Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (118)

116

Тъкмо да се спусна в нова атака срещу Омега, когато над нас прогърмя гласът на Директора.

— Чакайте!

Нямах намерение изведнъж да започна да й се подчинявам, така че скочих напред, насочила свитите си пръсти към гръкляна му…

Металният нашийник около шията ми изпращя и електрическият заряд скова нервите ми. Свлякох се на земята като камък.

Преди доста време за кратко ме бяха измъчвали мощни главоболия, след които се чувствах отпаднала и ми се гадеше. Усещането сега беше доста сходно. Когато изпърженият ми мозък най-сетне заработи и нервните ми окончания отново се включиха, лежах по гръб, а малкото ми ято се беше скупчило над мен и ме изучаваше с тревога.

На мига скочих на крака, залитнах и се огледах. Омега стоеше встрани, изпънат като войник, без да ме поглежда.

Погледнах въпросително Ръч, а тя повдигна рамене.

— Изпреварихте командата ми — каза Директора с отегчение.

Вината не е моя, госпожо — понечих да кажа, но след това си спомних, че технически погледнато беше права, затова замълчах.

— Първата част на битката ще бъде състезание за бързина — обяви тя.

Тълпата леминги се раздели в очакване.

— Започвате от място — нареди тя — и тичате до отсрещната стена на замъка и обратно четири пъти. Нека по-добрият от двамата победи.

Изскърцах със зъби. Можеше и да е „по-добрата“. Освен всичко останало Директора беше сексистка свиня.

Стената беше на около шестстотин метра. Трябваше да измина разстоянието четири пъти.

Начертаха линия в прахта и двамата с Омега застанахме на нея. Имах ли избор? Бях замаяна и ми се гадеше от токовия удар, но се съмнявах на настоящия етап трезвите ми протести да се приемат добре.

Омега изглеждаше невъзмутим и спокоен и по нищо не личеше, че само преди миг му бях извадила рамото.

— Не можеш да победиш — каза той равно, без да ме поглежда. — Няма човешко същество, което да може да ме надбяга.

— Гледай си работата — отговорих и се наведох в стартова позиция. — Ще ми дишаш прахта!

— Старт! — извика Директора и се изстреляхме напред.

Хм. Омега действително беше доста пъргаво зайче, признавам. Докосна отсрещната стена няколко секунди преди мен, а аз бях дяволски бърза, а и по-висока от него. На третата обиколка вече ме водеше с четвърт дължина. Нито аз, нито той се бяхме задъхали особено — той беше суперменче, а аз бях създадена да дишам в редкия въздух високо в атмосферата.

Той обаче не излъчваше емоции — не беше ядосан, не даваше вид, че иска да спечели на всяка цена, не беше решен да ме победи.

Което добави още три разлики между нас.

Накрая стигнахме до последната обиколка. Водеше ме с близо три четвърти дължина. Тълпата беше притихнала — никой не смееше да извика. Единствените звуци бяха дишането ни и тупкането на кубинките ни по земята.

Когато Омега беше на трийсетина метра от триумфа, рязко се стрелнах напред, разперих криле и се вдигнах във въздуха. Мисля, че предизвиках няколко възгласа.

Останах ниско, за да избегна електрическата мрежа над стените на замъка, за която ни беше предупредила Макс II, и полетях към финала с равномерни махове на крилете. Наклоних се на една страна, когато задминах суперменчето, за да не ударя главата му с крило, макар че идеята беше изкусителна.

Пресякох финиша на три метра пред него, приземих се тичешком и спрях рязко, за да не се забия в тълпата безлични зрители.

Изправих се задъхана и вдигнах юмрук във въздуха:

— Точка за Макс!