Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (42)

40

— Значи… В мига, щом ни отвържат, трябва да настане пълен ад — казах им, щом всички се събудиха на следващата сутрин.

Предполагах, че е сутрин, тъй като отново светнаха лампите.

Останалите кимнаха, но без гневната жажда за мъст, от която се нуждаехме, за да избягаме.

— Вижте, и преди сме изпадали в безизходица — напомних им аз. — Тези тъпаци винаги оплескват нещата и допускат някаква грешка. Винаги досега сме успявали да ги надвием. Сега ще го направим пак.

Никаква реакция.

— Хайде де, по-бодро — подканих ги. — Искам да видя зачервени от дива ярост бузи.

Ръч се усмихна вяло, но останалите мълчаха унило и подръпваха ремъците си с безразличие. Зъба ме изгледа с разбиране. Почувствах такова безсилие и безпомощност, че ми идеше да завия.

Вратата се отвори рязко. Спогледах се бързо с останалите. Започваше се!

Беше Джеб. След него — Ан Уокър, която не бяхме виждали от напускането на кокетната й ферма във Вирджиния. Сатанинската дружина се допълваше от русокосо малко момиченце — Ейнджъл, която дъвчеше курабийка с шоколад и ме гледаше спокойно с големите си сини очи.

— Ейнджъл! — Гласът на Гази потрепери при прозрението, че сестра му се беше обърнала срещу нас. — Ейнджъл, как можа?

— Здравей, Макс — каза Ан Уокър.

Не се усмихваше и по нищо не напомняше грижливата ни приемна майка.

С тежка въздишка се втренчих в тавана. Без сълзи. Нито сълзичка.

Джеб застана до леглото ми, толкова близо, че можех да подуша афтършейва му. Мирисът събуди детски спомени от живота между десетата и дванайсетата ми година — най-щастливите ми мигове.

— Здравей, Макс — каза той тихо и се вгледа в лицето ми. — Как се чувстваш?

С което получи десет точки по скалата от едно до десет за дебилен въпрос.

— О, чувствам се прекрасно, Джеб — отговорих жизнерадостно. — А ти?

— Гадене? Или главоболие?

— Да. Откакто цъфна пред мен да ми говориш.

Той прокара пръсти по завивката над крака ми. Едва не потреперих.

— Имаш ли усещането, че си преживяла много? — попита той.

Изпепелих го с очи.

— Да. Горе-долу. И най-тъжното е, че продължавам да го преживявам.

Джеб се обърна и кимна на Ан Уокър. Тя му отвърна с хладно изражение.

Обзе ме неясното подозрение, че не вниквам напълно в случващото се.

Добре, че бях свикнала с това чувство.

— Макс, трябва да ти кажа нещо, което — сигурен съм — ще повярваш трудно — каза Джеб.

— Не си злодей? И не си най-отвратителната, лъжлива, измамна и подла твар, която съм срещала в живота си?

Той се усмихна тъжно.

— Истината, Макс, е, че нищо не е това, което изглежда.

— Аха — казах. — Да не ти го пошушнаха извънземните, след като свали омотания си във фолио шлем?

Ан пристъпи напред. Джеб вдигна ръка, сякаш за да й каже да остави на него, но тя му махна с длан.

— Макс, истината е, че си в Училището.

— Не думай! Я да видим… Предполагам, че съм нещо като хибрид между дете и птица. И че сте ме заловили. И че… хм… съм прикована за болнично легло. И се обзалагам, че имам криле. Права ли съм?

— Не. Не разбираш — продължи тя отсечено. — Намираш се в Училището, Макс, тъй като никога не си го напускала. Всичко, което мислиш, че си преживяла в последните пет месеца, беше сън.