Джон Конъли
Ангелите на гнева (47)

47

Харлан Ветърс и Пол Скъли бяха потеглили на онзи фатален лов в следобеда, но ние трябваше да подходим другояче: дори на дневна светлина нямаше да е лесно да открием самолета, а светлината от фенерчетата през нощта щеше да ни издаде със същата бързина, както ревът от моторите на АТВ-тата. Да тръгнем по зазоряване също не беше добра идея заради вероятността да срещнем ловци. Реших да потеглим малко преди десет сутринта, което щеше да ни осигури пет-шест часа добра дневна светлина, през които, с малко късмет, щяхме да успеем да открием самолета, да приберем списъка и да потеглим обратно към Фолс Енд без злополуки.

— С малко късмет — каза Луис без възторг.

— Ние никога нямаме късмет — каза Ейнджъл.

— И затова носим пищови — каза Луис.

Бяхме отседнали в един мотел пет мили южно от Фолс Енд. До него имаше ресторант, в който се продаваха само седем вида бутилирана бира: „Бъдуайзър“, „Милър“ и „Корс“; „Бъдуайзър лайт“, „Милър лайт“ и „Корс лайт“, и „Хайнекен“.

Ние си поръчахме „Хайнекен“.

Джаки Гарнър си беше в стаята и се опитваше да обясни на майка си защо няма да присъства на филма тази седмица, особено след като двете с Лиза, гаджето на Джаки, бяха взели „50 първи срещи“, защото знаели колко харесва Дрю Баримор. Джаки, който нито харесваше, нито не харесваше Дрю Баримор и нямаше представа как неутралното му отношение изведнъж се бе превърнало за тях в някаква мания, не можа да измисли друг отговор, освен че работата не може да чака. Беше споделил, че напоследък майка му се държала по-нормално, което означаваше просто, че го третира отново като на мама момчето. Но имаше и друг момент: майката, която по-рано бе възприемала гаджето му като съперница, бе смекчила отношението си през последната година. Отчитайки, че връзката между Джаки и Лиза няма да се разпадне въпреки нейните усилия в тази насока, мисис Гарнър бе решила, че е по-добре да я спечели като съюзник, вместо да воюва с нея, а Лиза, изглежда, бе стигнала до същия извод. Болестта на мисис Гарнър, изглежда, бе породила дълбочина и равновесие в отношенията им.

Ресторантът бе пълен, разговорите се въртяха около последните събития във Фолс Енд. Изглежда, нямаше промяна в състоянието на Мариел и Грейди Ветърс. От разговорите можеше да се съди и че разследването на смъртта на Теди Гатъл и Ърни Скъли се бе насочило в друга посока и Грейди Ветърс вече не бе заподозрян като извършител.

— Някаква инжекция им били, чух — ми каза един брадат здравеняк в тоалетната. Той леко залиташе и се наложи да подпре глава в стената, докато се изпикае.

— На кой?

— На Мариел и Грейди — каза мъжът. — Някой ги е боцнал.

— Откъде знаеш?

— Зетят е заместник-шериф. — Той се оригна. — Грейди не се е боцнал сам, така че не е той убиецът. Това можех да им го кажа и аз. Всеки може да им го каже. На лов ли си тук?

— Да.

— Трябва ли ти водач?

— Имам си, мерси.

Той сякаш не ме чу. Бръкна с дясната ръка в джоба си, докато продължаваше да цели с лявата, и ми подаде някаква визитка, насочваща към „Водачески услуги от Уесъл“. В този край куцо и сакато бяха планински водачи.

— Това съм аз — поясни той. — Грег Уесъл. Можеш да звъниш по всяко време.

— Добре.

— Не разбрах твоето име.

— Паркър.

— Няма да ти стисна ръката.

— Благодаря. А нещо за убитите чу ли се? По новините не казаха, май не знаят нищо за тях.

— Ърни Скъли и Теди Гатъл — каза Уесъл. — Зетят каза, че и ръката на Теди била надупчена, а Теди пафкаше джойнт, което значи, че не се бодеше. Старият Ърни пък е отнесъл два куршума в гърба. Що за страхливец би застрелял старец в гърба?

— Не знам — казах.

— Много питаш — каза Уесъл. Не долових войнственост или подозрителност в думите му. — Да не си журналист?

— Не — казах. — Дошъл съм тук на лов, а такива неща карат човек да е предпазлив.

— Нали имаш пушка?

— Да.

— Нали можеш да стреляш?

— Може да се каже.

— Тогава не виждам от какво се притесняваш.

Той приключи с пикаенето и си изчака реда на мивката.

— Да не забравиш — каза. — Водачески и препараторски услуги, Уесъл. Утре заран ще съм трезвен. Гаранция.

Когато се върнах на масата, сервитьорката донесе три бургера за Ейнджъл, Луис и мен. Не бяха големи. Около тях имаше разхвърляни по десетина тънки, кафяви пържени картофки, като останки от разрушено птиче гнездо. Ейнджъл натисна своя бургер с пръст. От него се процеди мазнина.

— Ние ли поръчахме тези хапки? — каза той.

Сервитьорката дойде да допълни чашите ни с вода.

— Нещо друго? — попита тя.

— Друга храна като за начало — каза Ейнджъл. — Каквато и да е.

— Това е бургер вечер — каза сервитьорката. Косата й беше яркочервена. А също и устните, бузите и униформата й. Ако не беше ноември, а на татуираното сърце на дясната й ръка не пишеше „Кучката на Мъфи“, щях да си помисля, че съм на карнавал.

— Какво става на бургер вечер? — попита Ейнджъл.

Сервитьорката посочи ръкописната обява над касата, на която пишеше: „Бургер вечер, сряда вечер! Бургер и картофки за 3 долара!“.

— Бургер вечер — повтори тя. — Сряда.

— Само че тези бургери са много малки — каза Ейнджъл.

— Но пък са три долара — каза сервитьорката.

— Ясно — каза Ейнджъл. — Само че сте написали „сряда“ неправилно.

— Само че изобщо не съм писала.

— Ясно — каза Ейнджъл. — Кой е Мъфи?

— Бивше гадже.

— Той ли те накара да си направиш това?

— Не, сама си го направих, след като се разделихме.

— След като се разделихте?

— За да ми напомня, че някога съм била кучката на Мъфи и да не допусна това да се случи отново.

— Ясно — каза Ейнджъл за трети път.

— Други въпроси?

— Доста.

Сервитьорката потупа Ейнджъл по рамото.

— Дръж си ги. Момчета, още по бира?

Вратата на ресторанта се отвори и вътре влезе Джаки Гарнър.

— Да — казах. — Плюс още една за онова другарче.

— Той ще яде ли? — попита сервитьорката. — Кухнята затваря след пет минути.

— Ще хапне от нашето — каза Ейнджъл. — Май ще ни остане.

Джаки не пожела да вечеря и се задоволи с бирата. Кухнята приключи и тълпата започна лека-полека да се изнася, но никой не ни юркаше. Чукнахме се и си пожелахме късмет, макар Ейнджъл да бе прав: късметът рядко беше на наша страна.

Поради което именно носехме пищови.

 

 

От другата страна на улицата, срещу мотела и ресторанта, имаше изоставена бензиностанция с магазин; бензиновите колонки отдавна бяха изчезнали, а вратите и входът бяха криво-ляво заковани с дъски. Задната врата липсваше напълно, но една дъска все още се крепеше и забраняваше достъпа, макар и само формално.

Вътре имаше разхвърляни празни кенове от бира, полупразна кутия евтино вино и тук-там използвани презервативи. В единия ъгъл имаше струпано леговище от одеяла и дрехи, мокри и мухлясали от дъжда, който проникваше през покрива, повреден от пожара, който също така бе оставил чернилка по стените и миризма на изгоряло.

В тъмнината проблесна светулка и избухна в пламък. Колекционера поднесе клечката към цигарата и пристъпи към прозореца. През закованите накриво дъски ясно се виждаха четиримата мъже, които пиеха в ресторанта.

Колекционера се разкъсваше между мотивите си. Не бе свикнал да изпитва гняв или жажда за отмъщение. Жертвите, които бе наказвал досега, не бяха съгрешавали лично срещу него и задоволството, с което ги премахваше от света, бе по-скоро принципно, а не лично. А ето че сега бе различно. Негов близък бе убит, а друг ранен. Последният разговор с лекуващия лекар на Елдрич бе разкрил, че адвокатът не се възстановява толкова бързо, колкото се очакваше, дори за възрастен човек, и се налагаше престоят му в болницата да бъде удължен. Лекарят бе изтъкнал, че последиците от шока и скръбта са по-опасни от физическите наранявания, но Елдрич бе отхвърлил предложението да се види с психолог, а когато стана дума за евентуална среща със свещеник или пастор, пациентът се изсмя за пръв и единствен път, откакто бе постъпил.

Избий ги. Избий ги всичките.

Но те бяха опасни, и то не само защото бяха въоръжени. Те знаеха за Колекционера и за неговото отношение. Той бе научил болезнен, но важен урок от Беки Фипс относно това колко опасно е да атакуваш враг, който очаква атаката. Предпочиташе невъоръжени и неподозиращи мишени. Знаеше, че от определена гледна точка неговата тактика може да се нарече страхлива, но от негова гледна точка тя бе просто проява на практичност. Нямаше защо да си усложнява допълнително работата, а наложеше ли се, той бе готов и да отвоюва трофея си, както бе станало с Фипс.

Той обаче искаше и останалата част от списъка, а тези мъже щяха да го заведат до нея. Не знаеше къде се крие онази Флорес и можеше само да се надява, че не е намерила вече самолета. Ако го бе издирила и бе взела списъка, щеше да се наложи да я преследва, а това щеше да бъде бавно и трудно начинание. Не, най-добрият вариант бе тези четиримата да му свършат работата, след което той щеше да се захване с убиването.

Проследи ги как си довършиха напитките и излязоха от ресторанта. Запътиха се към стаите си на двойки: Паркър и Гарнър вървяха отпред, другите след тях. Ръката на Колекционера се плъзна под палтото му и напипа дръжката на ножа. Той го стисна, но не го изтегли от ножницата. До него беше и револверът му, зареден.

Три стаи, четирима мъже. Беше рисковано, но не и непосилно.

Избий ги всичките.

Но списъкът, списъкът…