Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (65)

63

Какво представлява истинският водач? Човек, който може да застане пред остатъка от ятото със спокойно, самоуверено излъчване, когато единственото, което иска да направи, е да се изповръща в снега от страх и омерзение.

Половината ми ято ме беше напуснало. Зъба също. Дясната ми ръка. Как можа да го направи? Нима не се нуждаеше от мен?

Изправих рамене. Аз не се нуждаех от него. Вече не.

— И така, банда… — обърнах се към Ръч, Ейнджъл и Ари. И Тото.

Ръч и Ейнджъл едва успяваха да сдържат треперещите си устни. Може би с Тото и Ари беше същото, но за тях ми беше по-трудно да преценя.

— Не мога да повярвам, че го направиха! — Типично в неин стил Ръч изтърси онова, което мислех и аз, но не смеех да го произнеса на глас. — Не бива да се делим. Обещахме никога да не се разделяме. Трябва всички да се държим заедно.

Кажи го на Зъба.

— Определено се надявах да не се стига до подобно нещо, но ще се оправим — казах аз решително.

— Какво ще правим сега? — попита Ейнджъл. — Имаме ли план?

Изгледах я с укор.

— Винаги има план. Колко пъти трябва да ви го повтарям?

Хайде, Макс, измъкни някакъв план от вълшебния цилиндър, бързо.

Идете в Европа.

О, слава на Бога. И на Богинята. На каквото и да е там. Гласът най-сетне имаше някакво конструктивно мнение, а не просто поредната житейска мъдрост.

— Заминаваме за Европа — казах твърдо.

Раздадох им раниците. Дадох си сметка, че двамата с Ари трябваше да си поделим задачата да носим Тото през повечето време. Нито Ръч, нито Ейнджъл щяха да се справят с теглото му за по-дълъг полет.

Прекрасно. Надявах се Ари да не изяде Тото.

— Европа! — възкликна Ръч с вълнение. — Винаги съм искала да посетя Европа! Къде ще идем? Искам да видя Айфеловата къща!

— Кула — поправих я. — Айфеловата кула. Всъщност мислех да идем в…

Англия, на първо време. Започни от Англия. И потърси тамошните Училища.

— Англия — казах.

Протегнах ръце към Тото и той скокна в прегръдките ми. Закопчах го в якето — малката му космата муцунка щръкна от пазвата ми. Все още изглеждаше малко проскубан, но се надявах скоро козината му да порасне.

— Ще потърсим тамошните Училища и ще съберем информация за тях. И за всичко, свързано с този план за Ре-Еволюция. Трябва да действаме бързо.

— Аз съм с теб — каза Ари искрено. — Ще ви пазя, каквото ще да става. — Сведе глава и усетих уплашеното седемгодишно момче, скрито вътре в него. — Поне докато изтече срокът ми на годност.

Кимнах, без да издавам никакви чувства.

— Ами, добре — казах и се засилих по алеята, за да полетя. — Поемаме на изток!

Както обикновено, щом се издигнахме високо във въздуха, ми олекна значително. Земята под нас беше плетеница от кафяво и зелено, с тънките сребърни нишки на реките и сивите петна на селищата. Беше студено и очите ми се насълзяваха от вятъра, но в небето се чувствах по-спокойна, сякаш владеех нещата по-добре.

Постепенно ме озари прозрението, че Англия всъщност беше доста далеч, отвъд огромна водна шир. Няколко пъти бяхме летели в продължение на седем-осем часа без спиране, но не беше лесно, а и след това се бяхме чувствали напълно смазани. А и беше очевидно, че Ари не е особено умел летец, не и с нескопосано присадените си криле. Хм-м. В Атлантическия океан нямаше къде да кацнем за почивка.

Идете във Вашингтон. Може да хванете директен полет от летище „Дълс“.

В смисъл със самолет?

Точно така. Истински самолет, с крила и опашка.

Ние… в самолет. По някаква причина това не ми звучеше естествено. Беше прекалено.

Освен това да не забравяме проблема с клаустрофобията на затворени места.

Ще се справите.

— Ще летим до Вашингтон — осведомих новото си миниято. — Оттам ще вземем самолет.

Останалите ме изгледаха със смайване. Зачудих се как щяхме да прекараме Ари със странния му страховит външен вид през оживеното летище.

— Ще пътуваме със самолет? — попита Ръч, като едва не изцвърча.

Тото повдигна вежди.

— Това не е ли малко прекалено?

Въздъхнах.