Джон Конъли
Ангелите на гнева (6)

6

През един студен януарски следобед на 2004 година човекът, известен като Брайтуел — ако може да се нарече човек, — се появил отново.

Харлан Ветърс ненавиждал зимните месеци: не ги обичал още докато бил младеж с изобилие от енергия, висок мускулен тонус и здрави кости, но запасите му и от трите качества били силно намалели и вече посрещал първия сняг едва ли не с ужас. Съпругата му се смеела, докато той ругаел снимките в зимните каталози, които намирал в пощенската кутия през август, или лъскавите рекламни брошури, сгънати в „Мейн Сънди Телеграм“, от които се усмихвали доволни хора, облечени в топли дрехи и стиснали лопати за сняг, сякаш три-четири месеца тежка зима били някакво щуро забавление, по-страхотно и от Дисниленд.

— На бас, че никой от тези хора не е от нашия щат — казвал той, сочейки снимките. — Би трябвало да снимат някой нещастник, затънал в сняг до коленете, който се опитва да си откопае колата с лъжица.

Анджелин го потупвала по рамото и казвала:

— Така не биха продали много пуловери — на което Харлан отвръщал с мърморене, а тя го целувала по темето и го оставяла, знаейки, че по-късно ще го намери в гаража да проверява я ралото, с което превръщал пикапа в снегорин, я фенерчетата, я запасите от батерии; или пък резервния генератор и състоянието на бараката за дърва, и всичко това още преди листата на дърветата да са почнали да капят.

През следващите седмици той правел списък на всичко необходимо като храна и оборудване, а после някоя ранна утрин потеглял за складовете на едро в Бангор или ако бил в настроение за по-дълго шофиране, в Портланд, а вечерта се връщал с разкази за лоши шофьори, кафета за по два долара и понички, които не можели да се сравняват с поничките на Лори Боудън долу в закусвалнята на Фолс Енд, и кой знае защо, каква толкова философия има в едни понички? Тя му помагала да намести покупките, в които имало толкова кутии с какао, колкото цял град не може да изпие за една зима, защото знаел колко много обича тя горещо какао и не искал да остава без любимата си напитка.

А на дъното на пакета винаги имало малък подарък за нея, нещо, което сам бил избрал от някой бутик, а не от големите универсални магазини. Тя знаела, че това е истинската причина да избере по-дългия път — за да й вземе нещо, което не може да се намери в града: шал, шапка или дребно бижу плюс може би кутия бонбони или бисквити, а често и някоя книга, дебел роман с твърди корици, който да можел да се чете в продължение на цяла седмица, когато паднел дебелият сняг. Тя се развеселявала и трогвала, представяйки си как той влиза в магазин за дамска мода, опипва памучните и копринените материи и се съветва с продавачката за качеството и цената, броди между лавиците в книжарницата, отворил тефтера си на списъка със заглавия, преписани през последните месеци — книги, които тя самата била споменала, или пък романи, за които той бил прочел нещо и смятал, че ще й харесат. Тя знаела, че той е прекарал повече време в избирането на тези дреболии, отколкото в набавянето на зимните провизии, и че ще грейне от щастие при вида на радостната й изненада от подаръците, които й бил донесъл.

Работата била там, че докато нейните приятелки често се оплаквали от липсата на вкус у съпрузите им или неумението им да изберат подходящи подаръци за Коледа или за рожден ден, изборът на Харлан бил винаги безупречен. Дори най-дребният подарък, който поднасял, говорел за вниманието, с което е избиран, и през дългите години съвместен живот тя се уверила колко много я цени той и колко често мисли за нея, и тези малки жестове били само моментни признания за нейното дълбоко и трайно присъствие в живота му.

Дойдела ли голяма експедиция обаче, тя на свой ред го посрещала с топла вечеря и прясно опечен пай с праскови или ябълка, не прекалено сладък, с препечена коричка, точно както го обичал. Двамата се хранели, говорели, по-късно правели любов, защото той никога не бил престанал да я обича.

И още я обичал, макар тя вече невинаги да помнела онзи, който я обичал.

Онзи ден пътят бил покрит с лед, черен и коварен, и Харлан бил принуден да шофира до дома за възрастни хора почти с пешеходна скорост. С огромно облекчение зърнал червената тухлена сграда на фона на ясносиньото небе, лампичките от коледната украса все още светели по храстите и дърветата, а слегналият се сняг бил осеян със следи от птици и дребни бозайници. Напоследък бил започнал да мисли повече за неизбежността на смъртта и се улавял, че е започнал да шофира с повишено внимание. Не искал да изпревари жена си в отвъдното. Знаел, че дъщеря му ще се погрижи за нея, ако се случи така, защото Мариел била добро момиче, но знаел също, че в случайните мигове на прояснено съзнание жена му намирала утеха в неизменните му посещения и не искал да увеличи страховете й с евентуалното си отсъствие. Трябвало да внимава колкото заради себе си, толкова и заради нея.

Той изтърсил снега от обувките си, влязъл във фоайето и поздравил Ивлин, хубавото чернокожо момиче, което работело на рецепцията от понеделник до четвъртък и всяка втора събота. Знаел графика им наизуст, пък и те можели да сверяват часовниците си по неговите посещения.

— Добър ден, мистър Ветърс. Как сте днес?

— Не се предаваме, мис Ивлин — отвърнал той както винаги. — Студенко, а?

— Ужасно. Бррр!

Харлан понякога се питал дали чернокожите усещат студа по-остро от белите, но бил твърде възпитан, за да попита. Предполагал, че това е един от въпросите, чийто отговор така и нямало да научи.

— Как е старото момиче?

— Имаше тежка нощ, мистър Ветърс — казала Ивлин. — Кланси поседя при нея да я успокои, но тя не можа да спи. Но последния път, като надникнах, беше задрямала, което е добре.

Кланси работеше нощни смени. Той беше едър мъж от неопределена раса, с дълбоко поставени очи и глава, която изглеждаше твърде дребна за тялото му. Първия път, когато се срещнаха, Кланси тъкмо излизаше от дома в цивилните си дрехи и Харлан за миг се уплаши за живота си. Кланси приличаше на беглец от затвор със строг режим, но когато го опозна, Харлан откри една добра душа, изпълнена с безкрайно търпение към възрастните пациенти, дори към онези, които, подобно на Харлановата жена, се страхуваха от собствените си съпрузи и деца. Присъствието на Кланси им действаше като успокоително, но без отрицателните странични ефекти.

— Благодаря, че ми каза — рекъл Харлан. — Но ще отида да надникна как е, ако може.

— Разбира се, мистър Ветърс. След малко ще донеса горещ чай и бисквити, ако желаете.

— Сигурен съм, че ще пожелаем — отвърнал сподавено Харлан, трогнат от искрената загриженост на младата жена. Знаел, че си плаща за услугите им, но оценявал това, че правят повече, отколкото са длъжни. Наслушал се бил на ужасни истории дори за най-скъпите домове за възрастни хора, но тук никой не давал и най-дребния повод за недоволство.

Той се отправил бързешком по топлия коридор, чувствайки болка в ставите и влага в лявата си обувка. Не бил забелязал, че подметката се е разлепила, но лесно можела да се поправи. Водел пестелив живот, донякъде по навик, но най-вече за да може жена му да прекара последните си дни на това място. Не бил прахосал и цент от парите от самолета, макар понякога стомахът му да се свивал от мисълта за тях. Години по-късно той продължавал да очаква някой да го тупне по рамото или да почука на вратата му и униформен служител да му съобщи официално, че искат да поговорят с него за някакъв самолет…

Изглежда, бил единственият посетител в онзи следобед. Вероятно състоянието на пътищата карало хората да си останат вкъщи и самотните пациенти в дома дремели, гледали телевизия или просто зяпали през прозорците. Никой не разговарял. Било тихо като в манастир. Една врата, отваряна с код, водела към специалното отделение, в което се помещавали по-неспокойните пациенти, склонни да сноват насам-натам, обхванати от смут или страх. Жена му живяла там две години, но с напредването на паркинсоновата болест тя вече не била в състояние да снове из помещенията и дори не можела да стане от леглото без чужда помощ. Той бил донякъде доволен, че вече е в общата част на заведението: крилото с повишена сигурност, въпреки всички удобства, твърде много напомняло на затвор.

Вратата на стаята й била открехната. Той почукал леко, преди да влезе, макар да бил уведомен, че тя спи. Сега повече от всякога внимавал да не нарушава нейното спокойствие и достойнство. Знаел как може да я притесни внезапното нахлуване в личното й пространство, особено в някой от лошите дни, когато изобщо не успявала да го познае.

Когато влязъл, очите на жена му били затворени, а лицето й — обърнато към вратата. Забелязал, че стаята е студена, което го изненадало. Персоналът бил изключително внимателен в поддържането на подходяща температура зиме и лете. Основните прозорци били заключени и се отваряли само със специален ключ, за да предпазят по-неспокойните пациенти от наранявания или опити за бягство. Малките прозорци под тавана се отваряли частично, за да може стаята да се проветрява, но Харлан забелязал, че всички те били затворени.

Той пристъпил в стаята и вратата се хлопнала зад гърба му. Чак тогава усетил миризмата му. Когато Харлан се обърнал, мъжът стоял, облегнат на стената с мъртвешка усмивка, а моравата буца на гушата му била като кървав мехур, готов да се пръсне.

— Седнете, мистър Ветърс — казал той. — Трябва да поговорим.

Въпреки цялата необичайност на ситуацията, сега, когато най-лошото било дошло, Харлан установил, че не се страхува. Все още хранейки бледа надежда, че това, което се случва, не е истина, той си давал сметка, че винаги бил очаквал накрая някой да дойде, и понякога в онези зловещи сънища се мяркал мъж с деформиран от тлъстините профил и ужасен израстък на и без това дебелата гуша. Това бил образът, в който възмездието било избрало да му се яви.

Харлан обаче не смятал да си признава, докато има някакъв избор. Той влязъл в предварително намислената роля на невинния. Вече я бил упражнявал достатъчно. Не знаел защо, но бил убеден, че този човек не бива да узнае местонахождението на самолета във Великата северна гора и не само заради парите, които двамата с Пол били взели. Хората, които през годините идвали да търсят самолета — защото двамата с Пол се били научили да ги разпознават по историите, разказвани от озадачените водачи, — не си приличали един с друг: някои, като Дарина Флорес, били привлекателни, а други, като този мъж, били отвратителни. Някои приличали на бизнесмени или учители, други на ловци и убийци, но общото между всички тях било впечатлението, че нямат уважение нито към Бога, нито към човека. И ако търсели нещо от самолета (а Харлан добре помнел документите с поименни списъци), то дълг на всеки свестен човек било да им попречи да стигнат до тях или поне така си казвали Харлан и Пол в желанието си да изкупят донякъде вината за присвоените пари.

Но никой от двамата не бил толкова наивен, та да смята, че кражбата ще остане ненаказана или че ако разкрият местонахождението на самолета пред Дарина Флорес или друг като нея, истината можела да им купи спокойствие през последните години от живота им. Дори само знанието за съществуването на самолета било достатъчно проклятие, защото и двамата били разгледали онзи списък и част от имената останали запечатани в мозъка на Харлан. Дори можел да ги изреди, ако се наложело. Не много, но достатъчно. Достатъчно, за да се прости с живота си.

От друга страна, този мъж вероятно бил тук заради парите. Вероятно те го били привлекли. Вероятно Харлан и Пол не били внимавали толкова, колкото си мислели.

— Какво правите в стаята на жена ми? — попитал той. — Нямате право да влизате тук. Допускат се само роднини и приятели.

Мъжът пристъпил към леглото на Харлановата съпруга и я погалил по лицето и косата. Пръстите му се плъзнали към нейните устни и ги разтворили безсрамно. Анджелин промърморила в съня си и се опитала да отмести глава. Чифт бледи пръсти се наврели в устата й и Харлан видял как мускулите на ръката му се стегнали.

— Казах да седнете, мистър Ветърс. Ако не го направите, ще откъсна езика на жена ви.

Харлан седнал.

— Кой сте вие? — попитал.

— Името ми е Брайтуел.

— Какво искате от нас?

— Знаете какво.

— Не, сър, не зная. Искам да се махнете оттук, затова ще се опитам да дам отговор на въпросите ви, но напразно сте били път дотук.

Докато Брайтуел продължавал да гали косата на Анджелин, ръкавът му се повдигнал и Харлан видял знака на китката му. Приличал на тризъбец.

— Разбрах, че жена ви страда едновременно от паркинсон и алцхаймер?

— Да.

— Сигурно ви е трудно.

В тона му нямало и следа от съчувствие.

— Не колкото на нея.

— Не ми се вярва да е така.

Брайтуел погледнал спящата жена. Той извадил пръстите си от устата й, помирисал ги, после ги близнал с изострения връх на езика си, който по цвят и твърдост приличал на парче суров черен дроб. Мъжът оставил другата си ръка върху челото на Анджелин. Мърморенето й се усилило, сякаш тежестта на ръката я притеснявала, но не се събудила.

— Погледнете я: тя почти не помни коя е, а сигурно през повечето време не помни и вас. Каквото и да сте обичали у нея, отдавна си е заминало. Тя е просто една черупка, един безсмислен товар. И за двамата ще е избавление, ако тя просто… издъхне.

— Не е вярно — казал Харлан.

Брайтуел се усмихнал и тъмните му очи се вторачили в Харлан и намерили мястото, където Харлан криел най-лошите си мисли, и макар да не помръднал с устни, Харлан чул думата „лъжец“. Той не издържал погледа на Брайтуел и свел посрамен очи.

— Аз мога да го предизвикам — казал Брайтуел. — Една възглавница на лицето, лек натиск върху носа и устата. Никой никога няма да узнае и вие ще бъдете свободен.

— Не говорете така, мистър. Да не сте посмели да говорите така.

Брайтуел се изкискал. Бил странно женствен кикот. Дори закрил уста със свободната си ръка.

— Шегувам се, мистър Ветърс. Честно казано, може да заподозрат нещо, ако умре при, хм, необичайни обстоятелства. Да убиеш, е лесно, трудното е да не те хванат. Което, разбира се, важи за повечето престъпления, но особено за убийство. Знаете ли защо?

Харлан стоял с наведена глава, вторачен в обувките си. Страхувал се, че мъжът може отново да надникне в очите му и да открие вината му. Тогава се разтревожил, че поведението му може да се сметне като проява на гузна съвест, като признание за престъпление, в което още не бил обвинен. Той се стегнал и вдигнал очи към омразния натрапник.

— Не — казал Харлан. — Не знам.

— Защото убийството е едно от малкото престъпления, които рядко се вършат от опитни престъпници — казал Брайтуел. — Това е престъпление от ярост или страст и следователно рядко е замислено предварително. Убийците допускат грешки, защото не са го правили преди това. Те нямат опит в убиването. Това ги прави лесни за откриване и лесни за наказване. Поуката е следната: престъпленията са работа за професионалисти.

Харлан чакал, опитвайки да овладее дишането си. Радвал се, че в стаята е студено, защото студът спирал потенето.

— Такива жертви правите за нея — казал Брайтуел и отново погалил Анджелин по косата. — Не можете дори да си позволите нови обувки.

— Харесвам си ги — казал Харлан. — Добри обувки са.

— С тях ли искате да ви погребат, мистър Ветърс? — попитал Брайтуел. — Тези ли обувки искате да се подават от ковчега ви, когато дойдат да ви оплачат? Едва ли. Предполагам, че в гардероба пазите някой нов чифт в кутия за тази конкретна евентуалност. Вие сте разумен човек. Вие сте от хората, които се грижат за всичко отнапред: за старостта, за болестите, за смъртта.

— Не мисля, че ще има някакво значение как ще ме натруфят, когато умра — казал Харлан. — Ако щат, да ме сложат в рокля, все ми е тая. А сега ако обичате, махнете ръката си от жена ми. Не ми харесва, а сигурно и на нея.

Ръката на Брайтуел се вдигнала от кожата на Анджелин и Харлан изпитал облекчение. Тя се успокоила и дишането й станало по-равномерно.

— Хубаво място — казал Брайтуел. — Удобно. Чисто. Сигурен съм, че и персоналът е мил. А не като онези на минимална заплата, нали така?

— Сигурно не.

— Няма сестри, които крадат дребните пари от шкафчетата и лакомствата, оставени от внучетата за баба — продължил Брайтуел. — Няма скучаещи перверзници, които се промъкват нощем и пъхат пръсти по отверстията на пациентите за спомен, нещо от добрите времена. Макар че знае ли човек? Не ми харесва този мъж Кланси. Никак не ми харесва. Усещам, че не е стока. Краставите магарета се надушват. Стане ли дума за перверзници, инстинктът никога не ме лъже.

Харлан не отвърнал. Знаел, че това е примамка. Най-добре било да запази спокойствие и да не се ядосва. Ядосал ли се, можел да се издаде.

— Но няма лошо. Жена ви едва ли ще си спомни. На някои дори им харесва. Последният път трябва да е бил доста отдавна. Както и да е, да не съдим Кланси прибързано. Все пак външният вид понякога лъже.

Той се ухилил и опипал израстъка на гърлото си с всичките му гънки и драскотини.

— За да се върнем на важния въпрос, искам да кажа, че такива продължителни грижи сигурно струват доста. Човек трябва много да работи, за да ги плаща. Мнооого да работи. А вие сте пенсионер, нали така, мистър Ветърс?

— Да.

— Предполагам, че сте заделяли по малко пари за черни дни. Като един разумен мъж, както казах.

— Да. И не съм спирал.

— Работили сте в горската полиция, нали така?

Харлан не си направил труда да попита откъде мъжът знае толкова много за него. Важното било, че мъжът е там и вече го е проучил. Харлан не би трябвало да е изненадан и не бил.

— Да.

— Плащаха ли добре?

— Достатъчно, и малко отгоре. Поне за мен беше достатъчно.

— Проверих банковата ви сметка, мистър Ветърс. Никога не сте имали на сметката си повече от дребни стотинки, образно казано.

— Нямам доверие на банките. Държа парите си подръка.

— Всичките? — Очите на Брайтуел се разширили в престорено изумление. — Че колко трябва да са били? Всичките — това може да е доста. Може да са хиляди, даже десетки хиляди. А, мистър Ветърс? Десетки хиляди ли бяха? Или повече?

Харлан облизал устни и преглътнал. Не искал гласът му да затрепери. Никаква слабост: пред този човек не бивало да прояви никаква слабост.

— Не, никога не са били много. Продажбата на семейната къща след смъртта на майка ми осигури единствения страничен капитал, както се казва.

По лицето на Брайтуел пробягало съмнение.

— Къща ли?

— Живееха в Калис — казал Харлан, произнасяйки „Кале“ по местния начин. — Бях единствено дете и я наследих. Късмет, имайки предвид какво стана с Анджелин.

— Голям късмет.

Харлан вдигнал очи към Брайтуел.

— Казах ви, сър: не знам какво търсите, но ви предупредих, че няма да го намерите. А сега, ще ви бъда задължен, ако ни оставите насаме. Прекалихте с гостуването си.

В този миг Анджелин отворила очи. Тя погледнала Брайтуел и Харлан си помислил, че ще започне да пищи. Молел се да не го направи, защото не можел да предположи реакцията на натрапника. Способен бил на убийство, за да защити себе си, това било ясно. Този човек миришел на смърт.

Но Анджелин не изпищяла: тя проговорила и звукът на гласа й накарал Харлан да се просълзи. Говорела с глас, който Харлан не бил чувал от много време, с нежните, красиви тонове на зрелите й години, но под нейния глас сякаш звучал друг, по-дълбок.

— Знам какво си — казала тя и Брайтуел я погледнал изненадан. — Знам какво си — повторила тя — и знам какво се крие в тебе. Държач на души, връзвач на изгубени, преследвач на укрития ангел.

Тя се усмихнала и това се сторило на Харлан по-ужасно от всички изражения на Брайтуеловото лице. Очите на Анджелин блестели, а тонът й бил подигравателен, почти тържествуващ.

— Дните ти са преброени. Той идва за теб. Ще си мислиш, че си го намерил, но той ще е намерил тебе. Махни се оттук. Скрий се, докато още можеш. Изкопай си дупка в земята и се зарий в нея и може би ще те отмине. Може би…

— Кучка — казал Брайтуел с несигурен глас. — Умиращият ти мозък ръси безсмислици.

— Гадна стара мърша — казала Анджелин, без да го слуша. — Жалко бездушно създание, крадящо чужди души за компания. Бягай, но няма да помогне. Той ще те намери. Той ще те намери и ще те премахне. Теб и всички като тебе. Бой се.

Вратата на стаята се отворила и се появила сестра Ивлин с поднос, на който имало две чаши и чинийка с бисквити. Тя се заковала на място при вида на Брайтуел.

— Кой сте вие? — попитала го.

— Помощ! — извикал Харлан, ставайки от стола си. — Веднага!

Ивлин изпуснала подноса и побягнала. Няколко секунди по-късно се включила алармата. Брайтуел се обърнал към Харлан.

— Не сме приключили — казал той. — Не ти вярвам за парите. Ще се върна и може би ще открадна каквото е останало от жена ти и ще я нося у себе си, веднага щом приключа с тебе.

И той се стрелнал покрай Харлан, следван от звънкия смях на Анджелин. И макар да заключили дома веднага, от мъжа не открили и следа: нито в сградата, нито около нея, нито в града.

— Полицията пристигнала — продължи Мариел, — но баща ми казал, че не знае какво искал мъжът. Просто влязъл в стаята на майка ми и го заварил надвесен над нея. Когато полицаите понечили да разпитат майка ми, тя вече не била на себе си и така и не проговорила повече. Скоро след това се споминала. Баща ми разказал на Пол случката и двамата все очаквали Брайтуел да се върне. После Пол умрял и само баща ми останал да го чака. Но Брайтуел повече не се появил.

— Защо ми разказвате това?

— Защото последните думи, които майка ми прошепнала в ухото на баща ми, след като мъжът избягал, били вашето име — „Когато дойде, кажи на детектива. Кажи на Чарли Паркър“. Това беше и последното нещо, което татко ми прошепна, след като ни разказа историята за самолета в гората. Искаше вие да узнаете тази история, мистър Паркър. Затова дойдохме. Сега вече я знаете.

Около нас звучеше музика, хората разговаряха, хранеха се и пиеха, но ние не участвахме. Бяхме изолирани в нашия ъгъл, обгърнати от копринените силуети на мъртвите.

— Вие сте познавали този Брайтуел, нали? — каза Ърни. — Разбрах по очите ви още първия път, когато го описахме.

— Да, срещал съм го.

— Ще се върне ли, мистър Паркър? — попита Мариел.

— Не — казах.

— Изглеждате много сигурен.

— Сигурен съм, защото го убих.

— Браво — каза Мариел. — А жената?

— Не знам. Ако имаме късмет, някой е убил и нея.