Джон Конъли
Ангелите на гнева (37)

37

Бързах да се отправя на север, за да се срещна отново с Мариел Ветърс. След това можех да се захвана с издирването на самолета. Преди това обаче дъщеря ми Сам и майка й Рейчъл щяха да са в Портланд за една вечер, което беше хубаво.

За съжаление там щеше да е и Джеф, гаджето на Рейчъл, което не беше хубаво.

Защо не харесвах Джеф? Ето защо. Например Джеф беше толкова десен, че до него Мусолини приличаше на Че Гевара; защото косата и зъбите му бяха прекалено безупречни за мъж на възраст, в която би било нормално да загуби повечето от първата и част от последните; защото ме наричаше „юнак“ и „драги“, а никога не се обръщаше към мен по име; ах да, и защото спеше с бившето ми гадже, а след раздялата човек очаква от бившето си гадже да влезе в манастир, където да оплаква деня, в който е изпуснала такова съкровище, и да остане завинаги целомъдрена, защото след като е имала най-доброто, няма смисъл вече да прибягва до нещо второкачествено.

Така де, най-вече не харесвах Джеф заради тази последната част, но другите причини също бяха налице.

Исках да виждам Сам по-често и с Рейчъл се бяхме разбрали, че това е правилно. Твърде дълго бях държал дъщеря си на разстояние, може би и с не съвсем неоснователното съображение за нейната сигурност, но тази ситуация не ми допадаше, а и на нея също. Сега вече се виждахме поне един-два пъти месечно, което беше едновременно по-добре и по-зле от преди: по-добре, защото се виждахме по-често, а по-зле, защото ми липсваше повече.

Все пак тази вечер беше истински бонус: Джеф трябваше да държи реч на някакво събитие в „Холидей Ин“ в Портланд, а Рейчъл щеше да използва възможността да остави Сам с мен, докато тя играе ролята на вярната половинка, слушайки благосклонно наглите брътвежи на Джеф относно банковата система. Според вестник „Портланд Финикс“ речта му била озаглавена „Завръщане към фината регулация: как да направим Америка отново богата“. Авторът на статията във „Финикс“ така беше изригнал, че му бяха отпуснали още половин страница, за да си изкара яда, но пак не му бе стигнала. Сигурно би запълнил целия брой, ако появата на Джеф в града не му бе дала възможност лично да се нахвърли върху обекта на яростта си. Вероятно би си струвало дори да посетя събитието, за да чуя какво ще каже на Джеф журналистът от „Финикс“, ако не трябваше да слушам и самия Джеф.

Заведох Сам във „Флатбред пица“ на крайбрежната, където тя се захвана да прави абстрактни рисунки върху хартиената покривка на масата, а после в „Бийлс“ — да хапнем по мелба за десерт. Ейнджъл и Луис се появиха, докато довършвахме пиците във „Флатбред“, след което четиримата заедно отидохме в „Бийлс“. Сам изпитваше леко страхопочитание към Ейнджъл и Луис и докато първия считаше за забавен, към втория изпитваше нещо като свенлива привързаност. Той все още не се поддаваше на желанието й да се държат за ръка, но й позволяваше да се държи за колана на шлифера му. Подозирах, че това някак си му допадаше. И така, влизайки в „Бийлс“, ние представлявахме доста живописна дружина и чест прави на сервитьорката, че така бързо се окопити и дойде да ни обслужи.

Поръчах нормална мелба за всеки, освен за Ейнджъл, който поиска двойна.

— Мамка му — заговори Луис, но се усети, че за колана му се държи дете и го гледа с обожание. — Искам да кажа, може би и обикновената мелба ще успее да утоли твоята… нужда?

— Да не намекваш, че съм дебел? — попита Ейнджъл.

— Намеквам, че си тлъст.

Сам се изкикоти.

— Дебел си — каза тя на Ейнджъл. — Дебелак.

— Не бъди груба, Сам — обадих се. — Чичо Ейнджъл не е дебел. Той просто има едър кокал.

— Я си… — започна Ейнджъл, но се овладя. — Не съм дебел, миличка — обърна се той към Сам. — Това са мускули. А татко ти и чичо Луис завиждат, защото трябва да внимават какво ядат, докато ние с теб можем да си поръчаме каквато искаме мелба и само ставаме още по-красиви.

— Двойна ли да бъде? — попита сервитьорката.

— Да, двойна да бъде — каза Ейнджъл и добави тихо, докато Луис се отдалечи, влачейки Сам след себе си. — Но с диетичен сладолед и без черешка.

Сервитьорката влезе да изпълни поръчката. В „Бийлс“ беше тихо, само една маса беше заета. Беше почти краят на сезона и скоро заведението щеше да затвори за зимата.

— Може би трябваше да си поръчам недиетичен сладолед — каза Ейнджъл. — По-вкусен е.

— Трябва да внимаваш за килограмите си.

— Мерси, че ми напомни. Правя жертви и въпреки това се чувствам виновен.

— Скоро няма да ти останат никакви удоволствия в този живот — казах.

— Удоволствия ли? — рече Ейнджъл. — Какво беше това?

— Като поостарее човек, мераците отслабват.

— Кой шиб…?

Сам го тупна по крака и му подаде салфетка.

— Да се обършеш, когато се оклепаш — каза тя и изтича на масата при Луис.

— Благодаря ти, миличка — каза Ейнджъл и се върна на въпроса. — Искам да кажа, кой казва, че съм стар?

— Поостарял — поправих го.

Мелбите пристигнаха и ние ги занесохме на масата, където седяха Луис и Сам.

— Да, добре — каза Ейнджъл. — Дебел, стар, още нещо да добавиш, преди да отида да се хвърля в морето?

— Недей — каза Луис.

— Защо, ще ти липсвам ли?

— Не, защото няма да потънеш. Ще се носиш като коркова тапа, докато не умреш от измръзване или не те изядат акулите.

— Не! — извика Сам. — Не искам да го изядат!

— Не се безпокой, Сам — успокои я Ейнджъл. — Няма да ме изядат. Нали, чичо Луис?

Сам погледна Луис в очакване на потвърждението.

— Няма — каза Луис. — Няма да го изядат. И акулите не могат да си разчекнат устата чак толкова.

Сам се задоволи с това обяснение и се зае с мелбата, забравяйки всичко останало.

— Замествам любовта със сладолед — каза Ейнджъл, съобразявайки се с присъствието на Сам. — Следващата стъпка е да започна да следя женски предавания като „Гледна точка“ и да се подложа на хормонална терапия.

— Чак дотам няма да стигнеш — казах.

— До хормонална терапия ли?

— Не, да следиш „Гледна точка“. Да не си гей?

— Бях. Сега съм безполово същество.

— Това е добре. Не ми харесва идеята да си полово същество. Гнусно е някак си.

— Кое, гей сексът ли?

— Не, всяка форма на секс при теб.

Ейнджъл се замисли.

— Да, доста гнусно беше — заключи накрая.

Зад нас, на другата заета маса, двама мъже обсъждаха на висок глас и полунеприличен език своя обща позната. Единият носеше бейзболна шапка на „Янките“, макар акцентът му да бе от крайбрежието на Мейн. В град като Портланд шапка на „Янките“ може да навлече на човек най-малкото нелюбезни думи, но да си от Мейн и да носиш такава шапка, е предателство, пред което Бенедикт Арнолд^[1] и Алджър Хис^[2] бледнеят.

От полунеприличен езикът на двамата мъже стана напълно непристоен. Двамата воняха на бира. Не можех да си обясня какво търсят в сладоледаджийница.

Наведох се към тях и казах:

— Момчета, ако обичате, дръжте се прилично. Тук има дете.

Те не ми обърнаха внимание и продължиха да си говорят. Освен това станаха още по-шумни и успяха да изтърсят още няколко неприлични думи.

— Момчета, помолих ви любезно — казах.

— Минава девет часът — каза по-възрастният от двамата. — Детето ти трябва да си е у дома.

— Това е сладоледаджийница — каза Ейнджъл. — Трябва да се съобразявате, а не да се държите като шибаняци.

— Дали ги убеди? — казах. — Май не.

— Съжалявам — каза Ейнджъл.

Отново се обърнах към мъжа зад мен.

— Няма да ви моля втори път — казах.

— И после какво ще направиш? — попита мъжът. Той беше висок и едър, с белязани от алкохола черти. Другарят му, който бе седял с гръб към нас, се обърна и се опули при вида на Луис. Той изглеждаше по-трезв и по-интелигентен от приятеля си.

— Татко ще те застреля — каза Сам. Тя направи пистолет с пръстите си, насочи го в мъжа, с когото говорех, и каза: — Бум!

Погледнах я. Олеле, майчице.

— А после и аз ще те застрелям — каза Луис.

Той се ухили и напрежението спадна.

— Бум — добави Луис за ефект, направил пистолет с пръстите си и прицелвайки се в слабините на едрия. — Бум — каза отново, прицелвайки се в гърдите му. — Бум — завърши, затваряйки едно око за по-точен прицел в главата на онзи.

Двамата мъже видимо пребледняха.

— Не е фен на „Янките“ — обясни Ейнджъл.

— Вървете да си търсите кръчма — казах и те си тръгнаха.

— Обичам да тормозя хората — каза Ейнджъл. — Когато порасна, само това ще правя по цял ден.

— Бум — каза Сам. — Трупове.

Ейнджъл, Луис и аз се спогледахме. Ейнджъл вдигна рамене.

— Трябва да се е метнала на майка си.

Сам щеше да остане с мен до следващия ден. Когато си изми зъбите и зави двете си кукли достатъчно грижовно до себе си, приседнах до нея и я докоснах по бузата.

— Топло ли ти е?

— Да.

— Студена си.

— Защото навън е студено, но на мен не ми е студено. Отвътре ми е топло.

Звучеше напълно логично.

— Слушай, май ще е най-добре да не разказваш на майка ти какво стана тази вечер.

— На пицата ли? Защо?

— Не на пицата. След това, на сладоледа.

— За онези двамата ли?

— Да.

— Кое точно?

— Това, дето каза, че съм щял да ги застрелям. Не се говори така, скъпа. Такива работи не се казват. Това е не само грубо, ами може да ми навлече неприятности.

— С мама ли?

— Да, с мама, но и с хората, на които го казваш. Това няма да им се хареса. Могат да налетят на бой.

Тя помисли.

— Но нали имаш пистолет.

— Да. Но гледам да не стрелям по хората.

— Тогава за какво ти е?

— Защото такава ми е работата, че понякога се налага да го покажа на някого, за да се държи възпитано. — Чувствах се като говорител на Стрелковата асоциация.

— Но ти си застрелял разни хора с пистолета. Мама каза.

Новина.

— Кога каза това?

— Когато си говореха с Джеф за теб.

— Сам, нали не си подслушвала?

Сам се сви виновно. Разбра, че е отишла твърде далеч. После поклати глава.

— Стана под случайност.

— По случайност. — Очевидно бях говорител и на Асоциацията за чистота на езика. Но така спечелих малко време да помисля.

— Да, Сам, вярно е, но не съм искал да го направя, просто нямах избор. Надявам се никога повече да не ми се случи. Ясно?

— Ясно — каза тя. — Лоши ли бяха?

— Да, много лоши.

Наблюдавах лицето й. Тя обмисляше нещо, вървейки постепенно към извода, въртейки се като куче около змия, не знаейки дали това нещо е мъртво и безопасно, или живо и опасно.

— И онзи, който уби Дженифър и майка й ли?

Тя винаги ги наричаше така: Дженифър и майка й. Макар да знаеше името на Сюзън, не желаеше да го използва. Сюзън беше непозната възрастна, а имената на непознатите възрастни винаги започват с мис, мисис, леля, чичо, баба или дядо. Сам бе решила да я нарича майката на Дженифър, защото Дженифър бе малко момиче като нея самата, но малко момиче, което бе умряло. Темата я вълнуваше по един страховит начин не само защото Дженифър бе мое дете и съответно полусестра на Сам, но и защото Сам не познаваше друго умряло дете. Струваше й се по някакъв начин невъзможно едно дете да умре, който и да е познат да умре, но ето че с нея това се бе случило.

Сам разбираше малко от онова, което се бе случило на моите съпруга и дъщеря. Тя бе запомнила отделни неща от разговорите, които бе чула, бе се опитала да ги обмисли насаме, да разбере смисъла и значението им, и едва наскоро се бе осмелила да обяви заключенията си пред мен и майка си. Тя знаеше, че ги е сполетяло нещо ужасно, че виновник е някакъв мъж и че този мъж вече е мъртъв. Бяхме се опитали да говорим за това възможно най-внимателно и честно. Опасявахме се да не породим у нея страх за нея самата, но тя очевидно не правеше тази връзка. Мислите й бяха изцяло заети с Дженифър и в по-малка степен с майката на Дженифър. Каза, че й било „тъжно“ за тях, а и за мен.

— Мисля — винаги ми бе трудно да говоря с нея за Дженифър и Сюзън, но сега стъпвах на нова и несигурна почва, — мисля, че ако аз не бях го нападнал, той щеше да ме нападне — казах накрая. — А после щеше да нападне и други хора. Той не ми остави избор.

Преглътнах вкуса на лъжата или по-точно на премълчаната истина. Той не ми остави избор, но и аз не му оставих избор. Така бях пожелал.

— Това оправдава ли те?

Макар Сам да бе необичайно зряло за възрастта си дете, това бе въпрос за възрастни, въпрос, който проникваше в мрачните дълбини на етическото. Дори тонът, с който зададе въпроса си, бе по-скоро на възрастен. Това не идваше от нея. В гласа й звучеше гласът на друг човек.

— Ти ли измисли този въпрос, Сам?

Тя отново поклати глава.

— Джеф го зададе, когато си говореха за това, че убиваш хора.

— А мама какво каза? — попитах, изпълнен с неудобство, че не мога да се въздържа.

— Тя каза, че винаги се стремиш да постъпваш правилно.

Това не се е понравило на Джеф.

— И после трябваше да отида да пишкам — каза Сам.

— Добре. Повече няма да подслушваш чужди разговори, нали? И няма да плашиш хората със стрелба. Ясно?

— Да. Няма да кажа на мама.

— Тя само ще се притеснява, а мен само ще ме вкараш в беля.

— Добре, няма — намръщи се тя. — Може ли да разкажа как чичо Ейнджъл псува?

Претеглих наум въпроса.

— Ами да.

Слязох долу, където Ейнджъл и Луис си бяха отворили бутилка червено вино.

— Чувствайте се като у дома си.

Ейнджъл вдигна една чаша.

— Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

Луис наля малко, отпи, направи физиономия, сви рамене и напълни две чаши.

— Ехо — каза Ейнджъл. — Сам нали няма да каже на Рейчъл, че напсувах онези?

— Не — казах. — Не се безпокой.

Той въздъхна.

— Слава богу. Не искам да ядосам Рейчъл.

Докато пиеха, позвъних на Мариел Ветърс. Абонатът даде четири сигнала свободно и включи телефонния секретар. Оставих й кратко съобщение, че ще намина да я видя на следващия ден, а тя да си припомни нещата, които е чула от баща си, в случай че си спомни още нещо. Помолих я да накара и Ърни Скъли да направи същото с надеждата брат му да е споменал нещо повече. Нарочно се изразих неясно, в случай че при нея имаше някого, примерно брат й, който можеше да чуе съобщението.

След около час приказки се качих в стаята си, но не преди да погледна това странно, красиво, съчувстващо дете, заспало дълбоко в креватчето си, и почувствах, че никога не бях я обичал така силно и никога не бях я разбирал така малко, както в този момент.