Джон Конъли
Ангелите на гнева (19)

19

Дарина Флорес седеше в креслото, а притихналото момче — в краката й. Тя галеше рядката коса, а скалпът под пръстите й беше влажен и едновременно с това — студен. За първи път ставаше от болничното легло след случката, която мислено бе обозначила като „инцидента“. Тя бе настояла да се намалят дозите болкоуспокояващи, защото ненавиждаше замайването и пасивността, които предизвикваха. Вместо това се стремеше към баланс между поносима болка и бистрота на съзнанието.

Докторът беше минал на сутрешна визитация, беше свалил превръзките от лицето й под изпитателния й поглед, търсещ да разбере по очите му размера на пораженията върху лицето й, но изражението му бе останало безстрастно. Той беше слаб мъж, наскоро прехвърлил петдесетте, с дълги, източени пръсти и професионално поддържан маникюр. Струваше й се малко женствен, макар да знаеше, че е хетеросексуален. Всъщност тя знаеше всичко за него — тъкмо затова го бе предпочела като лекар. Едно от големите предимства на това да разполагаш с подробна информация за някого се състои във факта, че този някой вече не може да си позволи да отклони твоя покана.

— Зараства с темпото, което може да се очаква при подобни обстоятелства — каза той. — Как чувствате окото си?

— Като игленик — отвърна тя.

— Поставяте ли овлажняващ мехлем? Това е важно.

— Зрението ми…? — Гърлото й бе сухо и тя с мъка произнасяше думите. — За миг си помисли, че може и езикът й да е пострадал или гласните струни, но си даде сметка, че почти не е говорила през последните дни. При втория опит заговори по-лесно: — Зрението ми ще се възстанови ли?

— Очаквам това да се случи постепенно, макар да не мога да гарантирам, че някога отново ще имате идеално зрение в това око. — Тя се въздържа да не го зашлеви, ядосана от невъзмутимия му тон. — Роговицата вероятно ще помътнее с времето. Разбира се, съществува възможността за трансплантация на роговица. Това е сравнително несложна операция, която не налага престой в болницата. Главното при нея е да се намери подходяща роговица от наскоро починал човек.

— Това не е проблем — каза тя.

Той се усмихна снизходително.

— Нямах предвид веднага.

— Нито пък аз.

Усмивката му изчезна и тя забеляза, че пръстите му леко затрепериха.

— Не съм се видяла — каза тя. — В стаята няма огледала, а синът ми държи тези в банята покрити.

— Според моите инструкции — каза докторът.

— Защо? Толкова ли съм ужасна?

Беше хладнокръвен, трябваше да му се признае. Не отклони поглед и не издаде истинското си отношение към нея.

— Още е много рано. Изгарянията са все още пресни. Когато започнат да зарастват, ще можем да решаваме. Понякога пациентите решават да се видят веднага след… злополуката и се отчайват. Това важи за всяко сериозно нараняване или болест. Първите дни и седмици са най-трудни. Пациентите чувстват, че не могат да продължат или не искат да продължат. Във вашия случай времето ще излекува раните, а както казах, там, където времето не може да се справи, хирурзите могат. Медицината много напредна в лекуването на изгаряния.

Той я потупа по ръката успокоително — жест, който сигурно бе правил хиляди пъти — и тя го намрази за това: за неговите лъжи и хладно отношение, за това, че си бе позволил да се отнесе с нея снизходително. Той почувства, че е прекрачил някаква граница, и й обърна гръб, за да прибере инструментите и превръзките. Ала нейната очевидна враждебност го бе засегнала и той не устоя на изкушението да затвърди своето превъзходство над нея.

— Все пак трябваше да отидете в болница — каза й. — Предупредих ви още в началото: ако се бяхте подложили на нормално лечение, щях да съм по-уверен в резултатите от него. А сега ще трябва да разчитаме само на това, с което разполагаме.

Момчето изникна до него. Докторът не го бе чул да влиза в стаята и затова му се стори, че младият по някакъв начин се бе материализирал от сенките, подреждайки атомите от въздуха, така че да оформят собствената му фигура в здрачната стая. Момчето държеше снимка на момиче на около шестнайсет или малко по-младо. Прическата и дрехите й подсказваха, че снимката не е съвсем скорошна. Той вдигна снимката към доктора, така че да я вижда, като илюзионист, показващ избраната карта, преди да направи трика си. Докторът видимо пребледня.

— Дръжте се възпитано, докторе — каза Дарина. — Не забравяйте кой премахна доказателствата от последната ви неуспешна операция. Позволите ли си още веднъж този тон, ще ви погребем до момичето и нейния зародиш.

Докторът не каза нищо и излезе, без да поглежда назад.

И ето че сега ставаше от леглото за пръв път, след като кучката я бе обезобразила. Носеше широка блуза, откопчана на врата, и анцуг на бос крак. Това не бе особено елегантно, но така не й се налагаше да облича нещо през глава, а анцугът беше просто удобен, нищо повече. По нейна молба момчето й донесе чаша бренди. Тя отпиваше през сламка, за да не допуска парливата напитка до наранените си устни. Може и да не се препоръчваше смесването на болкоуспокояващи с алкохол, но питието бе малко, а тя копнееше за него от дни.

Момчето си играеше с оловни войници и дървена крепост. Тя му бе купила тези изящно оцветени пеши и конни рицари от Староместкия площад в Прага. Майсторът, от когото ги взе, правеше и имитации на средновековни оръжия, тежки ръкавици и шлемове, но тя се бе спряла на войниците. Похарчи неколкостотин долара за общо шейсет-седемдесет войника. Тогава момчето беше едва на годинка. Това бе първата им раздяла след раждането му и тя бе го оставила на грижите на една детегледачка в Бостън, за да посети Чешката република и да открие следите му. Знаеше само, че това е страната, за която е заминал в последните дни от живота си, последното място, където бе дишал преди края на този етап от съществуването си и началото на нов. Той нямаше спомен от това време и не помнеше травмата от смъртта си. Тя щеше да се върне на по-късна възраст, но тя се бе опитала да изрови някаква информация за онова, което бе произтекло там. Не откри нищо — извършителите бяха прикрили следите си твърде добре.

Но тя бе търпелива и момчето щеше да получи своето отмъщение.

Беше изненадана от начина, по който новото и старото съжителстваха у него. Увлечен в играта си, той така приличаше на обикновено дете, но това бе същият човек, който й бе помагал да изтезава Барбара Кели до смърт. В такива мигове старата му същност надделяваше и той изглеждаше почти изненадан от онова, което ръцете му бяха способни да причинят.

Тя си провери пощата на лаптопа и започна да прослушва гласовите съобщения, оставени на различни нейни телефони. На главните нямаше оставено нищо съществено и тя с известна изненада изслуша съобщението, оставено за нея на един от най-старите й телефони, държан само за една определена цел и по който почти не се надяваше да получи някакво интересно съобщение.

Съобщението започваше със заекване, говорът беше леко завалян. Алкохол плюс още нещо: вероятно няколко дръпки трева за отпускане.

„Ъъ, здрасти, това е съобщение за, мм, Дарина Флорес. Не ме познавате, но преди известно време бяхте във Фолс Енд, щата Мейн, и разпитвахте за един самолет…“

Тя остави чашата, докато слушаше съобщението. Нямаше име, само номер, но ако онзи отсреща не си бе набавил евтин телефон с единствената цел да й се обади, преди да се отърве от него, лесно щеше да установи самоличността му. Тя пусна съобщението още веднъж, внимавайки във всяка дума, отчитайки всяко колебание, наблягане, интонация. По онова време бе получавала голям брой безсмислени съобщения от разни комплексари със сексуални фантазии по неин адрес, един-двама пияници, няколко анонимни обаждания от жени, в които я уведомяваха за мнението си за нея, наричайки я кучка, пачавра и какво ли още не. Тя не бе отговорила на нито едно от тях, но помнеше всички. Притежаваше феноменална памет за гласове, но този досега не бе чувала.

В самото съобщение имаше отделни подробности, данни и описания, които й подсказваха, че тук има нещо, което си струва да бъде проучено. Имаше някаква истина, дребни детайли, които можеха да идват само от човек, който действително е видял самолета, а един от тези детайли направо спря дъха й.

Пътник: човекът отсреща споменаваше пътник.

Тя се изправи и тръгна към банята. Във вентилационния отвор над тоалетната мъждукаше малка лампа, далече от голямото огледало, което момчето бе покрило с хавлия, но Дарина включи осветлението, дръпна хавлията и усети ръката на момчето върху мишницата си. Тя погледна надолу към него и се трогна от състраданието, изписано на лицето му. Трогна се и се разстрои.

— Няма нищо — каза му. — Искам да видя.

Той свали ръката си. Тя дръпна хавлията. Дори зад превръзката личеше колко отвратително обезобразено е лицето й.

Дарина Флорес се разрида.