Джон Конъли
Ангелите на гнева (34)

34

Дарина Флорес научи за смъртта на Беки Фипс и Дейвис Тейт малко преди двамата с момчето да притиснат Мариел Ветърс. Дарина се озадачи още когато Фипс не се обади веднага след нейното повикване; от толкова време търсеха конкретна следа към местоположението на самолета, а ето че сега часовете минаваха, без никой да реагира. Дарина винаги се стараеше да не разпространява информация повече от необходимото, но работата трябваше да се подготви.

Докато обсъждаха какви по-нататъшни действия да предприемат, тя получи потвърждение от Джо Дал, че е готов и само чака да му дадат знак. Дал беше неин от много време: тя и сподвижниците й се бяха погрижили болният комарджия да затъва все по-дълбоко в дългове, докато цялото му имущество стана практически тяхно.

Тогава му позволиха да задържи всичко: колата, къщата, остатъка от бизнеса му, всичко. Запазиха единствено документите, доказващи какво им дължи, и зачакаха. Не се наложи да чакат дълго. Дал беше болен комарджия и не можеше да се владее. Вечерта, когато се опита да заложи колата си срещу сума, с която да играе на хиподрума в Скарбъро, Дарина го посети и Джо Дал бе излекуван от своята комарджийска страст завинаги. Оттогава Дарина го държеше в джоба си и щеше да прибегне до него веднага щом получеха надеждна информация за местоположението на самолета. За разлика от другите, тя не би тръгнала да скита из горите след слух, който се разсейваше като сутрешна мъгла по изгрев-слънце. За нея подобни авантюри бяха проява на лекомислие: те можеха да привлекат чуждо внимание към предмета на издирването и затова бе по-добре да се таи, докато не се появи някаква надеждна информация. Наистина самолетът и неговите тайни представляваха часовников механизъм, който щеше да се задейства в момента, в който бъдеше открит, но докато още тънеше в неизвестност, опасността му бе потенциална, а не непосредствена, а дори самият списък нямаше значение, докато не се озовеше в подходящи ръце. Повече я измъчваше загадката около участта на пътника. Той бе от нейната порода и бе изчезнал.

С уста, запушена с шал, и крайници, вързани с пластмасови стяжки, Грейди Ветърс се събуди във вечерния сумрак. Беше замаян, но главата му се проясни, когато видя момчето да го наблюдава от кушетката, а жената да чисти пистолета си на кухненската маса, и подуши Теди Гатъл дори през затворената врата на спалнята. Дарина видя как Ветърс се опитва да прецени шансовете си. Тя предпочиташе да го задържи жив по-дълго, но ако започнеше да създава проблеми, щяха да минат и без него.

Дарина вкара пълнителя в малкия „Колт“ и пристъпи към Грейди. Той се сви още по-назад в ъгъла и каза нещо неразбираемо през натъпкания в устата му шал. Дарина не държеше да узнае какво казва и затова остави шала на мястото му.

— Ще отидем на гости на Мариел — каза тя. — Ако изпълняваш всичко, което ти казваме, ще останеш жив. Ако не — и ти, и сестра ти ще умрете. Ясно ли е?

Грейди не отговори веднага. Не беше глупав — личеше си, че не й вярва. Все едно. Това беше само една игра, в която той щеше да играе своята роля, докато не се появеше по-добра алтернатива. Най-лесният начин да го запазят жив и да го държат послушен беше, като го накарат да иска да остане жив и да изпълнява нарежданията им, докато стигнат до дома на Мариел. Ако умреше, преди да стигнат там, нямаше да е полезен по никакъв начин на сестра си. Докато беше жив, надеждата му също щеше да е жива. Но истината бе, че надежда нямаше. Цялото съществуване на Дарина бе основано на това убеждение.

Грейди си пое дълбоко дъх през шала и носът му се сбръчка от миризмата на Теди Гатъл.

— Ако това ще те успокои, той всъщност не те предаде — каза Дарина. — Мислеше, че така ти помага. Щом ти не искаш да използваш знанията си за самолета, за да изкараш някой долар, той ще го направи вместо теб. Според мен той те обичаше. — Тя се усмихна. — Трябва да е било така, след като умря за теб.

Грейди се опита да я убие с поглед. Мускулите на ръцете му се напрегнаха в опит да разхлаби пластмасовите стяжки. Коленете му бяха свити до гърдите и тя видя как той се готви да скочи върху нея. Може би го подценяваше. Тя насочи пистолета в лицето му и каза:

— Да не си посмял.

Тялото му се отпусна. Дарина продължи да го държи на мушка, докато момчето дойде със спринцовката.

— Този път по-малко — предупреди го тя. — Само колкото да омекне.

Тя изчака очите на Грейди да се притворят сънено и направи още две телефонни обаждания. Първото беше в дома на Мариел Ветърс, за да се увери, че си е вкъщи. Когато женски глас отговори на повикването, Дарина затвори.

Второто обаждане тя направи с известна неохота: не само защото предпочиташе Беки Фипс за свръзка, но и защото Спонсорите не обичаха да ги замесват в такива неща. Много държаха да не се замесват в кървави дела. Ето защо използваха посреднически фирми, офшорни сметки и подставени лица.

Но Фипс винаги отговаряше в рамките на един час — винаги, нощем и денем, — така че Дарина набра номера на човека, когото тя наричаше Главния спонсор. Дарина не се страхуваше от него; тя не се страхуваше почти от нищо, свързано с мъжете и жените, макар склонността им към саморазрушение да я стряскаше, но към този тъкмо Спонсор тя винаги се отнасяше с предпазливост. Той до такава степен приличаше на нея и нейния род, че понякога тя се питаше дали той изобщо е човек, но все пак не намираше признаци на другост. Все пак у него имаше нещо различно, но тя така и не успя да проникне зад маската му и да разбере какво се крие там.

Той вдигна телефона на второто позвъняване. Този номер бе известен на малцина и се използваше само в краен случай.

— Здравей, Дарина — каза той. — Отдавна не сме се чували, но знам защо се обаждаш.

И Дарина научи как Беки и Дейвис бяха намерили смъртта си. Беки бе успяла да разпрати предупреждение, преди да умре, но бе използвала домашния номер на Дарина, предполагайки, че тя още се възстановява: простима грешка от страна на Беки, при положение че е действала, докато се е опитвала да спаси живота си.

Колекционера никога не бе се конфронтирал с тях по този начин. Знаеха, разбира се, за неговите подозрения, но Спонсорите се прикриваха добре, а Дарина и нейните хора се спотайваха в сенките. Дарина разбра, че Барбара Кели я е излъгала, преди да умре. Бе си признала, че се е обърнала към адвокат Елдрич и към стария евреин, но бе успяла да заблуди Дарина, че само им е обещала материал, без да им предоставя такъв. Дори когато Дарина извади лявото й око за наказание и заплаши, че ще среже и дясното и ще я ослепи завинаги, Кели продължи да отрича да е предприела нещо повече в своето разкаяние.

Но Колекционера не можеше да избере Дейвис Тейт за своя жертва, ако не разполагаше със списъка. От друга страна, Кели не би предоставила пълния списък на своите врагове. Това бе единственият й коз. Тя би възбудила желанието им с част от списъка, не повече от страница две; една на стария евреин Епстайн вероятно и една на Колекционера и неговия секундант.

Точно както Колекционера никога не им бе обявил открито война, възпиран от своята предпазливост и тяхната хитрост, така и те се бяха държали по-далече от него. Неговото беше малък кръстоносен поход срещу развратените и прокълнатите, макар през последните години сред жертвите му да имаше и доста важни личности. Бяха обсъждали възможността да го атакуват, но точно както при Главния спонсор, и при Колекционера имаше една неяснота. Какъв беше той в действителност? Какви точно бяха мотивите му? Той, изглежда, знаеше неща, които бяха достъпни само за Дарина и събратята й, и се движеше със същата лекота в тъмнината, но оставаше неизвестна величина. Досега ползите от премахването му не можеха да натежат срещу опасността от враждебните действия от страна на самия Колекционер, ако оживееше, или от съюзниците му.

Освен това Дарина бе чула и слухове за някакъв детектив, който имал вземане-даване с такива като нея, но той я тревожеше слабо. Егоизмът и покварата бяха проклятието на тяхната порода до степен мнозина от тях да забравят истинската си цел на тази земя, до такава степен се бяха отдали на гнева и скръбта си по всичко, което бяха изгубили заедно с Божията милост. Дори Брайтуел бе подвластен на своите желания, на стремежа си да съедини двете половини на съществото, което боготвореше, а той бе от най-старите и най-добрите сред тях. Когато той за кратко изчезна от лицето на земята, а духът му се отдели от своя гостоприемник, тя изпита болката от това така остро, че го призова да дойде при нея. Тогава усети присъствието му, стремежа му да се задържи при нея, и същата нощ тя си намери мъж, който да я заплоди и в същия миг Брайтуел се прероди в нейната утроба.

Но един от ключовите елементи липсваше. Някои аспекти на истинската му същност вече се бяха проявили почти с прохождането му, но той, изглежда, нямаше спомен за това как му бяха отнели предишната форма и това пораждаше неговото мълчание. Той вероятно бе травматизиран, но тя все още не знаеше как да събори стената, която му пречеше отново да се превърне в истинския себе си.

Сега, докато Спонсорът говореше, тя наблюдаваше момчето. Спонсорът звучеше тревожно. От последните му думи Дарина разбра, че трябва да предприеме мерки срещу противниците им. Смъртта на Беки Фипс бе наклонила везните срещу Колекционера и съдбата му сега бе в ръцете на Дарина.

Но засега най-важен бе самолетът заедно със списъка и изчезналия пасажер. Тя не можеше да си позволи да се разпилява точно сега. Дарина прехвърли имената наум, защото не се нуждаеше от списък. Още в самото начало бе оспорила необходимостта от него, но човешкото зло, изглежда, имаше силна склонност към записи и архиви. Това, предположи тя, бе особеност на смъртните: дори най-лошите сред тях, съзнателно или не, искаха делата им да бъдат запомнени. Нещо от този стремеж към описване бе заразило и нейния род.

И така, Дарина се захвана и скоро се получи заповед враговете им да бъдат изтрити от лицето на земята.

И докато Дарина замисляше премахването му, Колекционера посети една църква в Кънектикът. Вечерната служба бе приключила и енориашите се разотиваха. Колекционера ги изгледа със симпатия: те просто почитаха различен аспект на същия Бог.

Когато и последните вярващи излязоха, той видя как пасторът се сбогува с дякона в дъното на храма и двамата се разделиха. Дяконът се качи на автомобила си и потегли, докато пасторът прекоси двора на църквата и отключи една врата в стената: зад нея се намираха градината и домът му.

Пасторът забеляза приближаването на Колекционера, докато вратата бе още отворена.

— Добър вечер — каза той. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Той имаше лек ирландски акцент, изгладен от годините, прекарани в Щатите. Светлината от една от външните лампи падаше върху лицето му. Беше мъж на средна възраст, с гъста коса без нито един бял косъм. Силната светлина обаче разкриваше някои неестествени нюанси.

— Отче — каза Колекционера. — Извинете, че ви безпокоя, но искам да се изповядам.

Пасторът погледна часовника си.

— Отивам да вечерям. Изповядвам всеки ден след утринната служба. Ако дойдете тогава, с готовност ще ви изслушам.

— Работата не търпи отлагане, отче — каза Колекционера. — Страхувам се за една душа.

Странният израз убягна от вниманието на пастора.

— Е добре, тогава по-добре влезте — каза.

Той задържа вратата и Колекционера влезе в градината, която бе старателно оформена в концентрични кръгове от храсти, жив плет и каменни пътеки в багрите на зимни цветя. Между двойка елегантно оформени чемшири имаше каменна пейка. Пасторът седна в единия й край и посочи на Колекционера да седне в другия. Пасторът извади от джоба си епитрахил, целуна кръста и прехвърли одеждата през врата си. Той набързо произнесе молитва със затворени очи и попита Колекционера откога не се е изповядвал.

— От много време — отвърна Колекционера.

— Години?

— Десетилетия.

Пасторът видимо не се зарадва да чуе това. Вероятно си помисли, че Колекционера възнамерява да снеме от себе си бремето на цял един живот, живян в грях, и той ще бъде принуден да седи на студената пейка и да слуша чак до сутринта. Пасторът реши да мине по същество. Колекционера заподозря, че това май не е традиционният подход, но не възрази.

— Хайде, синко — каза свещеникът. — Каза, че имаш предвид нещо важно.

— Да — каза Колекционера. — Смърт.

Пасторът се опули. По лицето му пробяга тревога. Той не знаеше нищо за Колекционера, а ето че седяха в градината му и се канеха да обсъдят смъртта на друго човешко същество.

— Какво искаш да кажеш? Случайна смърт или нещо по-лошо?

— По-лошо, отче, много по-лошо.

— Нима… убийство?

— Може и така да се каже. Не знам точно. Зависи от гледната точка.

Тревогата на пастора прерасна в паника. Той се опита да се измъкне.

— Може би е по-добре все пак да дойдеш утре, след като обмислиш на спокойствие какво точно от делата си искаш да изповядаш — каза той.

Колекционера се озадачи.

— От делата си? — каза той. — Но аз още не съм извършил нищо. Тепърва ще го извърша. Чудех се дали не мога да получа прошка предварително, така да се каже. Много съм зает напоследък, не ми остава никакво време.

Пасторът стана.

— Или си правите шега с мен, или имате сериозен здравословен проблем — каза той. — Какъвто и да е случаят, не мога да ви помогна. Сега искам да си отидете вкъщи и да се замислите сериозно за себе си.

— Сядай, отче — каза Колекционера.

— Ако не си тръгнете, ще извикам полиция.

Пасторът дори не забеляза откъде се появи ножът. Както си седеше, и в следващия момент в ръката му проблесна стомана и Колекционера се бе изправил, а острието притискаше беззащитната шия на пастора. Свещеникът чу как градинската врата изскърца и погледна надясно с надеждата да види някого, който да му се притече на помощ, но видя само помръдващи сенки, които приеха формата на мъже с тъмни шапки и дрехи, с дълги палта, които се стелеха след тях като дим, но това бе невъзможно, нали? После формите станаха по-ясни и той различи бледите черти под перифериите на шапките, тъмните отвори на мястото на очите и устата, и кожата около тях, сбръчкана като стар, изгнил плод.

— Кой сте вие? — попита пасторът, докато сенките се приближаваха.

— Ти я предаде — каза Колекционера.

Свещеникът се разкъсваше между думите на Колекционера и гледката пред очите му.

— Кого? Не знам за какво говорите.

— Барбара Кели. Поставиха те тук да я наглеждаш. Ти спечели нейното доверие и когато съмненията я загризаха, тя сподели с теб намеренията си.

Това бе успял да изтръгне от Беки Фипс. Колекционера се надяваше, че е успял да я предразположи към пълна и откровена изповед.

— Но вие не разбирате…

— Много добре разбирам — каза Колекционера. — И всичко е било за пари — дори не си имал по-дълбок мотив. Просто си искал по-хубава кола, по-приятни ваканции, повечко банкноти в портфейла. Много тъп начин да се предадеш на вечно осъждане.

Пасторът почти не го слушаше. Той бе ужасен от фигурите, които се плъзгаха наоколо по пътеките в градината му и го обикаляха в кръг, без да се доближават.

— Какви са тези… неща?

— Някога са били хора като теб. Сега са кухи. Душите им са изгубени, както ще бъде и твоята скоро, но ти няма да се присъединиш към тях. Свещеникът безверник няма компания.

Пасторът вдигна умолително ръце.

— Моля ви, нека ви обясня. Бях добър човек, добър пастир. Все още мога да изкупя делата си.

Ръцете на пастора се стрелнаха нагоре, но не достатъчно бързо. Ноктите му посегнаха към очите на Колекционера, но последният го отблъсна и в същия миг плъзна ножа по гърлото му. От малкия прорез започна да се излива кръв така, както се излива вино от катурнат стакан. Пасторът падна на колене пред своя съдник, който посегна и свали епитрахила от раменете на свещеника, сгъна го и го прибра в собствения си джоб. Той запали цигара и извади метален контейнер от вътрешния джоб на палтото си.

— Ти се провали, свещенико — каза Колекционера. — Душата ти се отнема.

Той поръси течността за запалка върху главата и раменете на коленичилия мъж и си дръпна от цигарата.

— Време е да изгориш.

Той изстреля фаса си в свещеника и му обърна гръб, докато пламваше.