Джон Конъли
Ангелите на гнева (38)

38

Звънът на телефона съвпадна със звъна на вратата. За миг Мариел остана раздвоена между двете повиквания, но телефонът все пак можеше да почака, а звънецът — не.

— Да видя ли кой е? — попита Ърни Скъли.

Той бе наминал на гости, донякъде все още притеснен от това, дето бяха разказали всички онези неща в бара в Портланд, но Мариел знаеше, че освен това е и самотен. Той бе свит човек, който не си падаше много по баровете, а след самоубийството на брат му се бе привързал към баща й, а когато и Харлан Ветърс почина, прехвърли чувствата си от бащата върху Мариел. Тя нямаше нищо против. Освен че беше внимателен, макар и недоверчив, Ърни го биваше в ръцете и можеше да поправи почти всичко, от скърцащи панти до автомобилен двигател, а старата кола на Мариел се нуждаеше от специално внимание. Приятелят на брат й Теди Гатъл често й предлагаше да прегледа колата безплатно, но Мариел не беше глупава. Още от юношеските години Теди Гатъл я гледаше със смесица от обожание и прикрита похот. Според брат й на сватбата на Мариел Теди бе плакал повече и от майка й, а развода й бе отпразнувал с тридневен запой. Не, дори да не разполагаше с Ърни Скъли, тя по-скоро би отделила пари от оскъдния си бюджет, за да й поправят колата, а дори би й драснала клечката и би ходила пеша на двете си работи, отколкото да приеме услуга от Теди Гатъл.

Мариел излезе от кухнята и надникна в коридора. Познатата длъгнеста фигура на брат й стоеше пред вратата, макар да не можеше да го види ясно, защото лампата над входа пак не работеше. Много странно — бе сменила крушката само преди седмица. Може би нещо не бе наред с кабелите. Още една задачка за Ърни.

— Няма нищо, Грейди е — каза тя.

Вероятно идваше да се извини. Най-после. Беше му писнало да живее при Теди Гатъл и съзнаваше каква простотия бе извършил, водейки онази пачавра в дома им. Когато Грейди и никаквицата си тръгнаха, искаше да изгори чаршафите. Айви ли се казваше? Или Холи? Ама че идиотка. Ама че двойка идиоти.

Но тя обичаше брат си въпреки всичките му недостатъци, сега от семейството бяха останали само те двамата. Двама неудачници: той в изкуството, тя в брака, и двамата в живота. Не искаше да го загуби отново. Дори когато го нямаше, докато учеше в колежа или докато живееше в Ню Йорк, или докато взимаше наркотици, тя пазеше част от него у себе си. Като деца бяха много близки и макар той да бе малкото братче, винаги се бе грижил за нея. Когато накрая бракът й се разпадна, той се върна във Фолс Енд да я утешава и двамата прекараха два дни в пиене, пушене и говорене и на нея малко й олекна. Но после той отново забягна и се върна едва когато баща им бе на смъртно легло.

Телефонният секретар се включи и тя чу глас, който й бе познат, но не можа веднага да го свърже с името на човека.

Звънецът на вратата отново прозвуча.

— Идвам! — каза тя. — Идвам. Боже мой, Грейди, запази спокойствие…

Тя отвори вратата и светлината от коридора падна върху лицето му. Той изглеждаше печален и уплашен. Освен това изглеждаше друсан. Залиташе и с мъка фокусираше погледа си върху нея.

— Ех, Грейди, да му се не знае — каза тя. — Не, не. Ама че си глупак…

Грейди полетя към нея. Тя успя да направи крачка назад, вдигайки ръка да се предпази, но той бе твърде едър. Тежестта му ги повлече към пода и тя удари главата си в дъските.

— Господи, Грейди! — извика тя, блъскайки го назад, докато той самият се опитваше да се изправи.

На вратата се появиха две фигури — на жена и дете. Дори в слабата светлина Мариел забеляза, че лицето на жената е обезобразено, а детето, момче, имаше странна издутина на шията и синини около носа и очите.

В дясната ръка на жената имаше пистолет.

— Коя сте вие? — попита Мариел. — Какво искате?

Но още докато жената пристъпваше към нея, Мариел вече знаеше коя е. Макар никога да не бе я виждала, Мариел бе чувала описания на външността й. Тя вече не бе красива с ужасния лъскав белег от изгарянето, но бе запазила достатъчно от предишния си вид, за да може Мариел да си я представи как омайва мъжете и ги черпи, слушайки техните истории за изгубени самолети. Лявото й око бе различно от дясното: почти обезцветено, подобно на сурова мида, поръсена със сос табаско.

Ърни Скъли се появи в коридора. Той хвърли бърз поглед на жената и детето и се втурна да бяга. Дарина Флорес го простреля два пъти в гърба. Ърни падна по очи и се опита да изпълзи, но третият изстрел го спря завинаги.

Дарина и момчето влязоха и затвориха вратата. Момчето я заключи и дръпна щорите, откъсвайки ги от външния свят. Мариел вече бе успяла да се изправи. Тя стоеше на колене пред натрапниците и не смееше да помръдне. Изпод Ърни Скъли растеше кървава локва, покриваше дъските и се процеждаше между тях. Грейди се облегна на стената и се опита да преодолее ефекта от веществото, което му бяха инжектирали.

— Съжалявам — каза. — Не можах…

Докато Дарина и момчето ги наблюдаваха мълчаливо, Мариел пристъпи към брат си и го прегърна, и почти не усети иглата, която се заби в ръката й.

Дадоха й по-малка доза, отколкото на брат й. Искаха да бъде в ясно съзнание, но без да им създава неприятности. Те бяха жена и дете в стая с двама възрастни и Дарина държеше да избегне всяка съпротива от страна на Мариел и Грейди Ветърс. Те отново обезвредиха пленниците, като вързаха ръцете им зад гърбовете с пластмасови стяжки за всеки случай. Дарина наля на момчето чаша мляко и му подаде прясно изпечена бисквита от тавата до фурната. То седна на масата в трапезарията и загриза бисквитата, следвайки с малките си зъби формата на глазурата и поглеждайки докъде е стигнал, съвсем като нормално момче.

Мариел лежеше възнак на кушетката с възглавница под главата. Тя наблюдаваше обстановката, търсейки някакъв шанс за спасение, но такъв не се виждаше. Клепачите й бяха натежали, реакциите й бяха забавени, но мислите й, макар и бавни, бяха съвсем бистри. Грейди Ветърс седеше във фотьойла до телевизора, очите му бяха почти затворени, от устата му се точеше лига, която се спускаше от брадичката до гърдите му. Той зърна отражението си в огледалото на отсрещната стена и избърса брадичка в ризата си. Усилието сякаш го ободри. Той изправи гръб и се опита да се усмихне на сестра си, но усмивката му не я успокои.

Дарина придърпа един стол и седна до Мариел. Тя държеше пистолета в дясната си ръка, а с лявата отмахна кичур коса от лицето на Мариел.

— Удобно ли ти е? — попита я.

— Какво ми инжектирахте?

Думите й прозвучаха съвсем ясно и Дарина се запита дали не трябваше да й дадат по-голяма доза.

— Успокоително. Не искам да се притесняваш и страхуваш.

Зад Дарина се виждаше протегнатата ръка на Ърни Скъли. Останалата част от тялото бе скрита от стената. Дарина проследи погледа й и викна на момчето:

— Махни това, ако обичаш. Разсейва ни.

Момчето остави бисквитата на масата, изтри трохите от ръцете си и мина в коридора през кухненската ниша. Чу се звук от влачене и трупът на Ърни Скъли се раздвижи. Момчето бе по-силно, отколкото изглеждаше, и ръката изчезна.

— Така по-добре ли е? — каза Дарина.

— Той беше просто един старец — каза Мариел. — Не трябваше да го убивате.

— Дори старците могат да бягат — каза Дарина. — Старците могат да приказват. Старците могат да се обадят в полицията. Така че, да, трябваше да го убием, но наистина не се налага да убиваме повече когото и да е. Ако отговориш на въпросите ми честно, ще ви пощадя, теб и брат ти. Това под стълбите е килер, нали?

— Да.

— Там ще ви оставим. Ще сложа малко вода и храна в купички, така че ще се храните като кучета, но ще бъдете живи. Няма да останем в града повече от ден-два. Колкото повече ми кажеш, толкова повече ще ни улесниш и толкова по-скоро ще изчезнем оттук. Давам ти думата си.

Мариел поклати глава недоверчиво.

— Ние ви видяхме — каза тя. — Знаем кои сте. Видяхме как уби Ърни, как го застреля в гръб.

Грейди се размърда във фотьойла.

— Те убиха и Теди — каза той. — Тя уби Теди.

Мариел потръпна. Горкият, жалният Теди Гатъл. Може да беше досаден и влюбен, но беше добър приятел на брат й и не мислеше никому злото.

— Той ни насочи към вас — каза Дарина, — ако това ще направи загубата му по-малко болезнена. Теди Гатъл ни извести за историята на баща ви със самолета.

Мариел се обърна към брат си.

— Ти си казал на Теди? — Теди Гатъл не можеше да пази тайна повече от две секунди. Той беше просто съдран чувал.

— Съжалявам — измрънка отново Грейди.

— Предложението ми остава в сила — каза Дарина. — Знам, че не ми вярвате, но нямам полза да ви убивам. Щом намеря самолета и получа това, което търся, ще изчезнем, а вие можете да разкажете на полицията каквото пожелаете. Можете да ни опишете до последния косъм, но това няма да има значение. Отдавна ще сме изчезнали, а ние умеем да се крием добре. Вече дори няма да изглеждам по този начин. — Тя посочи обезобразеното си лице. — Ти би ли останала такава? Не, Мариел, няма да ни открият. Вие ще живеете, ние също. За целта трябва само да говориш. Аз вече знам доста, но искам да чуя историята и от твоята уста: всяка дума, всяка подробност, която баща ти е споделил с теб, всичко, което би ми помогнало да открия този самолет. Само не ме лъжи. Ако излъжеш, ще има последствия и за теб, и за брат ти.

Момчето се върна в стаята. Мариел забеляза, че оставя кървави стъпки по килима. То носеше раница с герои от японски анимационни филми, по които тя никак не си падаше, с деца с големи очи и уста, които не пасват на английския диалог. То отвори раницата и извади отвътре чифт клещи, макетен нож и три сгъваеми ножчета с различни дължини. Подреди инструментите старателно на масата в трапезарията, придърпа един стол и седна, при което краката му увиснаха на десет сантиметра от пода.

— И така, Мариел, защо не започнеш оттам, където баща ти за първи път споменава за самолета.

Мариел разказа историята, после още веднъж. Между двата разказа Дарина я инжектира отново и мозъкът й се замъгли. Тя, изглежда, започна да обърква някои подробности, защото по едно време Грейди изпищя и когато успя да фокусира погледа си върху него, видя, че долната половина на лицето му беше в кръв, и тя осъзна, че момчето бе отрязало върха на носа му. Тя се разплака, но Дарина я плесна силно и я накара да спре. След това тя много се стараеше да говори точно, защото на кой му пукаше в крайна сметка? Някакъв си самолет. Баща й бе мъртъв. Пол Скъли бе мъртъв, както и брат му Ърни. Теди Гатъл бе мъртъв. Само двамата с Грейди бяха още живи.

— На кого още разказа историята? — попита Дарина.

— На никого.

— А старецът? — попита Дарина. — Кой беше той? Какво търсеше тук?

— Брат на Пол Скъли. Той знаеше. Пол му беше казал.

— На кого още разказа?

— На никого.

— Не ти вярвам.

— На никого — повтори тя. — На никого не съм казала.

Мозъкът й се проясняваше — не много, но достатъчно. Тя искаше да живее. Искаше и Грейди да живее. Но ако не оживееха, ако жената ги излъжеше, тогава искаше поне отмъщение: за себе си, за брат си, за Ърни и Теди, за всички, които тази жена и това ужасно дете бяха наранили. Детективът щеше да ги открие. Щеше да ги открие и да ги накаже.

— На никого — повтори тя. — Кълна се.

Грейди отново запищя и тя стисна очи и запуши ушите си.

Съжалявам, помисли си тя, но не трябваше да се изпускаш. Не трябваше да разказваш.

Тъмнина отвън и тъмнина отвътре, прорязани само от малката настолна лампа под огледалото.

Грейди тихо скимтеше. Момчето бе срязало вертикално устните му с макетния нож, но кървенето почти бе спряло, стига само Грейди да не мърдаше устата си. Все още бяха живи, а Дарина Флорес бе спряла разпита. Въпросите престанаха, когато Мариел даде една последна полузабравена подробност, която баща й бе споменал през последните си дни. Форт: баща й бе споменал за някакъв форт, покрай който минали, когато се връщали с парите. Тя не бе споменала тази подробност на детектива, защото тогава все още му нямаше пълно доверие. Щеше й се да му е казала всичко, защото сега виждаше как Дарина разглежда карти и данни на лаптопа си, сверявайки нейната история.

Мариел вероятно бе проспала част от времето. Не си спомняше кога са угасили лампите, нито кога някой я бе завил с одеяла, за да не й е студено. Задушаваше се. Промени позата си, но и това не помогна. Момчето я гледаше втренчено. Неговите бледи, безжизнени черти я отвращаваха, както и окапалата му коса и гушата му. Той приличаше на старче с размерите на дете. Разбра, че го бе сънувала, и я досрамя. В съня й момчето се бе опитало да я целуне. Не, не беше точно целувка: бе впило устата си в нейната, както минога се впива в жертвата си, и бе започнало да смуче, да издърпва въздуха от дробовете й, да изтегля живота от нея, но не бе успяло, защото тя още бе жива и продължаваше да диша, макар и трудно.

Само сън, помисли си тя, но още усещаше мекотата на устните му, а в устата си имаше лош вкус, сякаш бе изяла развалено кюфте.

Момчето й се усмихна и стомахът й се надигна в сухи спазми.

— Дай й вода — каза Дарина, без да вдига очи от екрана.

Момчето отиде в кухнята и се върна с чаша вода. Тя не желаеше да приеме нищо от него, но бе по-добре за кратко да изтърпи близостта му, отколкото да остане с този вкус в устата си, затова пи, а водата се разливаше по брадичката й и капеше по гърдите й. Когато се напи, дръпна глава. Момчето свали чашата от устата й, но продължи да я гледа от горе надолу.

Мариел чувстваше болка в гърба. Тя се размърда на кушетката и седна. Мигащата червена светлинка, скрита по-рано от масата, улови погледа й. Беше цифрата „1“, която мигаше на телефонния секретар. Тя си спомни за пропуснатото обаждане по-рано вечерта и как гласът й се бе сторил познат.

Беше гласът на детектива.

Тя извърна глава прекалено бързо. Момчето присви очи и погледна над рамото си.

— Още вода — каза Мариел. — Моля.

— Послушай я — обади се Дарина. — Дай й още вода.

Но момчето не им обръщаше внимание. То остави чашата на масата и се приближи до телефонния секретар. Наклони глава като животно, срещнало непознат обект. Един блед пръст се протегна колебливо над бутона „прослушване“.

— Моля! — каза Мариел отново.

Дарина вдигна очи от екрана.

— Какво правиш? — каза тя на момчето. — Това тук е важно. Щом иска още вода, дай й още вода, за да млъкне.

Момчето се отдръпна от машината и свали ръка.

Мариел се сви на кушетката. Тя си пое панически дъх и затвори очи.

Чу се единичен сигнал, след което заговори нисък мъжки глас.

— Здравей, Мариел, обажда се Чарли Паркър. Исках само да ти кажа, че…

Останалата част от съобщението бе потопена в яростен и болезнен писък, какъвто Мариел никога не бе чувала и който бе още по-ужасяващ, защото излизаше от устата на дете. После момчето изкрещя отново. Гърбът му се изви в дъга, а главата му се отметна толкова назад, че сякаш вратът щеше да се прекърши или мехурът на шията му да се пръсне във фонтан от кръв и гной. Дарина скочи на крака, пускайки лаптопа на пода, а през писъка Мариел долови гласа на детектива, който казваше, че ще намине да поговорят и че иска да зададе още един-два въпроса на нея и Ърни.

Стаята се изпълни с жужене. Дори Грейди, потънал в собственото си страдание, го чу. Главата му се повдигна, търсейки източника на звука. Къщата изстина, сякаш някой бе отворил вратата, но въздухът, който нахлуваше, не бе изпълнен с мирис на дървета и треви, а с пушек.

Зрението на Мариел улови прелитащо насекомо. Тя се дръпна инстинктивно, но насекомото продължи да жужи на педя от лицето й. Дори на слабата светлина тя можеше да различи жълто-черните ивици на осата и извивката на отровното коремче. Тя мразеше оси, особено такива, които оставаха будни толкова късно през годината. Тя сви колене към гърдите си и се опита да захлупи осата с одеялото, но се появи и втора, и трета. Стаята започна да се пълни с тях и дори в страха си тя недоумяваше защо това се случва. Наоколо нямаше гнезда, пък и откъде се взеха толкова много?

Момчето продължаваше да пищи и изведнъж Грейди също запищя, присъединявайки гласа си към този на момчето, а срязаната му устна се спука от напрежение и към първоначалния ужас в писъка на Грейди се добави и болка.

Огледалото: осите излизаха през огледалото. То сякаш бе престанало да бъде отражателна повърхност, поне така се стори на Мариел, и се бе превърнало в рамкирана дупка в стената. Умиращите оси, по-рано затиснати зад него, бяха свободни.

Но това бе носеща стена от солиден бетон, а не кухина, а огледалото си беше огледало. Нищо не можеше да мине през него. Това бе стъкло.

Тя усети как една оса кацна на бузата й и започна да пълзи към окото. Тя тръсна глава и я издуха. Осата се отдалечи с ядно жужене и се върна обратно. Жилото я драсна по кожата и тя се стегна да посрещне болката, но болка не последва. Осата се отдалечи заедно с останалите насекоми и жужащият облак се събра пред огледалото, където се завъртя и прие формата на лице с две празни дупки за очи и трета за уста — лице от оси, което ги гледаше от огледалото, ядът му бе ядът на осите и то го изпускаше чрез тях.

Устата от оси замърда, оформяйки думи, които Мариел не можа да разбере, но писъците на момчето спряха. Дарина го притисна към себе си, тилът му опираше в гърдите й и то потръпна в прегръдката й.

Грейди също престана да пищи. Единственият звук в стаята бе хълцането на момчето и жуженето от огледалото.

Дарина целуна главата на момчето и притисна буза към бледия му скалп. Очите й срещнаха погледа на Мариел, която видя, че Дарина се усмихва и плаче едновременно.

— Той си спомни — каза Дарина. — Той се върна. Отново е мой. Моят Брайтуел. Но ти не биваше да лъжеш.

Момчето се откъсна от нея, изтри очите си и застана пред огледалото. Каза му нещо на непознат език и огледалото му отговори. Той остана така, докато жуженето престана и една по една осите започнаха да падат на пода, където умираха, пълзейки, оставяйки момчето със собственото му отражение.

Грейди Ветърс се бе свил, потънал в себе си. Той плачеше и трепереше и Мариел разбра, че нещо у него се бе пречупило. Когато го извика по име, той не реагира, а погледът му бе поглед на непознат.

— Той има толкова много образи — каза Дарина на Мариел, — толкова много имена. — Тя посочи огледалото. — Онзи зад огледалото, Провесеният надолу с главата, Богът на осите…

Момчето извади лист хартия от чантата си. От едната страна имаше рисунка на камион, но другата страна бе празна. То започна да пише върху нея с пастел. Когато приключи, то подаде листа на Дарина и тя го прочете, после го сгъна и го прибра в джоба си. След което изрече една-единствена дума:

— Паркър.

Момчето се приближи към Мариел и тя отново бе обхваната от чувството, че това е стар дух в младо тяло. Устата му на минога се отвори и един белезникав език облиза устните му. Дарина постави ръка на рамото му и то спря, надвесено на сантиметри над лицето на Мариел.

— Не — каза му тя.

Момчето я погледна въпросително. Опита се да изрече нещо, но думите излязоха като дрезгав грак на гарванче.

— Обещахме — каза Дарина. — Аз обещах.

Момчето се дръпна. Отиде до масата и започна да прибира инструментите в детската си раничка. Беше време да тръгват.

Дарина застана над Мариел.

— Ти ме излъга — рече тя. — Трябваше да ми кажеш за детектива. Мога да обявя сделката за невалидна и да те убия.

Мариел чакаше. Нямаше какво да каже, за да промени положението си.

— Но може би заради лъжата ти ние си върнахме нещо скъпоценно. Знаеш ли какво направи веднъж твоят детектив?

— Не.

— Уби съществото, което виждаш там — тя посочи към момчето. — Той затри великия му дух за известно време.

— Не разбирам — каза Мариел.

— Не, но Паркър ще разбере, когато се изправим срещу него. Обещах да ви оставя живи с брат ти и ще удържа на думата си. Ние винаги удържаме на дадената дума.

Момчето прерови раницата и извади металната кутия със спринцовки. То напълни една спринцовка от малка стъклена бутилка с безцветна течност, която Мариел не бе видяла досега.

— Недейте повече, моля — каза Мариел.

— Това е различно — каза Дарина. — Но не се тревожи — няма да боли.

Мариел наблюдаваше как момчето инжектира Грейди за последен път. Брат й не реагира на иглата, нито на присъствието на момчето. Погледът му бе насочен някъде навътре, но след няколко секунди очите му се затвориха и той оброни глава на гърдите си. Момчето напълни повторно спринцовката от стъкленото шишенце, с което съдържанието му свърши. Той пусна празното шишенце в раницата си и се приближи до Мариел.

— Това е актрапид — каза Дарина. — Инсулин за инжектиране.

Мариел предприе хода си. Коленете й все още бяха прибрани към гърдите, със стъпала върху леглото. Тя се хвърли върху Дарина, но жената се оказа твърде бърза и Мариел едва я докосна, преди да падне болезнено на пода и момчето да скочи върху нея, иглата се заби в нея и светът се изпълни със сенки.

— Сега ще спиш — каза Дарина. — Ще спиш много дълго.

Огромната доза заля организма на Мариел и съзнанието й започна да потъва в кома.