Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wrath of Angels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Ангелите на гнева

Преводач: Вергил Немчев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указана)

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.05.2014

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-808-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8702

История

  1. — Добавяне

7

На юг, на юг: по междущатски магистрали и виещи се шосета, покрай мегаполиси, градчета, селца и пръснати къщи, през реки и полета, до един автомобил на самотен, неосветен участък, до една жена, която напуска дома си, една жена, която, ако можеше да чуе историята, разказана в един тих бар в пристанищния град, може би щеше да каже: „Знам за тези неща…“.

Барбара Кели тъкмо напускаше дома си, когато видя червения джип. Една жена, десетина години по-млада от нея самата, клечеше до предната дясна гума и се бореше с гаечен ключ. Когато фаровете я осветиха, тя погледна уплашено и имаше защо. Това беше тъмна, пуста отсечка на един от пътищата, свързващи къщите в района и вливащи се като притоци в главното шосе. В такава вечер, в която облаците се сгъстяват, а острият вятър усилва студа, коли минаваха още по-рядко от обикновено. Неделните вечери в този район бяха, меко казано, спокойни, докато местните жители се наслаждаваха на последните часове от уикенда и се настройваха за началото на новата работна седмица.

Имената на уличките бяха все вдъхновени от природата — „Миеща мечка“, „Скоклива кошута“, „Жаба бик“ — идея на строителната компания, развила района, без пряка връзка с конкретния ареал. Досега Барбара не бе зърнала ни една кошута, скоклива или не, не бе чула ни една жаба бик, а всички миещи мечки, които бе видяла, бяха мъртви. В крайна сметка това не беше от значение. Нито бе ставало дума за това със съседите. Беше свикнала да се нагажда към нови условия. Така по-лесно си въртеше бизнеса.

И така, джип със спукана гума и жена в беда. До нея стоеше момченце на пет или шест години. Беше облечено в черни кецове и сини джинси, а синьото му яке бе закопчано до брадичката.

Започваше да вали. Първата капка пльокна върху предното стъкло на Барбара и почти я заслепи, докато успее да включи чистачките. Видя как момчето се скри под едно дърво и си вдигна качулката, докато жената упорито се мъчеше да смени гумата. Изглежда, бе развинтила единия от болтовете и нямаше намерение да се отказва. Барбара се възхити от тази проява на дух, колкото и несръчно да боравеше жената с гаечния ключ. Самата Барбара би се справила по-добре. Биваше я в ръцете.

Тя намали точно когато крикът поддаде и джипът се наклони към спуканата гума, а жената политна назад, протягайки ръце зад гърба си, за да предпази главата си от удар. На Барбара й се стори, че чу ругатнята през шума от дъжда и двигателя. Момчето се завтече към нея. Лицето му бе сгърчено в гримаса и тя се досети, че плаче.

При нормални обстоятелства Барбара би продължила. Не беше самарянка. Просто не й бе в характера. Даже напротив. Животът й до съвсем неотдавна бе посветен на бавното съсипване на други хора. Барбара беше експерт по клаузите, изписани с дребен шрифт, които позволяват договорите да бъдат извъртани в полза на кредитора, но не и на длъжника. От друга страна, това предполагаше, че въпросните договори могат да бъдат прочетени и проучени, което невинаги беше така. Всъщност договорите, с които Барбара Кели се занимаваше, бяха предимно устни, освен когато другото бе по-изгодно. Понякога те касаеха пари или имущество. Понякога — хора. Като цяло тези договори представляваха дадени и приети обещания за съдействие, които следваше да бъдат заплатени в подходящо време. Всеки от тях отнемаше частица от душата, бележеше поредната стъпка към погибел.

Работата я бе направила богата, но й бе отнела част от човещината. Наистина понякога си позволяваше някоя и друга филантропска постъпка, дребна или значителна, но само защото състраданието е проява на превъзходство. Сега, спирайки до жената и детето, тя почувства нещо от тази сила, примесено с елемент на сексуална възбуда. Дори умората и дъждът не можеха да прикрият красотата на тази жена.

Този порив беше неочакван, но сладостен. Барбара не бе изпитвала желание от доста време — откакто откриха бучката под мишницата й. В началото не я болеше и тя просто я забрави като някаква дребна неприятност. Хипохондрията й беше чужда. Когато установиха диагнозата — лимфома, — прогнозата за живота, който й оставаше, се измерваше в седмици или месеци. С диагнозата дойде и страхът: страх от болката, страх от страничните въздействия на лечението, страх от смъртта.

И страх от вечните мъки, защото тя по-добре от всеки друг разбираше естеството на сделката, която бе сключила. Нощем в главата й започваха да шепнат гласове, посявайки съмнение в душата й. Те говореха за възможността за спасение дори на такива като нея. И ето я сега, спира до изпаднали в беда жена и дете, между краката й пламва топлина, и дори не знае дали е спряла от почтени подбуди, или от корист.

Барбара свали прозореца си.

— Май сте закъсали — каза тя.

Жената се бе изправила на крака. Фаровете и дъждът й бяха попречили да разбере дали зад волана на приближаващата кола седи мъж или жена, но сега на лицето й се изписа облекчение. Тя пристъпи напред, дъждът се стичаше по лицето й. Гримът й се бе разтекъл и заедно с тъмната рокля и палто й придаваше вид на опечалена близка след особено тягостно погребение, но някак просветлена от скръбта. Момчето чакаше отзад майка му да му даде знак, че може да се приближи. Но не беше само това: Барбара беше особено чувствителна към чуждите реакции и усети в поведението на това момче нещо повече от синовно послушание или естествена детска предпазливост. Той изпитваше недоверие към Барбара.

Умно момче, помисли си Барбара. Умно, чувствително момче.

— Скапаната гума — каза жената. — И крикът е пълен боклук. Имате ли някакъв, с който бихте ми услужили?

— Не — излъга Барбара. — Моят се счупи преди два месеца и още не съм си набавила нов. Ако закъсам, по принцип чакам някой отзивчив полицай да ми помогне или звъня на Пътна помощ.

— Не знам номера на Пътна помощ, а полицаи няма, нито отзивчиви, нито никакви.

— Не знаете ли? Те се разтапят от дъжда.

Жената се опита да се усмихне. Вече беше подгизнала.

— Може и да не са единствените.

— Е, дъждът май скоро няма да спре, а не е добра идея да чакате в колата — каза Барбара, — на този завой стават доста катастрофи. Хората карат с несъобразена скорост, особено в лошо време. Ако някой ви блъсне, ще имате по-големи грижи от спуканата гума.

Жената посърна.

— Какво да правя?

— Живея малко по-нагоре по пътя. Къщата ми почти се вижда от хей онзи бор там. Влезте при мен да се изсушите, а като спре дъждът, ще се обадя на съседа Рой. — След като бе излъгала за крика, вече не можеше да предложи сама да смени гумата. — Той си умира да помага на дами, изпаднали в беда. За нула време ще смени гумата. През това време вие и синът ви ще пийнете нещо топло и ще почакате на сухо. Той ви е син, нали?

Настъпи неловка пауза, след което жената каза:

— Да, разбира се. Това е Уилям. За мен и приятелите му — Били.

Интересна пауза, помисли си Барбара.

— Аз съм Барбара — каза тя. — Барбара Кели.

— Аз съм Каролин. Здравейте, приятно ми е.

Двете жени направиха кратко и неловко ръкостискане през отворения прозорец. Каролин помаха на момчето.

— Ела, Били, кажи здравей на тази приятна дама.

С известна неохота, както се стори на Барбара, момчето пристъпи напред. Беше хубаво дете. Имаше бледа кожа и Барбара се запита дали боледува. Ако тази жена му бе майка, което хич не беше сигурно, то момчето не се бе метнало на нея. Момчето щеше да се превърне в грозен мъж и нещо й подсказваше, че то няма много приятели.

— Запознай се с Барбара — каза му Каролин. — Тя ще ни помогне.

Момчето мълчеше и гледаше Барбара със своите тъмни очи като стафиди на тестения фон на лицето му.

— Ами качвайте се — каза тя.

— Сигурна ли сте, че не ви затрудняваме?

— Съвсем не. Бих се притеснявала, ако останете тук, така че ще ми е по-спокойно да знам, че всичко е наред. Трябва ли да вземете нещо от колата?

— Само дамската чанта — каза Каролин.

Тя се обърна и остави Барбара и момчето сами. С вдигната качулка и закопчано догоре яке той изглеждаше по-голям от годините си. Имаше някаква обезпокоителна прилика с оживяла кукла или хомункулус. Гледаше я с омраза. Барбара не позволи усмивката й да трепне. В дома си имаше всякакви медикаменти и лесно щеше да приспи едно дете.

Както и майка му, ако се наложеше, защото почти можеше да вкуси Каролин, а топлината бе започнала да се превръща в бавно, настойчиво пулсиране.

Разкаянието можеше да почака.

 

 

Докато пътуваха, двете жени се заприказваха. Изглежда, Каролин и Уилям бяха тръгнали на гости на приятели в Провидънс, Роуд Айлънд. Барбара се зачуди откъде може да идват, за да се озоват в нейния район. Когато попита, Каролин каза, че някъде направила погрешен завой, и Барбара се отказа да разпитва повече.

— Били ли сте в Провидънс преди? — попита Барбара.

— Два пъти, като студентка. Бях страстна почитателка на Ловкрафт[1].

— Така ли? Аз не можах да го разбера. Струваше ми се твърде истеричен и претенциозен.

— Справедлива критика — каза Каролин. — Но може да е бил такъв, защото е разбирал истинската същност на вселената, или поне така си е въобразявал.

— Имате предвид древни зелени демони с нещо странно, покриващо устата им?

— Нее! Не това, макар че знае ли човек? Не, имам предвид нейната безутешност, нейната студенина, липсата на милост.

Думата „милост“ прониза Барбара като нож. Тя почти усети как болните й лимфни възли реагират на думата в болезнен контраст с щенията на долната половина от тялото й. Аз съм една ходеща метафора, помисли си.

— Колко ободряващо — каза Барбара и жената до нея се засмя.

— Пукането на гума в дъжда има такъв ефект върху жените — каза тя.

Барбара пусна десен мигач и завиха в малка алея, която водеше до къщата й. Вътре светеше. Домът изглеждаше топъл и гостоприемен.

— Така и не попитах — каза Каролин — накъде се бяхте запътили, когато ни намерихте? Надявам се, че не ви отклоняваме от нещо спешно.

Към църквата, почти отвърна Барбара. Отивах на църква.

— Не — каза Барбара, — нищо важно. Ще почака.

Тя ги въведе в дневната. Донесе им хавлии да се подсушат и им предложи да си свалят обувките. И двамата я послушаха, макар момчето да го направи с неохота. Но отказа да си разкопчае якето. Така още повече заприлича на злобно джудже. Барбара забеляза, че има наднормено тегло. Може би се притесняваше от дебелината си. Жената му се усмихна отстъпчиво и последва Барбара в коридора, където окачи палтото си да съхне.

— Много е независим — каза тя. — Понякога не съм сигурна кой от двамата командва вкъщи.

Барбара хвърли поглед на дясната й ръка. Нямаше брачна халка. Каролин разбра какво търси и вдигна лявата си ръка.

— Все още свободна и необвързана — каза.

— А бащата?

— Няма го — каза Каролин безгрижно, но с неуловимата интонация, подсказваща, че повече въпроси по темата не са желани. — А вие? Омъжена ли сте?

— Само за работата си.

— Какво работите?

— Консултант съм. — Това беше стандартният й отговор на този въпрос.

— Звучи доста общо.

— Давам съвети по споразумения и договори.

— Юрист?

— Имам юридическо образование.

Каролин се засмя.

— Добре, няма да питам повече.

— Съжалявам — каза Барбара и също се засмя. — Работата ми не е много интересна.

— О, сигурна съм, че това не е вярно. Изглеждате твърде интелигентна, за да се занимавате с нещо скучно.

— Поредният заблуден — каза Барбара.

— Каква скромност. Значи сте омъжена за работата си, но нямате ли и романтични интереси?

Барбара зърна отражението си в огледалото в коридора и се извърна. Не намираше себе си за привлекателна. С тази провиснала безцветна коса и това скучно лице. Можеше да изброи сексуалните си партньори на пръстите на едната ръка, без да свива всичките.

— Не — каза тя. — Не съм много по романтиката.

Каролин я погледна изпитателно.

— Да не би да предпочитате жени?

Прямотата на въпроса свари Барбара неподготвена.

— Защо питате?

— Просто имам такова усещане. Не че ви упреквам или нещо подобно.

Барбара замълча за миг.

— Да — каза тя. — Предпочитам жените. Всъщност досега съм излизала само с един мъж. Бях млада. Не се получи. Винаги съм изпитвала влечение към жени.

Каролин вдигна рамене.

— Какво толкова, и аз съм била с жени. Предпочитам мъже, но на младини бях доста дива.

Тя смигна на Барбара. Господи, помисли си Барбара, тази е страшна работа. Перфектна. Почти като… Приношение. Думата беше едновременно неочаквана и уместна. Дали са прочели мислите й? Дали са усетили съмненията, които я спохождат? Този начин ли бяха избрали да я задържат: с подарък, като муха, увита в копринени нишки, поднесена на паяка, който дебне в мрежата? Не беше невъзможно. Даже си им беше напълно в стила. В нейния стил. Но мисълта я разтревожи. Имаше нужда да помисли минута-две. Присъствието на жената по някакъв начин я зашеметяваше, а момчето беше енигма. Той ги наблюдаваше проницателно със своите немигащи очи на това безнадеждно, смъртно бледо лице.

— Искате ли нещо сгряващо? — попита Барбара. — Кафе, чай?

— Кафе би било чудесно.

— А ти, Уилям, или Били?

— Той не иска нищо. Има много чувствителен стомах. Боли го, откакто сме тръгнали. По-добре да не пие нищо.

Барбара отиде в кухнята. След минутка, през която я чу да казва тихо нещо на момчето, Каролин я последва. Тя се облегна на плота, докато Барбара наля вода в кафемашината и тънката струйка потече. Присъствието й започваше да притеснява Барбара. Може би беше грешка да я покани, но пък ако беше изпратена от тях, защо не бе дошла направо?

Освен ако не е пътувала към нея, когато е спукала гума.

— Имате прекрасен дом — отбеляза Каролин.

— Благодаря. — Барбара осъзна, че звучи рязко. — Много мило, че го казвате. Сама го обзаведох.

— Имате чудесен вкус. Между другото, одеве не исках да бъда груба. Имам предвид за вашата сексуалност. Просто си мислех, че е добре да изясним този момент, преди да сме отишли по-далече.

— По-далече ли ще отидем? — попита Барбара.

— Бихте ли искали?

Барбара погледна през прозореца на кухнята. Дъждът напомняше на включен телевизор без сигнал, който скриваше картината, така че тя не можеше да проследи развитието на сюжета. Виждаше само жената Каролин, която се отразяваше в стъклото като непълна луна.

Права съм, помисли си Барбара. Чувствам, че съм права. И последната следа от желание и сласт бяха изчезнали. Болестта е виновна, осъзна Барбара. Беше я изтощила повече, отколкото си мислеше. Преди щеше да е нащрек за такива капани, каквито самата тя бе поставяла многократно. Бяха я следили, бяха я чакали. Те знаеха. Знаеха.

— Как се казваш? — попита Барбара.

— Вече казах: името ми е Каролин.

— Не — каза Барбара. — Кое е истинското ти име?

Отражението на жената потрепваше в стъклото като на повредена кинолента. За няколко секунди тя дори сякаш изчезна, оставяйки на мястото си само тъмнина.

— Имам много имена — каза тя, а лицето й постепенно се появи отново, сякаш озарено отвътре, само че вече беше различно. Дори в набразденото от капки стъкло Барбара успя да види, че се е променила. Беше по-красива, но и по-ужасна.

— Но кое е истинското ти име? Което е най-близо до истинската ти същност?

— Дарина — каза жената. — Можеш да ме наричаш Дарина.

Барбара потръпна. Коленете й се подкосиха и тя с благодарност се облегна на мивката. Изведнъж почувства нужда да наплиска лицето си със студена вода. Най-малкото така щеше да скрие сълзите си, ако се разплачеше.

— Чувала съм за теб — каза тя. — Пращат те при онези, които се отказват. Ти си сянката в ъгъла и кръвта по чашата.

Друго, по-дребно лице се появи до това на жената. Беше детето.

— Защо сте тук? — попита Барбара. — Като изкушение ли ви пращат? Или като награда?

— Никое от двете.

— Тогава защо?

— Защото вече си била подложена на изкушение и се страхуваме, че си се поддала.

— Изкушена? От какво?

— От обещанието за спасение.

— Не знам за какво говориш. Кое е момчето? Син ли ти е наистина?

В историите, които Барбара бе слушала за тази жена, не се споменаваше за никакво дете. Понякога, в името на целите си, тя бе работила с други, но те бяха подобни на нея. Барбара се бе срещнала с един от тях преди доста години, някакъв тлъст изрод с гнусен израстък на гушата, издаващ духовната му скверност. Видът и вонята му за първи път й подсказаха същинската природа на онези, на които служеше. Може би, мислеше си тя сега, това бе мигът, в който семената на съмнението бяха хвърлени в сърцето й, а лимфомата е била последният подтик, от който се е нуждаела, за да предприеме нещо с оглед на по-големите мъки, които я очакваха.

Но този мъж беше мъртъв, или поне така се говореше сред колегите на Барбара, които си шушукаха зад гърбовете на господарите си, но които никога не биха отишли толкова далече, колкото бе отишла тя, никога не биха прибягнали до измяна.

— Да, той е мой син — каза Дарина, приближавайки Барбара изотзад. — Мой син и много повече от това.

Тя протегна ръка, положи я върху рамото на Барбара и я завъртя към себе си. Очите й бяха станали съвършено черни, ирисите се бяха слели със зениците, две затъмнени слънца на фона на безупречна белота. Застанало до нея, момчето се взираше с немигащи очи в Барбара. Има нещо познато у него, помисли си тя, но ръката на жената се плъзна от рамото към подмишницата й, небрежно бръсвайки лявата й гърда. Върховете на пръстите й намериха издутите лимфни възли и Барбара усети пронизващ студ.

— Как можа да си помислиш, че можеш да го скриеш от нас? — попита тя.

— Успях да го скрия от всички. С какво сте по-различни? — отвърна Барбара, изненадана от собствената си дързост.

Дори Дарина изглеждаше учудена, а момчето се намръщи. Пръстите на Дарина се впиха в плътта на Барбара и през тялото й премина болка, каквато още не бе изпитвала. Сякаш жената бе докоснала всяка отделна туморна клетка, предизвиквайки общата им реакция. Най-после силата напусна краката на Барбара и тя се свлече на пода, жената и детето стояха над нея, докато очите й се пълнеха със сълзи, а болката, която бе пронизала целия й организъм, изтляваше с мътна, ужасна светлина.

— Защото ние сме различни — отвърна Дарина. — Можехме да ти помогнем.

— Как? Как бихте могли да ми помогнете? Аз умирам. Да не би да можете да лекувате рак? — Тя се изсмя. — Точно вашият хумор — да имаш способността да премахваш болката и нещастието, а да не я отпускаш на онези, които се нуждаят от нея.

— Не — каза Дарина, — но можехме да сложим край на мъките ти. Все едно заспиваш, а когато се събудиш, болката я няма. И те посреща един нов свят — награда за всичко, което си направила за нас.

И в мрака на очите й Барбара видя пламъците на пещите, а в дъха й усети дима и вкуса на изгоряла плът. Лъжи, лъжи: всички награди се получават в този живот, а не в следващия, и всички струват скъпо. Цената им бе загубата на спокойната съвест. Цената им беше вечна вина. Цената им беше предателство спрямо непознати и приятели, спрямо любовници и деца. Барбара знаеше: все пак тя се бе занимавала именно с намирането на хора, които могат да бъдат използвани, с оформянето на договорите, на които те полагаха имената си и подписваха своята участ в този свят и в следващия.

— Вместо това — продължи жената — ти започна да се съмняваш. Уплаши се и се опита да избягаш. Мога да разбера това. Не мога да го извиня, но мога да го разбера. Връхлетяха те страх и нещастие и ти се опита да ги смекчиш. Но да се изповядаш? Да се покаеш? Да измениш? — Тя сграбчи лицето на Барбара и пръстите й се впиха в страните й. — И заради какво? Заради обещанието за спасение? Ето, нека ти го прошепна. Чуй истината. Няма спасение. Няма Бог. Бог е лъжа. Бог е името на една измамна надежда. Силата, която създаде този свят, отдавна я няма. Останахме само ние, тук и отвъд.

— Не — каза Барбара. — Не ти вярвам.

Тя държеше пистолет в нощното си шкафче, но досега не бе имала повод да го използва. Опита се да измисли начин да стигне до него, но си даде сметка, че тази жена не може да бъде измамена. Каквото и да решеше да прави, трябваше да го направи тук, в кухнята. Очите й отчаяно се оглеждаха за някакво оръжие: ножовете на магнитна поставка, тиганите, окачени на декоративни куки…

Зад нея продължаваше да бълбука каничката с кафе. Нагревателната плоча беше започнала да прегрява преди седмица. Беше се канила да я занесе на поправка, но така и не намери време. Вместо това бе започнала да си прави нес кафе, за да не вземе да забрави машината и каничката да се пукне.

— Ние сме единствената надежда за безсмъртие — каза Дарина. — Ще ти го докажа, гледай.

Но Барбара нямаше никакво намерение да гледа. Ключовете от колата бяха на масата в дневната. Успееше ли да стигне до колата, щеше да се измъкне. Вече се бе обърнала към онези, които можеха да й помогнат. Те можеха да я скрият, да я подслонят. Можеха дори да й намерят място, където да си отдъхне, легло, в което да умре спокойно, когато болестта я довърши.

Убежище. Щеше да потърси убежище.

Дарина почувства заплахата в изправянето на Барбара, макар да не можеше ясно да определи откъде идваше. Тя просто разбра, че притиснатата в ъгъла жертва се кани да отвърне на удара. Тя се отдръпна бързо, но движението на нарочената жертва бе още по-бързо.

Барбара сграбчи каничката с кафе и лисна съдържанието й в лицето на жената.

Бележки

[1] Хауърд Филипс Ловкрафт е американски автор, писал в жанра на хоръра и фантастиката. — Б.пр.