Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (93)

91

Зъба застина за миг и пръстите му увиснаха над клавиатурата в интернет кафенето. До него Иги и Газопровода смучеха капучино, сякаш беше последното в живота им.

Което може и да беше вярно.

— Имам чувството, че мога да полетя чак до някоя космическа станция! — обади се Газопровода въодушевено.

Зъба го изгледа.

— Май си прекалил с кофеина, момче.

Той се озърна да не би някой да е чул, но масата им в западналото кафене беше усамотена, а и, така или иначе, вътре нямаше много посетители.

Иги пресуши чашата си, избърса мустака от пяна над устните си и заяви скръбно:

— На юг ми харесваше повече. Слънце, момичета по бански. Мъглата и влагата на север, особено тук, ми идват в повече.

— Но е доста красиво — вметна Газопровода. — Планините, океана… А и хората изглеждат по-естествени.

Той погледна Зъба.

— Продължават ли да четат блога ти?

Зъба кимна.

— Цели тълпи.

Започна да преглежда набързо новостите, когато усети нечии очи върху себе си. На мига вдигна поглед и го прокара отляво надясно през цялото кафене. В подобни моменти Макс определено му липсваше — тя също щеше да го усети, щяха да се спогледат и за секунда да се разберат как да действат — без думи.

А сега беше сам в тази част на страната, а тя и онзи дебил бяха някъде… другаде.

Не откри нищо, затова върна поглед обратно, този път по-бавно. Ето. Онзи там. Вървеше към тях.

Зъба затвори лаптопа и потупа ръката на Иги. Газопровода видя и се огледа разтревожено. Едва осемгодишен, той вече беше стиснал юмруци и напрегнал мускули, готов за бой.

Онзи беше на около пет метра и се носеше право към тях. Зъба повдигна вежди.

— Познаваме го — измърмори. — Кой беше този?

Газопровода се обърна небрежно и погледна през рамо.

— Ъ-ъ…

— Стъпките му… — рече Иги.

Зъба не можеше да ги чуе, но Иги продължи, смръщил вежди съсредоточено:

— Тези стъпки… Чували сме ги… В тунела на метрото.

Очите на Зъба се уголемиха и той се вгледа отново.

Разбира се!

Онзи спря на два метра от тях. Зъба не го беше виждал на дневна светлина, само на отблясъците от примигващия огън от варелите в тунела на нюйоркското метро. Беше бездомният компютърен гений, който разнасяше компютъра си навсякъде със себе си и твърдеше, че чипът на Макс бе повредил твърдия му диск. Когато взеха да го разпитват за чипа, той се беше шашнал и избягал. Какво търсеше сега тук?

— Ей, вие. — Момчето повдигна вежди и ги посочи, но продължи приглушено, така че само те да го чуват. — Какво правите тук?

— Седни — покани го Зъба и бутна един стол с крак.

Момчето се огледа наоколо подозрително.

— Къде е приятелката ти? Онази с чипа?

— Не е с нас.

Той като че си отдъхна поне отчасти и се приближи предпазливо до стола, като не спираше да се оглежда. Зъба се усмихна на себе си. Най-сетне — някой по-параноичен и от самите тях. Мисълта му подейства ободряващо.

— Какво търсиш ти тук? — попита Зъба и махна към кафенето. — Над земята. На Западното крайбрежие?

Момчето вдигна рамене.

— Обикалям. Разглеждам хората тук, там, навсякъде. Просто прекарвам повечето си време в Ню Йорк — там е по-лесно да не се набиваш на очи.

— Да — съгласи се Зъба.

Очите на момчето се спряха на затворения лаптоп на масата. Зъба видя как нивото на тревога скочи от жълто на оранжево.

— Хубава машина — каза той.

— Благодаря.

Зъба го изчака да продължи.

— Рядко се виждат подобни.

— Сигурно си прав.

Момчето явно взе решение и се наведе през масата.

— Откъде го намерихте? Или е по-добре да не питам?

Зъба едва сдържа мазната си усмивка.

— Вероятно е по-добре да не питаш.

— Определено не си поплювате — поклати глава момчето.

— Да — призна Зъба с въздишка и го погледна. — Имаш ли представа как човек може да прати съобщение до всички младежи в нета, по целия свят?