка по-натам беше Ейнджъл, а Луис се мярна от другата страна на улицата. По този начин двамата с Епстайн осигурявахме хляб на поне четирима души и смазвахме колелата на капитализма.

Ресторантът си беше както го помнех от предишното ми посещение: дълъг дървен тезгях отдясно със стъклени витрини, които обикновено бяха пълни с дебели сандвичи и някои специалитети като телешки език по полски в сос със стафиди, сарми и пилешки дробчета соте, но сега бяха празни, и десетина дузина кръгли масички покрай лявата стена, на една от които блещукаха три свещи в орнаментиран сребърен свещник. До нея седеше рави Епстайн, също така непроменен. Винаги ми се струваше, че старостта бе изпреварила годините му, поради което сега те се трупаха, без да променят външния му вид. Само смъртта на сина му бе добавила бели коси и бръчици по лицето му — смърт, застигнала младежа от ръцете на онези, които споделяха вярванията на Брайтуел и подобните нему, а вероятно и нещо от тяхната същност.

Епстайн се изправи да стисне ръката ми. Носеше елегантен лек костюм от черна коприна, бяла риза и черна копринена вратовръзка с безупречен възел. Беше много гореща вечер, но климатичната инсталация в ресторанта беше изключена. Ако бях облечен като Епстайн, от мен щеше да се лее пот, но ръката му бе суха, а по лицето му нямаше и капчица влага. При мен положението бе различно — ризата ми бе залепнала за гърба под синьото спортно сако.

От дъното на ресторанта се появи жена: тъмнокоса, тъмноока и безмълвна — това бе глухонямата, която бе присъствала на предишната ни среща с Епстайн тук преди години. Тя постави пред всеки от нас по чаша вода с лед и стръкче мента. Погледът й се спря върху мен и в него се мярна нещо като интерес. Погледах как се отдалечава. Носеше свободни черни джинси, стегнати с колан около тънката й талия, и черна камизолка. Косата, сплетена на плитка, падаше по смуглия гръб, завързана с червена панделка в края. Както и при предишната ни среща, тя ухаеше на карамфил и канела.

Епстайн с нищо не показа да е забелязал погледа ми. Той се суетеше със стръкчето мента, което стри във водата и разбърка с лъжичка. На масата бяха наредени прибори. Скоро щяха да започнат да поднасят храна. Така обичаше Епстайн да прави бизнес.

Той ми се видя разсеян и сякаш притеснен.

— Добре ли сте?

Епстайн махна с ръка.

— Неприятна случка, докато идвах насам, нищо особено. Исках да посетя синагогата на „Стантън“ и някакъв човек почти на моята възраст ме нарече „чифутско копеле“, докато се разминавахме. Много отдавна не бях чувал този израз. Това ме притесни: възрастта на човека, който го изрече, остарялата фраза на тази обида. Сякаш се бях върнал назад във времето.

Той се сепна и се протегна, сякаш споменът за обидата беше физическа болка, която можеше да прогони от тялото си.

— Но невежеството няма срок на годност. Отдавна не сме се виждали, мистър Паркър. Изглежда, не сте стояли със скръстени ръце от последната ни среща. Продължавам с интерес да следя вашата любопитна кариера.

Подозирах, че каквито и сведения да имаше Епстайн за мен, те не бяха събрани от вестниците. Той разполагаше със свои източници, включително един висш служител на ФБР на име Рос от нюйоркската централа, който държеше досие с моето име, създадено след смъртта на жена ми и детето ни. Някой по-стеснителен би изпитал параноя; аз го тълкувах като проява на интерес.

— Дано това да е за хубаво — казах.

— Е, помагал съм от време на време, знаете.

— Вашата помощ почти ми коства живота.

— Но помислете за съдбовните промени, които произтекоха от това.

— Все още се опитвам да избегна най-съдбовната: смъртта.

— И се справяте доста добре. Погледнете се — жив и в добро настроение. С любопитство очаквам да науча причината за това, но първо да хапнем. Мисля, че Лиат ни е приготвила нещо вкусно.

И макар да не можеше да го чуе, нито да прочете устните му, докато стоеше зад гърба му, жената на име Лиат тутакси се появи откъм кухнята с поднос със сарми и наденички, плато от сладки и люти чушки, три вида книш и две купи със салата. Тя долепи още една маса към нашата, за да имаме достатъчно място за хранене.

— Никаква риба — каза Епстайн. Той почука с пръст слепоочието си. — Помня такива неща.

— Приятелите ми смятат, че имам фобия — казах.

— Всеки от нас има своите особености. Навремето познавах една жена, която припадаше, ако някой разреже домат пред очите й. Така и не узнах дали има точен медицински термин за това нещо. Най-близкото, което знам, е „лаханофобия“, което било ирационален страх от зеленчуци. — Той се приведе към мен заговорнически. — Трябва да призная, че съм го използвал в някои случаи, за да се спася от яденето на броколи.

Лиат се върна с бутилка совиньон блан, марка „Гуз Бей“, наля две чаши за нас и трета за себе си. Тя взе чашата си и седна на тезгяха с кръстосани крака. Постави на скута си книга, „Младите и огънят“ от Норман Маклийн. Не ядеше. Нито пък четеше, макар да бе отворила книгата пред себе си. Наблюдаваше устните ми и се запитах каква е нейната роля в тази Епстайнова игра.

Отпих от виното. Беше хубаво.

— Кашерно ли е? — попитах. Не можех да скрия изненадата си.

— Съмнението ви може да бъде простено, тъй като виното притежава забележителни качества, но да: от Нова Зеландия е.

Хранехме се и говорехме за семействата и за трудностите на този свят, внимателно избягвайки по-мрачните теми, докато Лиат не разчисти масата и не донесе кафе и отделна каничка мляко за мен, а пък аз не можех да не забележа колко внимателно следи устните ми, вече изоставила всякакви преструвки. Забелязах и това, че Епстайн се бе извърнал леко настрани, така че тя да може да чете и неговите устни.

— И така — рече Епстайн, — какво ви води насам?

— Брайтуел — казах.

— Брайтуел… го няма — отвърна Епстайн, оставяйки двусмислието на фразата да увисне между нас; не мъртъв, а „го няма“. Епстайн по-добре от всеки друг разбираше природата на Брайтуел.

— Засега? — казах.

— Да. Можехме да стигнем до по-постоянно решение, ако не го бяхте застреляли.

— Но пък ми достави удоволствие.

— Сигурен съм, че е така. Удоволствие доставя и смачканата хлебарка, докато не запъпли отново, но свършеното — свършено. Защо да отваряме въпроса отново?

Разказах му историята, както ми я предаде Мариел Ветърс, спестявайки единствено имената на участниците и на техния град.

— Самолет — каза Епстайн. — Не знам нищо за такъв самолет. Ще трябва да се посъветвам. Може някой да е чул нещо. Какво друго?

Бях направил копие на списъка с имената, получен от Мариел.

— Бащата на жената взел това от самолета — казах, като плъзнах фотокопието през масата. — От пачка документи в чанта, оставена под една от пилотските седалки. Другите оставил в самолета, поне според дъщерята.

Епстайн извади от джоба си очила с телени рамки и внимателно нагласи стрелките зад ушите си. Имаше навика, с помощта на своите примижавания и гримаси, да се прави на по-крехък, отколкото беше всъщност. Тази роля той играеше дори пред хора, които го познаваха достатъчно добре, за да не се връзват. Може би навикът бе станал твърде силен или пък вече не разграничаваше позата от реалността.

Епстайн не беше от хората, които се изненадват лесно. Бе видял твърде много от този свят и нещичко от другия, та не бяха много тайните, останали скрити за него. Но сега очите му се разшириха, а устните му зашепнаха имената като в молитва.

— Говорят ли ви нещо тези имена? — попитах. Още не му бях разказал за Кени Чан и преждевременната кончина на неговите съпруга и съдружник. Не че му нямах доверие, но просто не виждах защо трябва да му казвам съвсем безвъзмездно всичко, което съм научил.

— Може би — каза той. — Ето това тук.

Той посочи с пръст средата на страницата, където бе името Калвин Букарт.

— Той работеше дискретно за някои каузи в продължение на години. Беше свързан с Американския съюз за граждански свободи, „Сърчлайт“^[1], Националната асоциация за подпомагане напредъка на чернокожите, както и за антиавторитарни движения в Южна и Централна Америка. Беше христоматиен пример за социално ангажиран саксонец.

— Не открих името му никъде.

— Можехте да го откриете, ако бяхте търсили Калвин Бук. Малцина знаеха истинското му име.

— Защо го е пазел в тайна?

— Твърдеше, че е от съображения за сигурност, но донякъде се дължеше и на желанието му да се освободи от родовото наследство. Дядо му, Уилям Букарт, бил неонацист от най-злостния вид: поддръжник на политиката на помирение с фашистите в младостта си и съюзник на сегрегационисти, хомофоби и антисемити през целия си живот. Бащата на Калвин, Едуард, още с навършването на пълнолетие отказал да има нещо общо със своя старец, а Калвин направил още една стъпка в тази посока, като започнал да оказва дискретна подкрепа на такива институции, които дядо му с удоволствие би опожарил. Състоянието, с което разполагал, му дало допълнителна свобода.

— Тогава какво търси в този списък?

— Предполагам, отговорът се крие в начина, по който загина — намериха го обгазен до смърт в един подземен гараж в Мексико Сити. Оказа се, че Калвин в крайна сметка се бил метнал на дядо си, а не на баща си: в продължение на десетилетия той издавал другарите си и подкопавал техните каузи. Профсъюзни водачи, активисти за граждански права, адвокати попадали в ръцете на враговете си именно благодарение на Калвин Букарт.

— Да не намеквате, че се е самоубил в пристъп на угризения?

Епстайн внимателно остави кафената лъжичка.

— Предполагам, че е изпитвал някакви угризения, но не мисля, че се е самоубил. Бил завързан за седалката в колата, езикът му бил изтръгнат, както и зъбите му, а върховете на пръстите му били отрязани. Бил направил фаталната грешка да измени и на вълците, и на агнетата. Официално тленните останки така и не бяха идентифицирани, но неофициално…

Той отново насочи вниманието си към списъка и цъкна неприязнено с език.

— Дейвис Тейт — рече.

— За този знам нещо — отбелязах аз.

— Рупор на нетърпимостта и клеветата — каза Епстайн. — Проповедник на омразата, но като всички свои събратя, лишен от логика и последователност, както и от характер. Яростен враг на мюсюлманите, подозрителен спрямо евреите. Мрази президента на Съединените щати заради това, че е чернокож, но няма куража да се признае за расист, което е един вид кодиран расизъм. Зове се християнин, но Христос би го отхвърлил. Той и онези като него следва да бъдат преследвани заради езика на омразата, който използват, но онези, които са призвани да сторят това, се вълнуват повече от вида на разголена женска гърда по време на мача за Супербоул. Страхът и омразата са твърда валута, мистър Паркър. Те печелят избиратели.

Той отпи от виното, за да отмие името на Тейт от устата си.

— А сега вие, мистър Паркър. Предполагам, че сте поразровили тук-там и сте научили нещо за тези имена.

— Тази жена, Солен Ескот, е била омъжена за човек на име Кени Чан — започнах аз. — Числата до името й отговарят на датите на раждането и смъртта й. Загинала в автомобилна злополука, но самолетът е паднал преди, а не след гибелта й. Смъртта й е била планувана. Брандън Фелис, малко по-долу, е бил съдружник на Кени Чан. Бил убит при обир на бензиностанция малко след смъртта на Ескот. Бил застрелян без причина. Извършителите били маскирани и вече били взели парите.

— Отказ — прочете Епстайн думата срещу името на Фелис. — А това „Л“ ли е след думата?

— Така изглежда.

— Какво означава „Л“?

— Ликвидиран? — предположих.

— Възможно. Вероятно. Съпругът жив ли е?

— Той бил пъхнат в един сейф и оставен там да изгние насред богатството си.

— Някакъв сюжет?

— Кени Чан сключил сделка някой да убие жена му и съдружника му, но после тази сделка му изяла главата.

— Художествена правда, така да се каже. Споменахте, че жена му е загинала в автомобилна злополука?

— Злополуките могат да бъдат предизвикани, а свидетели няма. Какво знаете за компания на име „Прайър Инвестмънтс“?

— Срещал съм името в пресата, нищо повече. Защо?

— „Прайър Инвестмънтс“ е пряко замесена в продажбата на компанията на Кени Чан. Полицаите, разследвали смъртта на Чан, били посъветвани да не притесняват Прайър. Изглежда, има връзки в Министерството на отбраната.

— Ще видя какво може да се научи — каза Епстайн.

Той внимателно прегъна списъка, прибра го във вътрешния джоб на сакото си и стана: — Къде сте отседнали тази вечер? — попита.

— Бившият ми партньор Уолтър Коул предложи да ме подслони.

— Бих предпочел да останете тук. Може да се наложи да ви потърся спешно, а ще е по-лесно, ако останете при Лиат. Тя държи апартамент горе. Съвсем удобен, уверявам ви. Един от моите хора ще остане наоколо, за всеки случай. Предполагам, че не сте сам?

Епстайн познаваше Ейнджъл и Луис.

— Те са отвън.

— Нека се приберат. Няма да ви трябват. Ще бъдете защитен. Имате думата ми.

Обадих се на Ейнджъл по мобилния да му обясня плана.

— Това устройва ли те? — попита той.

Погледнах към Лиат. Тя отвърна на погледа ми.

— Ще го преживея — казах и затворих.

Апартаментът беше повече от удобен. Той заемаше двата най-горни етажа от сградата, останалите бяха отдадени под наем. Беше обзаведен в псевдоориенталски стил: с много възглавници, килими и доминиращи червени и оранжеви тонове, акцентирани от лампи в ъглите вместо на тавана. Лиат ме заведе в спалнята за гости, която разполагаше с отделна баня. Взех душ, за да се охладя. Когато излязох, осветлението на долния етаж бе угасено и апартаментът бе утихнал.

Препасах една хавлия около кръста си и седнах до прозореца над улицата. Долу минаваха влюбени двойки, хванати за ръка. Видях един мъж да се кара на детето си, а жената се опитваше да успокои и двамата. Чувах музиката от съседната сграда, непознат етюд за пиано. Мислех, че е запис, докато изпълнителят не сбърка и някаква жена се засмя с приятен, благосклонен смях, после мъжки глас отговори нещо и музиката престана. Чувствах се като чужденец, макар да познавах тези улици и този град. Но градът не беше мой. Бях чужд човек в позната земя.

Лиат влезе в стаята малко преди полунощ. Беше облечена в кремава нощница до коленете, а косата й се спускаше над раменете. Бях седял на тъмно, но тя включи нощната лампа и пристъпи към мен. Хвана ръката ми и ме притегли да се изправя. Разгледа ме на меката светлина. Проучи всички белези от стари рани, докосвайки всеки с върховете на пръстите си, сякаш преценявайки пораженията, понесени от тялото ми. Когато свърши, вдигна дясната си длан към лицето ми с израз на дълбоко съчувствие.

Когато ме целуна, почувствах сълзите й по кожата си и ги вкусих върху устните си. Беше минало толкова много време и си казах: приеми този малък подарък, тази крехка, мимолетна нежност.

Лиат — едва по-късно разбрах какво означава името й.

Лиат: Ти си мой.

Събудих се малко след седем. Леглото до мен беше празно. Изкъпах се, облякох се и слязох долу. Апартаментът бе тих. Когато влязох в кухнята, някакъв мъж на средна възраст приготвяше храната от дневното меню, а една жена над шейсетте сервираше кафе и кифли на късата опашка от клиенти. На масата, на която предната вечер бяхме седели с Епстайн, възрастна двойка четеше поделените страници на „Форуърд“^[2].

— Къде е Лиат? — попитах жената зад тезгяха.

Тя сви рамене, бръкна в джоба на престилката си и извади някаква бележка. Бележката не беше от Лиат, а от Епстайн. В нея пишеше:

Има напредък.

Моля, останете още един ден.

Е.

Излязох от ресторанта. Един от младежите на Епстайн седеше на маса отвън и пиеше ментов чай. Той не ме погледна, нито тръгна след мен. Пих кафе в една пекарна на „Хюстън“, а мислите ми са въртяха около Лиат. Питах се къде е и подозирах, че знам отговора.

Вероятно разказваше на Епстайн за белезите ми.

Прекарах остатъка от сутринта в обикаляне на книжарниците и малкото останали музикални магазини като „Ъдър Мюзик“ на Четвърта улица и Бродуей и „Академи Рекърдс“ на Западна осемнайсета улица, преди да се срещна с Ейнджъл и Луис за обяд в ресторант „Брикярд“ в Хелс Кичън.

— Изглеждаш променен — каза Ейнджъл.

— Нима?

— Да, като котарак, който е облизал каймака, но в каймака е имало валериана. Тази жена, при която пренощува, Лиат, как изглежда?

— Стара — отвърнах.

— Сериозно?

— И посивяла.

— Не думай. Сигурно е и дебела.

— Много.

— Така си и мислех. Значи няма нищо общо с онова стройно тъмнокосо парче, което ви сипваше виното снощи?

— Абсолютно нищо.

— Браво. Значи няма да празнуваме края на най-дългата суша от Прашните бури насам?

— Не — казах, — нищо няма да празнуваме. Пилешки крилца ли ще поръчаш?

— Аха.

— Гледай да не се задавиш с някоя кост. Не съм сигурен, че ще си счупя краката да те спасявам.

Устните на Луис трепнаха. Може и да беше усмивка.

— За човек, който току-що е бил оправен от представителка на Божия народ, не изглеждаш много доволен — каза той.

— Много знаеш.

— Греша ли?

— Нищо не казвам.

— Добре, щом искаш да се правиш на скромен.

— Това, че ти казвам да си гледаш работата, означава ли, че се правя на скромен?

— Да.

— Добре. Значи се правя на скромен.

— Тоест или не си намазал, или не ти е харесало, защото пак не изглеждаш доволен.

Беше прав. Не можех да обясня защо; просто чувствах, че не съм успял да узная нищо за Лиат, освен аромата на тялото й, извивката на гръбнака и вкуса й, докато тя бе успяла да погледне дълбоко в мен. Не беше заради мълчанието й, дори във върховния миг очите й останаха отворени, а пръстите докосваха най-старите ми и дълбоки рани, докато очите й търсеха белезите по душата ми и аз почувствах, че тя запомня и тях, за да може по-късно да разкаже някому какво е научила.

— Беше странна нощ, това е — отвърнах.

— Не заслужаваш качествен секс — каза Ейнджъл възмутено. — Загубена работа.