Джон Конъли
Ангелите на гнева (21)

21

Срещнах се с Епстайн следобед на другия ден в италианския магазин „При Никола“, на 54 улица и Първо авеню. Тази част от града се нарича Сътън Плейс и през по-голямата част от нейната история тук са живели един до друг бедни и богати, общежития са се издигали редом с именията на знаменитости, а шумът от фабриките, пивоварните и пристанищните докове прониквал в студията на известни художници като Макс Ернст и Ърнест Фийни. В края на 30-те години от XX век започнало строителство по тогавашното шосе Ийст Ривър Драйв, впоследствие превърнало се в булевард „Франк Делано Рузвелт“. Бедняшките постройки и доковете постепенно отстъпили място на небостъргачите. Но все още имаше хора, които си спомняха времето, когато Сътън Плейс бил обитаван предимно от актьори и режисьори, от представители на театъра, киното и съответно — на гей общността. Говорело се, че осемдесет процента от жителите на квартала са хомосексуални. Рок Хъдсън например държал апартамент в блок 405, точно срещу „Никола“. В онези времена било достатъчно да кажеш на таксиметровия шофьор да те закара до „Четири от пет“, за да те достави направо пред входа на сградата.

Аз бях избрал „При Никола“ за място на срещата. Ник, който държеше магазина заедно с брат си Фред, беше бивш военен, служил във Виетнам. Във войната геният му се проявил в осигуряването на всякакви търсени стоки — храна, екипировка, алкохол, — нужни за гладкото провеждане на американската военна операция в Югоизточна Азия, но най-вече онези елементи от операцията, свързани с комфорта и удобствата на неговото подразделение. Способността на Ник да плячкосва и доставя търсените стоки, под държала бойния дух в няколко военни бази. Ако имаше още хиляда като него, САЩ можеха и да спечелят тази война. Сега обаче той се бе отдал на ролята на нюйоркски магазинер, където шлифованият му талант да преговаря и присвоява му служеше добре.

Онази сутрин зад тезгяха бяха и Ник, и Фреди, и двамата облечени в неофициалната униформа на магазина, състояща се от карирана риза и сини джинси, макар в събота Ник да сменяше карето с по-официална черна риза в почит към времето, когато тръгваше да купонясва из града след края на работното време. „При Никола“ беше останка от по-добрите времена на Ню Йорк, когато всеки квартал имаше своята бакалничка, а клиенти и търговец бяха свързани от лични взаимоотношения. Ако човек се завърти малко по-дълго в „При Никола“, я Ник, я Фреди ще му бутне чаша прясно еспресо в ръката. След което става завинаги техен. На една щайга до вратата седеше Холандеца, един от най-старите им клиенти, с кафе в лявата ръка и одеяло, преметнато през скута и дясната му ръка, която този следобед държеше пистолет.

Магазинът изглеждаше измамно тесен. В задната част на помещението, което едва побираше опашка от неколцина клиенти, имаше стълби, които водеха към малък склад, който от своя страна водеше към вътрешната постройка, където беше офисът на Ник и Фред. През два магазина на улицата отпред имаше желязна порта, водеща към вътрешен двор с огромни размери за стандартите на този град.

Епстайн пристигна малко след това, следван от Адив, пишман ухажорът на Лиат, и Йонатан, по-възрастният, който ме бе дразнил по време на снощната среща. Когато Адив и Йонатан се опитаха да последват Епстайн вътре в магазина, Уолтър Коул застана на пътя им.

— Съжалявам, момчета. Няма място.

Епстайн се втренчи в Уолтър.

— Бившият полицай — каза Епстайн, наблягайки на думата „бивш“.

— Няма бивши полицаи.

— Вие ли ще гарантирате сигурността?

— Служа на народа. Както казах, бивши полицаи няма.

— Има ли друг вход? — попита Адив.

— Откъм една сграда на 54 улица и през онази порта отдясно — каза Уолтър. — Ако ще се чувствате по-спокойни да наблюдавате и двата входа, заповядайте. Колкото до магазина, никой няма да влезе вътре покрай нас четиримата — каза той, посочвайки Ник, Фреди и Холандеца. — Освен това изгълтахме толкова еспресо и сме толкова нервни, че и пощальонът да влезе, и него можем да очистим. Разходете се, момчета. Глътнете малко въздух.

Епстайн помисли за миг и кимна на двамата бодигардове, които се отдалечиха. Адив тръгна към ъгъла на 54-а, откъдето можеше да наблюдава едновременно магазина и входа на жилищната сграда, а Йонатан — към желязната порта на Първо авеню. Аз поведох Епстайн надолу по стълбите, през склада и по коридора до просторния офис на Ник, където можехме да си поговорим без гладко обръснатите млади евреи, заплашващи мира с оръжието си.

Докато крачехме, се питах къде може да е Лиат. Тя ме притесняваше. Не бях преспивал с жена, откакто Рейчъл ме напусна, и не бях сигурен как точно се бях озовал в леглото с Лиат, като изключим това, че я бях пожелал, а тя бе откликнала, което всъщност е достатъчно като причина. Но снощи в ресторанта тя не бе показала особено желание да повторим експеримента, а Епстайн й бе възложил задачата да ме наблюдава, докато той ме шокира със списъка и провери как ще реагирам на въпросите му. Да го попитам направо дали я е накарал да легне с мен, за да проучи белезите ми, ми се струваше нетактично, да не говорим, че отговорът нямаше да ми хареса; а да го попитам какво щеше да се случи, ако тя бе поклатила глава, вместо да кимне на края на разпита, можеше да ме разстрои още повече.

Ник ни поднесе силни италиански кафета от подносче заедно с пресни сладкиши. Епстайн тъкмо бе преполовил една тарталетка, когато Уолтър Коул влезе и седна до масата в ъгъла.

— Мислех, че ще говорим насаме — каза Епстайн.

— Сгрешили сте — каза Уолтър.

— Разбрах, че това е неутрална територия.

— Недоразбрали сте — каза Уолтър.

Епстайн се обърна към мен.

— А вашите телохранители Ейнджъл и Луис?

— А, тук са някъде — отвърнах. — Вероятно правят компания на Адив и Йонатан.

Епстайн се опита да скрие негодуванието си.

Но не успя.

Отвън, докато слънцето залязваше, Адив и Йонатан почувстваха дулата на пистолетите, насочени в тях. Двамата се виждаха един друг, така че Адив бе наясно с положението на Йонатан, и обратното. Адив забеляза как желязната порта се отвори тихо и някакъв висок чернокож мъж с бръсната глава и посивяла брада на вехтозаветен пророк, облечен в скъп костюм, пристъпи зад Йонатан и прошепна нещо в ухото му, положил лявата си ръка на рамото му, докато с дясната натискаше дулото на пистолета си в ребрата му. Адив, чийто баща бе шивач, имаше време само да оцени кройката на костюма, преди някакъв дребен, брадясал бял мъж, подобен на скитник, с грозни, но чисти дрехи, да го заплаши, че ще му пусне куршум, ако мръдне, така че Адив остана мирен, докато онзи го разоръжи. Луис проведе подобен монолог с Йонатан с подобен сценичен развой, макар да си направи труда да добави:

— И не ми излизай с Крав Мага и разни такива. Спусъкът на това нещо е толкова мек, че и вятърът може да го натисне.

Грамаден очукан джип със затъмнени стъкла, шофиран от японски джентълмен, спря пред магазина. Задните врати се отвориха, за да се появи втори японски джентълмен; и Йонатан и Адив бяха натикани вътре, последвани от Ейнджъл. Вратите се затвориха и ръцете на двамата евреи бяха вързани зад гърбовете им с кабел. Телефоните и портфейлите им бяха отнети, заедно с джобните.

— Какво ще правите с равина? — попита Адив, учудвайки Ейнджъл със своето самоотрицание.

— Нищо — отговори той. — Моят приятел ще остане пред магазина да се погрижи за безопасността на равина, а вътре имаме още един човек, за всеки случай.

— Защо е всичко това? — попита Йонатан.

— Защото не бива да се насочват пистолети към съюзници — отговори Ейнджъл и срита Адив в ребрата с острите си каубойски ботуши. — Ах да, и защото не бива да казваш на съюзниците си да ходят да се шибат, докато разговарят любезно с теб, само понеже си кисел заради онова, което може да са правили или да не са правили с гаджето ти, особено ако не са знаели, че ти я смяташ за свое гадже, и най-вече при положение че тя дори не ти е гадже, а само ти си мислиш така, защото криеш някаква искрица в сърцето си, за която само ти си знаеш. Да не си на девет години? Симпатично еврейче като теб би трябвало да има повече мозък.

Йонатан хвърли на Адив убийствен поглед.

— Какво? — каза Адив. — Ти му извади пистолет.

— Момчета, момчета — каза Ейнджъл. — Взаимните обвинения не носят полза, макар отстрани да изглеждат забавни.

— Безопасността на равина е по-важна — каза Йонатан, удряйки моралната струна. — Трябваше да сме при него.

— Да, трябваше, само дето ви сгащиха на улицата посред бял ден, а сега лежите в някакъв джип и пътувате за Джърси. Не съм спец по лична охрана, но ми се струва, че равинът трябва да си подбере по-добри служители, ако не възразявате, че го казвам. Пък и ако възразявате.

— Какво ще правите с нас? — попита Адив. Гласът му не трепна. Ейнджъл трябваше да признае, че момчето беше куражлия; възпитание му липсваше, но не и кураж.

— Чували ли сте за Пайн Баренс?

— Не.

— Това са милион акра гори, влечуги, диви котки и Дяволът на Джърси, макар да признавам, че Дяволът на Джърси може и да не съществува. Абе доста път е, дори и без дяволът да те гони.

— Ще ни оставите в пустошта?

— Можеше и по-лошо — да ви оставим в Камдън^[1].

— Град непобедим — обади се за пръв път шофьорът японец.

— Какво? — попита Ейнджъл.

— „Насън видях аз град непобедим“ — каза шофьорът. — Това е мотото на Камдън. Учил съм го по странознание.

— Искаш да кажеш „град непоносим“ — каза Ейнджъл. — Дори ченгетата не си подават носа там. В този град има толкова престъпност, че дори покойниците са въоръжени. Аз лично бих предпочел да оцелявам в гората.

— Но — започна Адив, а Ейнджъл веднага му заби още един ритник, смълчавайки протеста му.

— Въпросът е приключен — каза той. — Сега млък. Едни от най-умните ми идеи са ми хрумвали в задната част на разни автомобили.

Пийвахме си еспресото. Беше много, много добро.

— Да започнем отначало — казах на Епстайн. — Разкажете ми за жената, която ви даде списъка.

— Името й беше Барбара Кели.

— Беше?

— Тя умря миналата седмица.

— Как?

— Беше многократно проводена с нож, шибана с някакъв ремък и частично ослепена. След това убиецът или убийците подпалили къщата, вероятно за да прикрият следите от нападението. Провели са изтезанията много внимателно. Нямало е счупени кости и тя била още жива, когато подпалили кухнята, макар вероятно да е била в безсъзнание. Имала е доста добра алармена система със скрити детектори за дим и топлина, които вървели успоредно на главната система, но независимо от нея. Освен това валяло силно, което попречило на пожара да се разрасне. Въпреки това, докато пристигне пожарната, огънят вече бил погълнал почти цялата кухня и бил стигнал до хола, но Кели успяла по някакъв начин да изпълзи в коридора. Била получила тежки изгаряния и починала на път за болницата. Аутопсията разкрила тежките наранявания, които получила, преди да бъде обгорена.

— Научихте ли нещо повече за това?

— Представяла се е за независим консултант. В банковата й сметка имаше съвсем малко средства и на хартия изглеждаше сякаш едва свързва двата края. Доходите й били от различни източници, предимно дребни фирми. На пръв поглед е работела здраво за малко пари, които едва й стигали да си изплаща ипотеката и да преживява.

— Но?

— Проверяваме въпросните фирми, но две от тях се оказаха фиктивни или без стопанска дейност. Смятаме, че е имала други източници на доходи и други банкови сметки.

— Полицията намери ли нещо в къщата?

— Лаптопът, вписан в имуществената й застраховка, липсва. Твърдият диск е изваден от настолния й компютър, а документите й са били избирателно опоскани.

— Греда.

— Все още проверяваме. Освен това има и допълнително усложнение.

— Винаги има.

— Смятаме, че не сме единствените, на които тя е пращала материали. Имала е рак и е знаела, че не й остава много време. Искала е да изкупи греховете си. Искала е да се увери, че нещата са задвижени и че данните й са приети сериозно.

— На кого е могла да изпрати информация? На вестниците? На някой прокурор?

Епстайн поклати глава.

— Не разбирате ли? Целта на тази конспирация е била придобиване на влияние и услуги, сега или в бъдеще. От двете извлечения, с които разполагаме, знаем, че са притежавали политици и журналисти. Не мислите ли, че са успели да стигнат и до живота на висши полицаи, законодатели, прокурори? Нямало е как да прати тези данни по обичайните канали. Трябвало е да избира на кого да ги даде.

— И се е спряла на вашите адвокати?

— Познаваше ни, защото бяхме нейни врагове.

— Но не е споменала за други адресати?

— Адресат. Само още един. Единственият знак, който ни даде, беше предупреждението да действаме бързо, защото, ако не го направим, друг, по-безскрупулен от нас, ще вземе отмъщението в свои ръце и чрез него тя щяла да заслужи спасението си.

Знаех кого е имала предвид. Епстайн също знаеше. Имаше само един човек, който отговаряше на това описание и който разполагаше със средствата и най-вече с компетенцията да изпълни нейното желание.

Този човек се наричаше Колекционера.