Джон Конъли
Ангелите на гнева (31)

31

Грейди Ветърс лежеше в безсъзнание на пода в къщата на Теди Гатъл. Момчето му бе инжектирало втора, по-силна доза успокоително след края на разпита и той щеше да остане така дълги часове. Дарина бе дръпнала завесите и бе спуснала щорите и двамата с момчето се бяха нахранили със съдържанието на хладилника. После момчето заспа, свито на кушетката, с мъничкото си юмруче, стиснато пред гърдите. Човек би го взел за невинно същество.

Дарина обаче не заспа веднага. Лицето я болеше и тя взимаше адвил през равни интервали и гледаше телевизия с намален звук. Настъпи денят, но тя не се страхуваше, че могат да ги открият. И Ветърс, и неговият приятел бяха казали, че рядко идват гости през деня, а неотдавнашният скандал между брата и сестрата Ветърс правеше малка вероятността тя да го потърси, преди да е получила извинение от него.

Дарина вече знаеше за самолета в гората или поне онова, което Харлан Ветърс бе счел за нужно да сподели със сина си, но бе сигурна, че на дъщерята бе казал повече. От разказа на Ветърс бе станало ясно, че баща му го е смятал за несериозен човек. Старецът бе вярвал повече на дъщерята, Мариел. Тя го бе гледала по време на болестта му и кой знае какво са си говорили през тези последни седмици или месеци? Дарина се изкушаваше да се захване незабавно с Мариел Ветърс, но и тя, и момчето се нуждаеха от почивка. Болката от изгарянията притъпяваше разсъдъка й, пък и по тъмно щяха да се движат много по-спокойно. Обезобразеното й лице щеше да привлича погледите през деня, а и някой можеше да си я спомни от времето, когато бе все още красива.

Като внимаваше да не разбуди момчето, тя влезе в банята и се погледна в огледалото. Раните лъщяха под слоя мехлем, а окото й приличаше на капка мляко в локва кръв. Тя държеше на красотата си, защото й напомняше истинската й същност, но вече никога нямаше да бъде красива, не и в това тяло. Беше белязана завинаги, дори да се съгласеше да й присадят кожа. Може би щеше да съблече настоящата си кожа, както бе направило момчето, и да чака с години като ларва в друго тяло, преди отново да се покаже.

Но това беше в бъдещето. Сега бе важен самолетът. Трябваше да открие онзи списък.

Грейди Ветърс се размърда и изпъшка до студената камина. Не се наложи да го мъчат много. Натриевият тиопентал бе отслабил волята му, но той бе направил инстинктивен опит да защити сестра си. Момчето смаза върховете на два от пръстите му с клещи и той им разказа всичко.

Това, което не можеше да им каже обаче, бе дали сестра му е разговаряла с някого за самолета. Грейди Ветърс бе имал глупостта да сподели историята с Теди Гатъл, а Гатъл, мислейки, че прави на приятеля си услуга, се бе обадил на Дарина. Очевидно самият Ветърс не бе искал да се свърже с нея. Беше проявил достатъчно разум да се досети, че това може да привлече нежелано внимание към него и сестра му. Теди Гатъл обаче не бе проявил толкова разум и затова бе мъртъв. Според признанията на брата и неговия покоен приятел Мариел Ветърс бе по-умна и от двамата, но Грейди Ветърс бе признал пред Дарина, че сестра му подхвърлила неотдавна, че може да се допита до професионалист относно положението им. Братът бе проявил неохота и сестрата повече не бе повдигнала въпроса, но тя бе упорита и Грейди Ветърс знаеше, че е способна да свърши нещо зад гърба му, ако смята, че е права. Ако бе потърсила съвет, това правеше намирането на самолета още по-неотложно.

Оставаше и проблемът с пътника. Ако онова, което Харлан Ветърс бе разказал на децата си, бе истина, то пътникът бе оцелял в катастрофата, иначе щяха да открият тялото му заключено с белезници за седалката. Дарина се питаше дали той не бе предизвикал катастрофата, след като се бе освободил от белезниците по време на полета. Той определено бе способен на това и достатъчно здрав, за да оцелее и от по-тежки злополуки. Вярваше, че той още е жив. Щеше да знае, ако не бе така, щеше да е усетила болката при откъсването му от този свят, без да е влязъл в контакт с нея. Не можеше да си обясни причината. Тази загадка също можеше да бъде разрешена, когато намереха самолета.

Тази вечер щяха да говорят с Мариел Ветърс и да узнаят какво крие. Щяха да вземат и брата, защото Дарина се бе научила, че заплахата да нараниш другиго често е по-ефикасна от заплахата върху самия човек, особено ако между въпросните двама има любов или кръвна връзка. Грейди Ветърс си бе признал, че обича сестра си. Дори бе започнал да рисува картина за нея, която никой от двамата нямаше да види завършена.

Тя се върна в хола, поглеждайки пътьом към трупа на Теди Гатъл. Беше започнал да се вмирисва. Тя го завлече в спалнята му и затвори вратата. Нямаше смисъл да прави обстановката още по-неприятна, докато си почиват.

Тя глътна още два адвила, после взе мобилния си телефон и избра един номер. Включи се гласова поща и тя остави кратко съобщение, съдържащо тяхното местонахождение и напредъка им по задачата. След малко направи ново обаждане. Тя не познаваше тези гори и щеше да се нуждае от помощ да открие самолета. Мъжът отсреща не се зарадва да я чуе, но това винаги е така, когато си искаш от някого дължимото. Когато приключи, тя запали цигара и остави вниманието си да се носи в потока от картини на телевизионния екран. Тя изчака момчето да се събуди и тогава задряма, а сънищата й бяха изпълнени с видения за изгубена красота и ангели, падащи от небесата.

Беки Фипс седеше на пода в тайното си убежище в Ню Джърси. Това беше малка, оскъдно обзаведена вила, макар и със собствен стационарен телефон. Тя чу съобщението, което Дарина Флорес диктуваше, и разбра, че Дарина все още не е предупредена за последната заплаха. Тя все още не знаеше, че Колекционера е тръгнал да ги преследва.

За беда Беки нямаше какво да направи. Челюстта й бе счупена, а по гърба и краката й имаше порезни рани. Но се бе съпротивлявала със зъби и нокти и скалпът на Колекционера все още кървеше обилно. Тя обаче умираше, а той не. И още по-лошо: бе му разказала повечето от онова, което знаеше. Но не всичко. Единствената й утеха бе, че точно както той ги бе нападнал, те щяха да нападнат него. Тази мисъл щеше да предизвика на лицето й усмивка, ако устата й можеше да се движи.

— Дарина Флорес — каза Колекционера. — Хубаво е човек да свърже името с глас, а по-нататък ще добавя и лицето. Предполагам, че тя е убила Барбара Кели? Не е нужно да говориш. Само кимни с глава. Даже едно трепване на клепачите е достатъчно.

Беки бавно примигна.

— С нея е имало и дете, нали?

Беки не примигна. Колекционера коленичи до Беки и вдигна ножа към нея. Беки или не знаеше за детето, или дори ножът не можеше да я накара да признае за съществуването му. Няма значение: той щеше сам да узнае истината по-късно.

— У нея ли е копието от списъка на Кели?

Мигване. Беки с готовност призна този факт. Тя искаше да насочи Колекционера към Дарина, защото Дарина щеше да го убие.

— Значи списъкът в самолета е по-стар? И въпреки това е опасен за вас, ако попадне в нежелани ръце?

Мигване.

— В моите ръце например.

Мигване.

Беки долови движение в прозореца зад гърба му, бледи лица, опрени о стъклото. Силен порив на вятъра отвори вратата и фигурите се появиха на прага. После безплътните призрачни фигури изпълниха къщата като дим.

Кухите хора. Беше ги смятала за мит, въпреки че знаеше за съществуването и на по-странни неща. Но живите трудно можеха да се уверят в неща, които само умиращите виждат.

— Само едно нещо ми е странно, Беки — каза Колекционера. — Кой е пътникът, за когото говори Дарина Флорес? Кой е бил на самолета? Някой от вашите? Някой от Спонсорите? Да изброявам ли имена?

Беки успя леко да поклати глава. За това, както и за детето, нямаше да каже.

— Няма значение — каза Колекционера. — Сигурен съм, че всичко ще се изясни.

По лицето му пробяга тъга и бездушните Кухи хора се стълпиха около нея в очакване да се присъедини към редиците им. Очите на Беки се изпълниха със сълзи. Тя се опита да проговори, а езикът й потрепна в разбитата й уста като крилца на уловена пеперуда.

— Тихо, Беки, тихо — каза Колекционера. — Вече няма какво да се каже.

С върха на ножа си той вдигна обикновената златна верижка от шията й. Беше й подарък от майка й, любимото й украшение. Тя гледаше как изчезва в джоба на палтото му.

— За колекцията ми — каза той. — За спомен от теб.

Ножът се приближи към нея.

— Ти се провали — каза Колекционера. — Заради греховете ти те осъждам да бъдеш лишена от живота и душата си. Прощавай, Беки.

И той бавно, почти нежно, преряза гърлото й.