Джон Конъли
Ангелите на гнева (39)

39

Елдрич се събуди в болнично легло и си помисли, че вече е сънувал този сън: легло; малка чиста стая; електронният звук от някаква апаратура; острият мирис на дезинфектант и под него всички други миризми, които трябва да скрие; и пръстите с дългите нокти го теглеха, опитвайки се да го задържат завинаги в тъмното. Той вдигна ръка и усети подръпването на интравенозната система. Той посегна към нея, но нечии пръсти внимателно, но решително стиснаха ръката му.

— Нека аз — каза гласът и той усети позната миризма на огън и никотин и разбра, че синът му е дошъл за него; не Колекционера, а именно синът му, защото Колекционера не беше способен на такова внимателно отношение. Гласът му звучеше малко глухо — слухът на Елдрич бе увреден от взрива.

— Сънувах — каза Елдрич. — Сънувах, че тя е умряла, а после сънувах, че това е само сън.

Лицето го болеше. Той вдигна пръстите си към него и опипа превръзките върху най-болезнените рани.

— Съжалявам — каза синът му. — Знам колко много означаваше тя за теб.

Елдрич погледна наляво. Бяха събрали вещите му от мястото на взрива: портфейла му, ключовете и часовника. Дребни неща.

Но жената бе умряла.

— Какво си спомняш? — попита синът.

— Токът спря, на два пъти, струва ми се. Слязох в мазето, но всичко си беше наред.

— А после?

— Един мъж. Той мина по улицата и аз се уплаших, но той отмина и аз го оставих. Миг преди бомбата да избухне, го чух да ме вика. Мисля, че се опита да ме предупреди за нещо, тогава всичко избухна и повече не го видях.

— Помниш ли как изглеждаше?

— Беше четирийсет-петдесет годишен. С набола брада. Около метър и осемдесет. Едър.

— Накъде продължи?

— На юг.

— Юг. Откъм другия край на улицата ли?

— Да.

— Разказа ли това на полицията?

— Не. Не съм говорил с никого. Държах я в ръце, но тя бе умряла и повече не помня.

— Полицията ще иска да говори с теб. Не им казвай за мъжа.

— Няма.

Синът взе марля и попи челото на баща си, за да го охлади, като внимаваше да не докосва раните.

— Зле ли съм? — попита Елдрич.

— Порязвания и натъртвания. И сътресение. Но искат да останеш няколко дни под наблюдение. Проявяват загриженост.

— Не чувам добре. Нито твоя глас, нито моя, звучат странно.

— Ще кажа на лекарите.

Елдрич се сви в леглото. Усещаше болка в слабините. Той погледна под чаршафа, видя катетъра и изпъшка.

— Да, знам — каза синът.

— Боли.

— Ще им кажа и за това.

— Устата ми е пресъхнала.

Синът взе пластмасовата чаша с вода от нощната масичка и повдигна главата на баща си, за да пие. Черепът на стареца се усещаше крехък в дланта му, чуплив като яйце. Беше истинско чудо, че все още бе жив. Една-две минути по-рано, и той също щеше да е мъртвец.

— Ще дойда пак — каза синът. — Искаш ли да ти донеса нещо?

Този път пръстите на стареца се сключиха около ръката му и той се изправи в леглото. Корав беше старецът…

— Паркър дойде. Паркър дойде и тя умря. Тя точно взимаше досието му и умря. — Елдрич бе завладян от изтощение и сълзите напираха от ъгълчетата на очите му. — Той ме предупреди, и тебе също, да не го закачаш. Страхуваше се от списъка. Знаеше, че името му е вътре.

— Имах някои съмнения. Ти също. Онази жена, Фипс, ми каза нещо…

Но бащата вече не слушаше.

— Списъкът — каза той. — Списъкът.

— У мен е — каза синът и в меката светлина на зората, която се процеждаше през завесите, той се промени по дух и форма и вече бе синът и другият. — И знам къде да намеря останалата част.

— Избий ги — каза Елдрич и се отпусна назад в леглото. — Избий ги всичките.

Той затвори очи, трансформацията на сина му завърши и от стаята излезе вече Колекционера.

 

 

Джеф и Рейчъл дойдоха да вземат Сам малко след девет сутринта. Малката се беше вихрила в кухнята заедно с Ейнджъл и Луис, където един час мазаха препечени филийки с масло и пържиха яйца, което наложи смяна на пуловера, преди майка й да я види и да писне.

Джеф понастоящем търкаляше ягуар. От прозореца на офиса ми Ейнджъл и Луис го наблюдаваха как спира до тротоара, слиза от колата и оглежда блатата на Скарбъро в студената светлина на зимното слънце, докато Рейчъл застава на прага на къщата.

— Гледа ги, като че ли ги притежава — каза Ейнджъл.

— Или като че ли ги е направил собственоръчно — каза Луис.

— Психотерапевтичен трансфер — казах аз. — Понеже знаете, че не го обичам, и вие започвате да го мразите.

— Не, аз просто не го харесвам — каза Ейнджъл.

— Има толкова пари, а кара ягуар — каза Луис. — Ягуарите се обезценяват по-бързо от зимбабвийски долари.

— Точно затова кара ягуар, защото може да си го позволи — каза Ейнджъл. — На каква възраст е?

— Възрастен е — каза Луис.

— Много възрастен — казах аз.

— Древен — каза Ейнджъл. — Направо е учудващо, че ходи без бастун.

Входната врата се отвори, Рейчъл влезе в антрето и извика:

— Ехо!

— Тук сме — казах.

Тя влезе в кабинета и повдигна вежда, като ни видя тримата, застанали до прозореца.

— Комитетът по посрещането?

— Просто се наслаждаваме на гледката — каза Луис.

Тя разбра какво гледаме през прозореца.

— Ха-ха — каза.

— По-млад е, отколкото очаквах — каза Ейнджъл.

— Наистина ли?

— Не. Дърт е.

Рейчъл му се озъби.

— Ако се държиш така, може и да не доживееш до неговата възраст.

— Аз не искам да доживея до неговата възраст — каза Ейнджъл. — Той е като Метусалем в пастелни цветове. Що за стил на обличане?

Чест й правеше на Рейчъл, че не се отказа да защитава Джеф.

— Понеже отива да играе голф — каза тя.

— Голф? — каза Луис, натоварвайки четирите звука на тази единствена сричка с повече презрение, отколкото изглеждаше възможно.

— Да, голф — каза Рейчъл. — Това е спорт. Нормалните хора го играят.

— Голфът спорт ли е?

Той погледна към Ейнджъл, който сви рамене.

— Може да са го включили в олимпийските спортове, а ние да не сме разбрали.

— Големи сте олигофрени, това мога да ви кажа — каза Рейчъл. — Къде е дъщеря ми? Трябва да я взема оттук, преди да е прихванала олигофрения.

— Късно е — каза Луис. — Наследила е гените на баща си.

— Наистина сте олигофрени — казах им, тръгвайки след Рейчъл.

— Добрите деца ни се подиграват — каза Луис на Ейнджъл.

— Това е хомофобия — каза Ейнджъл. — Трябва да подадем оплакване или да разкажем всичко в някое телевизионно предаване.

Не отговорих.

— Хей — викна Ейнджъл след мен, — това означава ли, че няма да ни пуснат на абитуриентския бал?

В антрето Рейчъл помагаше на Сам да си прибере нещата.

— Къде ти е новият пуловер? — попита Рейчъл, забелязвайки, че Сам е облечена в стария си скъсан пуловер, който пазех за случаите, когато работехме в градината.

— Наяйчи се — каза Сам.

— Защо ли не съм учудена — каза Рейчъл. — Да не би гадните чичо Луис и чичо Ейнджъл да те замеряха с яйца и да те обиждаха? — каза Рейчъл, като ме гледаше кръвнишки.

— Не съм ги подсторил — казах. — Те са си гадни и без да ги навивам.

— Чичо Ейнджъл каза лоша дума — каза Сам. — Дума, която започва с „ш“.

От кабинета се чу шокирано възклицание.

— Обеща, че няма да разкаже!

— Това изобщо не ме учудва — каза Рейчъл. Тя повдигна глас и го насочи към кабинета. — Но съм много разочарована от чичо Ейнджъл.

— Съжалявам.

Рейчъл провери дали Сам си е обула и двата чорапа, дали гащичките й са обути правилно, дали си е прибрала четката за зъби и куклите.

— Добре, кажи чао на татко си и отивай в колата — каза тя на Сам.

Сам ме прегърна и аз я притиснах.

— Чао, тате.

— Чао, скъпа моя. Нали скоро ще се видим пак? Обичам те.

— И аз.

Тя се отлепи от мен и аз усетих тъничка болка в сърцето си.

— Чао, чичо Ейнджъл, който каза лошата дума — извика тя.

— Чао — отвърна засрамен глас.

— Чао, чичо Луис, който каза, че ще застреля онзи човек.

Настъпи продължителна неловка пауза, преди Луис да каже „чао“, и Сам изтича навън.

Рейчъл ме изгледа сурово.

— Какво?

— Беше просто недоразумение — казах. — Той нямаше да го застреля наистина.

— Господи — рече тя. — Може ли да попитам какво търсят тези двамата тук?

— Дребна работа — отвърнах.

— Няма ли да ми кажеш?

— Казах ти — и този път аз я изгледах сурово, — дребна работа.

Ядът й започваше да напира: първо шегичките на Ейнджъл и Луис, пуловерът на Сам, псувните на Ейнджъл, и каквото там си бе въобразила, че е казал Луис — всичко това се насъбра в нея като пара в тенджера под налягане. Впрочем тя не изглеждаше особено доволна още с пристигането. Вероятно принос за това имаше и вечерта, прекарана в слушане на Джеф пред тълпа богаташи, където той обяснява как виновни за банковата криза са бедните, които настояват да имат покрив над главата си. Страните й бяха поруменели. Беше красива, но изтъкването на този факт нямаше да оправи нещата.

— Дано те гръмнат в гъза! — каза тя. След което отвори вратата на кабинета. — И вас също! — След което трясна вратата.

— Слез да поздравиш Джеф — нареди тя. — Дръж се възпитано, като нормален човек.

Последвах я навън. Сам вече се бе настанила в детското столче на задната седалка. Тя ми помаха. Аз й помахах в отговор.

— Здрасти, юнак — каза Джеф и се усмихна ослепително.

Юнак. Ама че тъпак.

— Здрасти… Джеф — казах.

Здрависахме се. Той отново направи онова странно нещо, което винаги правеше: стисна дясната ми ръка продължително със своята дясна, а с лявата опипа мишницата ми и се втренчи в лицето ми като доктор, преглеждащ сериозно болен пациент, който не се подобрява и по този начин оскърбява лечителя си.

— Как си, драги? — попита той.

Драги — ставаше все по-готино. Рейчъл се ухили злобно. Чувстваше се възмездена за минутите преди това.

— Добре съм, Джеф. А ти?

— Перфектно — каза той. — Идеално.

— Как мина речта снощи?

— По мед и масло. Хората искат да се кандидатирам за президент.

— Еха. В Африка имаш добри шансове. В Судан имат сериозни проблеми, в Сомалия също.

Той се озадачи, усмивката му потрепери за миг, но после се стабилизира.

— Не, тук — каза.

— Да, да. Естествено.

— Имаше един журналист от „Сънди Телеграм“. Ще посветят неделния брой на моята реч.

— Страхотно — казах. Направеха ли го, „Телеграм“ нямаше да получат моите долар и седемдесет и пет цента тази неделя. — Други медии имаше ли?

— Някакъв тип от „Финикс“, но той беше дошъл да прави проблеми.

— Като задава неудобни въпроси? Като оспорва партийната линия?

— Обикновените хора просто не разбират какво е дерегулация — каза Джеф. — Те смятат, че това означава беззаконие, докато всъщност означава да оставим пазарните фактори да определят развитието на събитията. Когато правителството започне да се меси, резултатите стават непредвидими и точно оттам тръгват неприятностите. Дори и най-внимателната регулация пречи на естествените процеси в системата. Ние просто искаме системата да работи добре, което ще е от полза за всички.

— Тоест вие сте от добрите?

— Ние сме производители на блага.

— Ти определено произвеждаш разни неща, Джеф.

Рейчъл се намеси.

— Да тръгваме, Джеф. Стига вече са те подкокоросвали. — Тя ме прегърна ме целуна по бузата. — Ще дойдеш ли да видиш Сам след седмица-две?

— Да. Благодаря, че я остави при мен. Оценявам го.

— Това за гръмването не исках да го кажа — каза тя.

— Знам.

— За онези двамата да, но не и за теб.

Тя вдигна очи към прозореца на кабинета ми. Ейнджъл и Луис прозираха през щорите. Ейнджъл вдигна ръка да помаха, но размисли и се отказа.

— Олигофрени — повтори Рейчъл, влизайки в колата, но с усмивка. Джеф обаче все още не се качваше в колата си. Вместо това той се бе загледал надолу по улицата, където един черен кадилак CTS купе намали и влезе в алеята пред нас.

— Точно навреме — каза той.

— Навреме за какво? — попитах. Очевидно някой не беше пострадал от рецесията, но този някой не бе сред моите познати.

— Искам да те запозная с един човек — каза Джеф. — Той дойде да чуе речта ми и каза, че докато е в района, може да отиде да разгледа новото строителство горе, на Праутс Нек. Казах му, че ще го придружа, и се разбрахме да ме намери по колата.

Кадилакът спря плавно зад колата на Джеф. Човекът, който слезе от нея, изглеждаше няколко години по-млад от Джеф, пращеше от здраве и миришеше на пари така, сякаш ги печаташе на задната седалка на колата си. Беше облечен спортно-елегантно: кафяви панталони, черен пуловер и черна мохерна жилетка. Той беше отчасти олисял, но го прикриваше добре, като държеше косата си късо подстригана, а излишните килограми около талията му не бяха повече от едно-две. Освен това бе достатъчно възпитан, за да се извини, че е влязъл в алеята към дома ми неканен, обяснявайки, че улицата прави остър завой и ако остави там колата си, ще затрудни движението. Казах му, че няма проблем, макар да не мислех така. От този човек ми се изправяше косата.

— Надявам се, че не се натрапвам — каза той. Той помаха на Рейчъл и тя отвърна на поздрава му, без да поглежда към мен.

— Искам да те запозная с един човек — каза Джеф, без да стане ясно на кого говори, докато не продължи: — Гарисън Прайър, запознай се с Чарли Паркър.

Прайър протегна ръка, която поех, макар и след миг колебание.

— Гарисън Прайър от „Прайър Инвестмънтс?“ — запитах.

— Изненадан съм, че сте чували за нас — каза той, но не звучеше учудено. — Не сме от известните компании.

— Чета „Уолстрийт Джърнъл“ — излъгах аз.

— Нима? — каза той, повдигайки вежда. — Това ми напомня мотото „Познавай врага си“.

— Моля? — казах аз. Това беше странна реплика от негова страна.

— Просто Джеф ми поразказа малко за вас — продължи той. — Представата, която си съставих, някак не се връзва с образа на традиционния читател на „Джърнъл“. Според Джеф вие сте таен социалист.

— Сравнени с Джеф, повечето хора са социалисти.

Прайър ме ослепи с усмивката си, оголвайки издължени кучешки зъби и остри резци. Беше като озъбване на опитомен вълк.

— Много вярно. Отдавна исках да се запознаем — каза Прайър. Той ме гледаше в очите и се усмихваше, без да трепне.

— Нима? — казах.

— Бях чел доста за вас още преди да се познавате с Джеф. Хората, които сте преследвали, са ужасни, направо е стряскащо, като си помисли човек, че са могли да скитат между нас необезпокоявани. Това, което вършите, е от голяма полза за обществото.

От мястото, на което стоях, можех да видя Рейчъл. Тя все още не гледаше към мен, но беше прехапала долната си устна. Познавах това изражение — то издаваше тревога и беше най-драматичният жест, който Рейчъл някога би си позволила на публично място.

Не отговорих и Прайър продължи:

— Знаете ли кое ми е най-интересно при вас, мистър Паркър?

— Не — отвърнах. — Не знам.

— Доколкото ми е известно, когато един полицай употреби оръжие, после цели комисии проучват действията му, пишат се доклади, понякога има съдебни дела. Докато вие, едно частно лице, успявате да избегнете всякакви подобни затруднения. Как го постигате?

— С късмет — отвърнах. — Освен това стрелям само по когото трябва.

— Не ще да е само това. Някой сигурно ви закриля.

— Господ може би?

— Може би, макар да си мислех за по-земни варианти.

— Гледам да съм в добри отношения със закона.

— Странно — каза Прайър. — Аз правя същото, а пък по нищо не си приличаме.

Джеф, който в началото на разговора се усмихваше, беше престанал да се усмихва. Той осъзна, че нещата май не отиваха на добре, каквото и да беше добре в случая.

— Да тръгваме, Гарисън — каза той. — С Рейчъл трябва да закараме Сам вкъщи, ако искаш да дойда с теб да видим това строителство…

— Знаеш ли, Джеф, няма нужда. Тази работа май не е за мен.

Ченето на Джеф увисна. Сигурно си беше правил сметката да се включи като посредник за инвестициите на Прайър в Мейн.

— Щом смяташ така — каза Джеф.

— Точно така смятам. Довиждане, мистър Паркър. Отново се извинявам за притеснението, но се радвам, че най-после се запознахме. С нетърпение очаквам да прочета нещо ново за вас в бъдеще.

— И аз за вас — казах.

Прайър се сбогува с Джеф, помаха с ръка на Рейчъл, но не и на Сам и изкара колата си на заден ход на улицата, преди да продължи на запад към междущатската магистрала.

— Чао, юнак — каза Джеф.

Докато се готвеше да се качи в колата, се наведох към ухото му.

— Джеф — продумах тихо, — друг път не ми мъкни тук приятелите си, без да си ме питал. Разбра ли ме?

Той се усмихна леко и кимна. Когато потеглиха, Сам единствена ми помаха за довиждане.

Ейнджъл и Луис слязоха при мен на алеята.

— Кой беше този? — попита Ейнджъл.

— Казва се Гарисън Прайър — отвърнах — и не мисля, че е от добрите.

В рамките на един час след това получих две известия, свързани с въпросното посещение. Първото беше текстово съобщение от Рейчъл и гласеше „Съжалявам“. Второто беше имейл, с който ме известяваха, че вече разполагам с безплатен абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“.

Подарък от „Прайър Инвестмънтс“.