Джон Конъли
Ангелите на гнева (29)

29

Дейвис Тейт бе принуден да се прикове за радиатора в хола. Натрапникът вече бе заключил единия край от белезниците за тръбата още преди Тейт да се прибере, и сега на Тейт му бе останала една свободна ръка — лявата. Поне радиаторът не работеше, а благодарение на мекото време навън, в апартамента не беше много студено. Това, че Тейт успя да се пошегува със ситуацията, макар и вътре в себе си, означаваше, че или е по-смел, отколкото бе предполагал, което едва ли беше така, или полудява от страх, което бе по-вероятно.

Мъжът от бара седеше на стол до Тейт и отваряше и затваряше ножа пеперуда, а всяко „дзик“ караше Тейт да потръпва от болката, която оръжието обещаваше. Разрезът на врата му бе спрял да кърви, но гледката на ризата му, напоена с кръв, му причиняваше гадене, а миризмата на никотин, която го лъхаше отблизо, караше носа и езика му да смъдят.

Натрапникът го ужасяваше. Не само заради ножа в ръката му, който сам по себе си бе достатъчен. Мъжът излъчваше неумолима жестокост, необяснимо желание да го измъчва. Тейт си спомни за една вечер в Ел Пасо, когато общ приятел го запозна с няколко мъже, които бяха почитатели на предаването му — непроницаеми фигури със загар и стъклени очи на мъртви животни, които непрекъснато заминаваха за или се връщаха от войната в Афганистан. С напредването на нощта и питиетата Тейт събра смелост да ги попита какво точно правят и узна, че разпитват пленници: давят ги, подлагат ги на глад и студ, изтезават ги, но с изричното уточнение, че вършат всичко с определена цел. Не измъчвали за удоволствие, а за да изтръгнат информация, и щом информацията бивала изтръгната, мъченията спирали.

Повечето пъти.

— Ние не сме като другите, не сме изроди — каза мъжът, който се бе представил на Тейт като Евън. — Имаме определена задача, която е придобиването на информация. Щом се уверим, че сме изпълнили задачата, работата ни приключва. Искаш ли да ти кажа нещо наистина страшно? Да те измъчва човек, който не се интересува от това, което знаеш, а те изтезава заради самото изтезание, така че каквото и да кажеш, когото и да издадеш, болката не спира, освен ако той не реши да те остави да умреш, което той няма да направи, не толкова заради това, че е садист, макар донякъде и затова, колкото заради професионалната си чест, като жонгльор, който не иска да изпусне топките, с които жонглира. Това е въпрос на умения: колкото по-силно и продължително крещиш, толкова по-добър професионалист е.

Тейт се питаше дали тук, в собствения му апартамент, не седи точно такъв човек. Костюмът му бе измачкан и мърляв, яката на ризата му бе пожълтяла като пръстите му, а косата му беше мазна до блясък. В осанката на този човек нямаше нищо военно, нито следа от някакво специално обучение.

Но този човек бе фанатик. Тейт бе срещал достатъчно такива хора, за да може да разпознае техен представител. В очите му гореше жестокият пламък на фанатизма. Каквото и да правеше този човек, той не го смяташе за неморално, противно Богу или безчовечно. Той измъчваше и убиваше с пълна убеденост в своята правота.

Единствената надежда на Тейт бе в израза, който непознатият бе употребил: може би.

И може би е време да умреш.

А може би не е.

— Какво искате? — попита Тейт за трети или четвърти път. — Моля ви, кажете какво искате.

Буца заседна в гърлото му. Вече нямаше сили да повтаря този въпрос, както и да пита за името на мъжа. При всеки негов въпрос натрапникът просто щракваше с ножа, сякаш казвайки: „Няма значение кой съм, а това, което искам, е да режа“. Този път обаче Тейт бе удостоен с отговор.

— Искам да знам за колко продаде душата си.

Зъбите му бяха жълти, а езикът му имаше белезникавия цвят на прокиснало мляко.

— Душата ли?

Дзик направи ножът. Дзик-дзик.

— Нали имаш душа? Нали си вярващ? Говориш за това по радиото. Говориш за Бог и за християнство, като че ли доста разбираш от тези неща. Знаеш кое е право, кое е криво. Та се чудех как може човек, който си е продал душата, да говори за Бог, без да се задави? Какво ти предложиха? Колко?

Тейт се опита да се стегне, като не пускаше сламката на онова може би. Какво се очакваше от него? Кой отговор би го спасил?

Изведнъж натрапникът го връхлетя и колкото и да риташе Тейт, ножът се озова до гърлото му, чу се дзик и този път кръвта шурна зад дясното му ухо.

— Не хитрувай. Не мисли. Просто отговаряй.

— Постигнах успех. Популярност. Получих пари и влияние. Бях никой, а те ме направиха някой.

— Кой? Кой те направи някой?

— Не знам имената им.

— Излъга.

Дзик! Друг разрез, този път през долната част на ухото. Тейт изпищя.

— Не знам! Кълна се, не знам. Казаха само, че работата ми е допаднала на Спонсорите, Не ги познавам, не съм се чувал с тях, само с техни представители.

Все още се опитваше да не издава имена. Страхуваше се от този човек почти до смърт, но още повече се боеше от Дарина Флорес и самотата, която бе изпитал, когато тя му обясни какво ще последва, ако предаде онези, които са толкова загрижени за успеха му. Сега обаче шепотът идваше от натрапника. Той хвана Тейт за лицето и издиша в него смрад, гнус и разлагащи се клетки.

— Аз съм Колекционера — каза. — Аз изпращам души обратно на създателя им. Твоят живот, твоята душа — където и да я държиш — висят на косъм. Едно перце е достатъчно, за да се скъса косъмът, а лъжата тежи колкото перце. Разбираш ли ме?

— Да — каза Тейт. Думите на мъжа не оставяха място за съмнение.

— Разкажи за Барбара Кели.

Тейт разбра, че няма смисъл да лъже или да се опитва да скрие нещо. Щом този човек знаеше за Кели, какво ли още знаеше? Тейт не искаше да рискува още един допир на ножа, може би фатален, и разказа на Колекционера всичко, от запознанството си с. Кели, през работата си с Беки Фипс и съсипването на дейността и живота на Джордж Кийс, та чак до срещата по-рано същия ден, във връзка с падащия му рейтинг. Той хленчеше и се оправдаваше точно по начина, който така ненавиждаше у своите опоненти и който го предизвикваше да ги разпердушини.

И докато говореше, му се стори, че това е нещо като изповед, макар изповедта да бе католишка работа, а католиците не стояха по-високо от мюсюлманите, евреите и атеистите в неговия списък на омразата. Той изреждаше престъпленията си. Взети поотделно, те изглеждаха незначителни, но изповядана като молитва, вината му сякаш натежаваше безкрайно; или пък така му се струваше, наблюдавайки мъжа, седнал срещу него, защото макар изражението на разпитващия да не се променяше и дори сякаш да омекваше, насърчавайки прорязаната съвест на Тейт да изпусне цялата си отрова, възнаграждавайки искреността му с нещо като съчувствие, нямаше съмнение, че душата на Тейт продължава да виси на косъм и този косъм се късаше.

Когато приключи, Тейт се облегна на стената с наведена глава. Ухото му гореше от болка, а в устата му беше солено и кисело. За миг в здрача на стаята се възцари тишина. Дори шумът от трафика навън бе изчезнал и Тейт чувстваше безкрайността на вселената, движението на звездите в празното пространство и себе си — късче тленност, угасваща искра от пламъка на живота.

— Какво ще правите? — попита накрая, съкрушен от собствената си незначителност.

Клечката пламна, запалвайки поредната цигара. Тейт подуши зловонието на дима, което още в началото бе събудило подозрението му към натрапника, само дето думата „натрапник“ вече звучеше съвсем неуместно. По някакъв начин този човек имаше своето място: тук, в тази стая, в този апартамент, на тази улица, в този град, в този свят, в безбрежната тъмна вселена от тлеещи светлини и далечни, въртящи се галактики, докато Дейвис Тейт бе само една грешка на природата, прашинка в кръговрата, мушица с едно крило.

— Цигара? — попита Колекционера.

— Не.

— Ако се притесняваш за здравето си или че ще свикнеш, излишно се тревожиш.

Тейт се опита да не търси смисъла на тази забележка.

— Попитах какво ще правите с мен — каза Тейт.

— Чух. Обмислям въпроса. Барбара Кели е мъртва, така че нейната съдба вече е решена.

— Вие ли я убихте?

— Не, нямах тази възможност.

— Кой я уби?

— Нейните хора.

— Защо?

— Защото се обърна срещу тях. Беше болна и се страхуваше за душата си, затова се опита да изкупи греховете си. Смяташе, че може да се спаси, като издаде тайните си. Остава обаче Беки Фипс…

На масата до мъжа лежеше телефонът на Тейт. С цигара между зъбите, Колекционера бръсна няколко пъти екрана, докато намери името, което търсеше. Показалецът го докосна и го избра. Тейт чу абоната отсреща да звъни. На третото позвъняване отговори и Тейт позна по ехото, че телефонът е поставен на високоговорител.

— Дейвис — каза гласът на Беки Фипс. Тейт си помисли, че в тона й нямаше особен ентусиазъм. Кучка. Мисли си, че само нейните проблеми са важни. — Сега не е удобно. Може ли да ти звънна по-късно или утре?

Непознатият направи знак на Тейт да говори. Той преглътна. Не знаеше какво трябва да каже. Накрая реши просто да говори истината.

— И за мен не е много удобно, Беки. Възникна проблем.

— Сега пък какво?

Тейт погледна Колекционера, който кимна.

— При мен има един човек. Мисля, че иска да говори с теб.

Непознатият си дръпна от цигарата и се наведе към телефона.

— Здравейте, мис Фипс — каза той. — Не се познаваме, но съм сигурен, че скоро ще имам удоволствието.

Фипс помълча няколко секунди. Когато проговори, тонът й бе променен. Тя бе нащрек и гласът й леко трепереше. Тейт се зачуди дали е познала кой се обажда, въпреки въпроса, който зададе:

— Кой се обажда?

Мъжът се наведе още по-близо до телефона, докато устните му почти го докоснаха. Той се смръщи и ноздрите му потрепнаха.

— Не сте ли сама, мис Фипс?

— Попитах ви нещо — каза Фипс и гласът й още повече затрепери, издавайки нервността зад твърдия й тон. — Кой сте вие?

— Колекционер — гласеше отговорът. — Колекционера.

— Колекционер на какво?

— На дългове. На разкаяния. На души. Опитвате се да печелите време, мис Фипс. Знаете кой съм и какъв съм.

Настъпи пауза и Тейт разбра, че Колекционера е прав: при Беки имаше някого. Представи си как тя поглежда към другия за съвет.

— Вие сте човекът от бара, нали? — каза тя. — Дейвис беше прав да се притеснява. Мислех си, че е просто нервен, но се оказва, че той е бил по-чувствителен, отколкото му личеше.

На Тейт не му допадна миналото време, което продуцентката употреби.

— Той е чувствителен и в други отношения — каза Колекционера. — Доста пищя, като му отрязах ухото. Добре че тези стари кооперации имат дебели стени. Вие ще пищите ли, когато дойда, мис Фипс? Няма да ме притеснява, не се безпокойте. Винаги си нося тапи за уши. Май наистина не сте сама. Аз пък съм чувствителен за такива неща. Кой е той? Някой от Спонсорите? Дайте ми го да си поговорим. Мъж е, нали? Почти виждам етикета на костюма му. Който и да сте, бъдете сигурен, че ще ви намеря и вас, и колегите ви. Вече знам това-онова.

Фипс си пое шумно дъх и се разкрещя:

— Какво му каза, Дейвис? Какво му каза за нас? Дръж си устата затворена. Дръж я затворена, защото кълна се, ще ти…

Колекционера прекъсна връзката.

— Много вълнуващ разговор — каза той.

— Вие я предупредихте — каза Тейт. — Сега тя знае. Защо го направихте?

— Защото в страха си тя ще призове останалите и тогава ще пипна и тях. Ако пък останат да се крият, тя ще ми каже имената им, когато я намеря.

— Как ще стане това? Нали ще се скрие? Нали ще се пази?

— Трогнат съм от тази загриженост — каза Колекционера. — Май изпитваш към нея нещо повече от служебна лоялност. Трябвало е по-внимателно да прегледаш този договор. Вътре са изброени всичките ти задължения към тях, докато те нямат никакви към теб. Това е напълно в стила им.

— Не знам латински — начумери се Тейт.

— Много небрежно от твоя страна. Та това е лингва франка на правото. Що за глупак подписва договор на език, който не разбира?

— Убедиха ме. Казаха, че предложението е еднократно. Казаха, че ако откажа, има други, които ще приемат.

— Винаги има други, които ще приемат.

— Казаха, че ще имам свое телевизионно предаване, че ще публикуват мои книги. Даже няма да ги пиша, но ще съм авторът.

— И какво стана? — попита Колекционера почти съчувствено.

— Нищо — призна Тейт. — Казаха, че имам лице на радиоводещ. Като Ръш Лимбо^[1].

Колекционера го потупа по гърба. Този дребен жест на човечност разпали надеждата на Тейт, че изразът „може би“ е нещо повече от сламка, за която се държи в ледените води, които вече стигаха до брадичката му.

— Приятелката ти Беки държи тайно жилище в Ню Джърси. Точно там ще избяга да се скрие и точно там ще я намеря.

— Не ми е приятелка. Тя ми е продуцент.

— Интересно разграничение. А имаш ли приятели?

Тейт се замисли.

— Не много — призна накрая.

— Сигурно е трудно да задържиш приятели с тази работа.

— Защото съм много зает ли?

— Не, защото си много неприятен.

Тейт замълча.

— И така — рече Колекционера, — какво да те правя?

— Можете да ме пуснете — каза Тейт. — Казах ви всичко, което знам.

— Ще се обадиш на полицията.

— Не — каза Тейт, — няма.

— Как мога да съм сигурен?

— Защото знам, че ако се обадя в полицията, ще дойдете пак.

Колекционера одобри логиката му с кимване.

— Може би си по-умен, отколкото мислех — каза той.

— Често ми го казват — рече Тейт. — Разполагам с още нещо, което мога да ви дам, за да ме пуснете.

— Какво ли може да е то?

— Ще отвлекат едно момиче — каза Тейт. — Казва се Пени Мое. И ще обвинят някоя чалма за това, което й се е случило.

— Знам. Слушах ви, докато го обсъждахте.

— Та вие бяхте в другия край на бара.

— Имам много остър слух. Освен това пуснах едно евтино предавателче, докато минавах покрай сепарето ви.

Тейт въздъхна.

— Ще убият ли момичето?

— Няма никакво момиче.

— Какво?

— Само те пробваха как ще реагираш. Много внимават след случая с Барбара Кели. Разкаянието е заразно. В близките дни и седмици ще проведат доста такива тестове. Но според мен ти го издържа. Все пак никога досега не си бил принципен. Едва ли щеше да се промениш точно сега. Въпросът остава, мистър Тейт, каква да бъде твоята участ? Ти си лош човек: съблазнител, проводник на невежество и нетърпимост. Храниш се с омраза, като насъскваш слабите и отчаяните срещу лесни врагове. Раздухваш огъня, а когато стане белята, бягаш настрана. С теб светът е по-лошо и по-тъмно място.

Колекционера се изправи. Изпод палтото си извади револвер, стар „Смит и Уесън“ 38-и калибър с изтъркана дръжка и помътнял блясък, но все така елегантно смъртоносен. Тейт разтвори уста да извика, но от нея не излезе и звук. Той се сви в ъгъла и закри лице, сякаш за да се предпази от идващото.

— Стига паника, мистър Тейт — каза Колекционера. — Не ме остави да довърша. Чуй ме.

Тейт се опита да се успокои, но сърцето му биеше бясно, а ухото му пулсираше с нова ярост, но той се зарадва на болката, защото тя беше признак, че още е жив. Той надникна над лакътя си към човека, който държеше живота му в ръката си.

— Въпреки всичките ти провинения — продължи Колекционера — нямам желание да определя окончателната ти присъда. Ти си почти прокълнат, но има място за съмнение, за около едно зрънце съмнение. Вярваш в Бог, нали, мистър Тейт? Нещата, които говориш на слушателите си, колкото и лицемерни и фалшиви да са, все пак се коренят в някаква съсухрена вяра, нали така?

Тейт кимна бързо и, съзнателно или несъзнателно, сключи ръце като за молитва.

— Да. Да, вярвам в Господа наш Исус Христос. Аз намерих отново вярата, когато бях на двайсет и шест.

— Хмм. — Колекционера не се постара да скрие недоверието си. — Слушал съм предаването ти и не мисля, че твоят Христос ще те припознае като един от своите, ако е прекарал и час в компанията ти. Но да оставим това на него, щом си толкова вярващ.

Колекционера изтръска шестте патрона от револвера в шепата си, след което внимателно презареди три от гнездата на барабана.

— Господи, това е някаква шега — каза Тейт.

— Произнасяш името Господне всуе? — каза Колекционера. — Така ли започваш най-важния си изпит пред Бог?

— Не — каза Тейт. — Съжалявам.

— Сигурен съм, че божественият разум ще отдаде грешката ти на стреса, който изпитваш.

— Моля ви — каза Тейт. — Не бива така. Не е редно.

— Какво, вероятностите са твърде благоприятни? — предположи Колекционера. Или твърде неблагоприятни? — Той направи смутена физиономия. — Голям пазарлък, но щом толкова настояваш.

Той извади още един патрон, оставяйки два в пистолета, завъртя барабана и насочи оръжието в Тейт.

— Както пожелае твоят Бог — рече той. — Казвам „твоят“, защото не знам кой е той.

Колекционера натисна спусъка.

Щракването на петлето върху празното гнездо бе толкова оглушително, че Тейт за миг бе сигурен, че чува куршума, който ще го убие. Очите му бяха толкова здраво стиснати, че трябваше да се напрегне, за да ги отвори отново. Когато го направи, Колекционера гледаше с озадачено изражение оръжието в ръката си.

— Много странно — каза.

Тейт отново затвори очи, този път за благодарствена молитва.

— Благодаря — каза той. — Господи Исусе Христе, благодаря.

Когато отвори очи, револверът отново сочеше в челото му.

— Не — промълви той. — Нали казахте. Нали обещахте.

— За всеки случай — каза Колекционера и пръстът му притегли спусъка. — Понякога имам чувството, че Бог се е разсеял.

Този път Дейвис Тейт не чу никакъв звук, нито дори Божия дъх в изстрелването на куршума.