Джон Конъли
Ангелите на гнева (15)

15

Позвъних на Гордън Уолш, полицейски детектив, който живееше в град Грей и работеше в отдел „Тежки престъпления“ на район Южен Мейн. Уолш беше единственият човек в мейнската полиция, когото можех да нарека приятел, макар да би било преувеличение, ако го наречах истински приятел. Ако Уолш ми беше приятел, то аз бях по-самотен, отколкото си мислех. Всъщност ако Уолш изобщо бе нечий приятел, то този някой бе по-самотен, отколкото си мислеше.

— Да признаеш престъпление ли се обаждаш? — каза той.

— Всичко бих направил за твоята кариера. В нещо конкретно ли да се призная за виновен, или да подпиша празна бланка, а ти да си я попълниш?

— Така дори не е нужно да си пишеш името, защото го има напечатано. Само тури един параф, ние ще се погрижим за останалото.

— Ще си помисля. Може би ако ми помогнеш с една работа, ще ме насърчиш да взема правилното решение. Имаш ли приятели в Нюхампширската полиция?

— Не, но ще имам врагове там, ако ги свържа с теб. Ти си ходеща рецепта за негативно отношение.

Почаках. Бива ме в чакането. Накрая го чух да въздъхва.

— Хайде, казвай.

— Кени Чан. Убит в дома си в Бенингтън през 2006.

— Как точно?

— Сгънат и напъхан в собствения си сейф.

— Да, мисля, че си спомням. Имаше поредица от такива случаи. Какво му бяха откраднали?

— Само радостта от живота. Който и да го е направил, е оставил парите в сейфа заедно с него.

— Предполагам, че си узнал имената на разследващите детективи?

— Нолти и Гуяш.

— Да, Хелън Нолти и Боб Гуяш. Нолти няма да говори с теб. Тя е суперстриктна и очаква скоро да я направят началник. Гуяш се пенсионира. Познавам го. Може да поговори, стига да не го прекъсваш. Той не е търпелив като мен. Обичайната практика. Ако откриеш нещо полезно…

— … му го съобщавам, а той го предава на когото трябва — довърших. — А ако загазя, не споменавам името му. Задължен съм ти за тази услуга.

— И за други услуги си ми задължен, но можеш да почнеш да се издължаваш веднага.

— Слушам те.

— Пери Рийд.

— Онзи с колите. Гледах го по новините. Какво за него?

— Дочух някаква история за двама членове на рокерската банда „Сарацините“, които наскоро били заплашени с пистолет и лишени от пратка наркотици. Това е много тъжна случка, разбира се, но пък те проявили странна неохота да подадат оплакване и според същата история единият от обирджиите бил чернокож, а другият — бял, или белезникав. Били много възпитани. Казвали „моля“ и „благодаря“. Единият май даже използвал израза „Бихте ли…?“ и направил комплимент на единия от „Сарацините“ за обувките му. Количеството и видът на въпросната пратка са сходни с тези на дрогата, намерена у Пери Рийд и неговите хора.

— Значи Рийд е изпържил „Сарацините“? Доста неразумна постъпка.

— Рийд не е изпържил „Сарацините“. Нито пък е подпалил собствената си автокъща и заведение, макар да намерихме етилов алкохол в гаража. Струва ми се, че Пери Рийд е бил „нагласен“ и детското порно е само черешката на тортата. А описанието на двамата мъже, които са прибрали дрогата на „Сарацините“, май сочи към твоя вилает.

— Пери Рийд наркодилър ли е?

— Да.

— Пери Рийд сводник ли е?

— Да, и трафикант на женска плът. Както и вероятен насилник според определението в наказателния кодекс, а и не само: говори се, че той и другарчетата му пречупват психически момичетата, преди да ги пуснат в употреба.

— Откога се занимава с това?

— От години. Десетилетия.

— И ето че накрая го пипнахте. Къде е проблемът?

— Знаеш къде е проблемът. Искам да го видя в пандиза, но за нещо, което е извършил, а не за такова, което не е.

— Мога само да споделя какво съм чул.

— И то е?

— Дрогата действително е била предназначена за Рийд, но той винаги използва посредници. Чух също, че ако получите съдебно разрешение за разпечатка от проведени телефонни разговори, ще откриете, че Пери Рийд и Алекс Уайлдър са поддържали връзка с трафиканти на непълнолетни момичета, повечето от Китай и Виетнам, но понякога и от Тайланд и Лаос.

— А пистолетът?

— Само това, което прочетох във вестниците. Седефена дръжка. Елегантно оръжие, стига да не го размахваш на публични места.

— А автокъщата и стриптийз барът?

— Прилича на палеж, но не съм специалист.

— А детското порно?

— Било е у него, пък и не му е за първи път.

Уолш помълча.

— Все пак ми се струва, че някой е имал личен мотив да бутне Пери Рийд зад решетките до дълбока старост. Както и Алекс Уайлдър.

Пуснах му жокер. Лек, но достатъчен.

— Може би жертвите на изнасилвача не са само наплашени азиатски момичета.

Чух как премести телефона, за да си запише нещо.

— Какво ми казваш? Че е незаконно, но е справедливо?

— Предпочиташ ли обратното?

Той изсумтя. Уолш винаги се съгласяваше с неохота.

— Ще кажа на Боб Гуяш да очаква позвъняване — каза той.

— Благодаря ти.

— Няма проблем. Но помни: хич не се шегувам за бланката с твоя подпис. Ако не при мен, все при някого ще пристигне. Въпрос единствено на време е. И много здраве на приятелчетата ти от мен.

Оставих съобщение за Боб Гуяш и след около час той върна обаждането. В рамките на двайсетминутния разговор, който проведохме, той даде да се разбере, че знае за мен повече, отколкото бих искал, тоест беше говорил с Уолш, след което ми разказа това, което знаеше или беше склонен да сподели по убийството на Кени Чан.

Ураганен вятър задействал алармата в къщата на Чан, но охранителната фирма не успяла да се свърже с него по телефона. Приятелката му официално държала ключ, но не се били чували от пет дни и тъкмо тя открила трупа. Убиецът си направил труда да остави комбинацията, изписана с червило върху сейфа, плюс името на Кени Чан и годините на раждането и смъртта му.

— Тоест става дума за жена? — попитах.

— В шкафчето в спалнята му имаше козметика и дрехи на приятелката му, но червилото не съвпадаше, така че ако убиецът не е случайно мъж, който си носи червило в джоба, то да, решихме, че става дума за жена.

— А приятелката му?

— Синди Келър, модел. Снимала някакъв клип във Вегас и се прибрала чак вечерта, преди да открият тялото. Той беше престоял в сейфа поне два дни, така че тя е вън от подозрение.

— Така се сложил край на лошия късмет за Кени Чан — казах. — Първо жена му, после съдружникът му. Единствената му утеха били парите, които спечелил от продажбата на компанията. Все пак по-добре, отколкото беден и нещастен.

Гуяш се засмя.

— Доста внимателно проучихме Кени Чан след смъртта на Фелис, но нямаше нищо, което да го свързва със стрелбата на бензиностанцията. Да, съдружникът му очевидно е блокирал продажбата на компанията и съответно убийството му е било голям късмет за Чан, но ако той го е замислил, направил го е добре. Беше толкова чист по случая, че чак лайната му ухаеха.

— А жена му?

Този път Гуяш не се засмя.

— Пътувала по шосе 101 близо до Милфорд. Изглежда, колата поднесла, ударила се в дърво и избухнала в пламъци.

— Има ли свидетели?

— Не. Било е късно през нощта, на безлюдна отсечка.

— Колко късно?

— Два и половина.

— Какво е правела близо до Милфорд в два и половина през нощта?

— Така и не разбрахме. Имаше някакви предположения за любовна връзка, но нищо повече. Ако е хойкала, правила го е дискретно.

— Значи всичко остава една голяма мистерия в три епизода?

— Ще ви кажа нещо, мистър Паркър. Подуших онова, което подушвате и вие, но накрая ни посъветваха да оставим нещата както са. Съветът дойде от много високо, а думичката, която ни прошепнаха, беше „Отбрана“.

— Защото компанията на Чан е била придобита от Министерството на отбраната.

— Именно.

— А „Прайър Инвестмънтс“?

— С тях имах две срещи. Първата беше малко след смъртта на Чан, защото открихме набор от документи, свързани със съвместната му дейност с „Прайър“, които се намираха в сейф в една банка в Бостън.

— Не в личния му сейф?

— Не.

— Странно.

— Да.

— Нещо интересно в документите?

— Аз поне не открих нищо. Сториха ми се нормални, но познанията ми по бизнес финанси могат да се поберат на една пощенска марка.

— Значи посетихте „Прайър“?

— Да, приеха ни двама костюмари. Бяха прелюбезни, но не казаха нищо.

— А второто посещение?

— Смъртта на Чан ни накара да проверим отново убийството на Фелис и злополуката, причинила смъртта на съпругата на Чан. Там отново изникна името на „Прайър“.

— И?

— Други костюмари, същият резултат. Видяхме се дори с големия костюмар, самия Гарисън Прайър. Използваше разни думи като „трагедия“ и „непрежалима загуба“, но не личеше да знае какво означават. Скоро след това чухме заклинанието „национална сигурност“ и това беше всичко. Имахме си и други престъпления на главата, а човек трябва да знае кога да се отдръпне, временно или за постоянно. Били сте полицай. Успяхте ли да научите този урок?

— Не.

— Добре. Затова Уолш препоръча да говоря с вас. Приключихме ли?

— Да, така мисля.

— Може ли да попитам за какво се отнася това?

— Още не. Може ли да ви се обадя някога за по бира, ако открия нещо, и да го споделя с вас?

— Ще го имам предвид.

— Непременно. Благодаря за разговора.

— Разговор ли? Синко, никога не сме говорили.

И затвори.